Трябва да се научим да плачем. Старецът Паисий казваше, че в родината му, в Кападокия, когато турците обикаляли нощем, казвали: Какво им става на тези християни, цяла нощ ли оплакват мъртъвците? Те чували плач, вопли, стонове и мислели, че православните християни оплаквали мъртъвците си нощем. Не можели да разберат, че хората се молили, защото кападокийците били простодушни, открити хора. Може би те плачели за своята мъртва душа, както би трябвало да плачем и ние. Сълзите носят голям мир в човека и мисля, мое лично убеждение е това, може да е грешка, не знам, че една от причините да имаме толкова психически проблеми днес, е че не плачем. Отиваме на погребение и не плачем. Или става някакво скръбно събитие, но се стискаме да не заплачем, особено младите и момчетата смятат, че това е срамно. Не те ли е срам да плачеш? Голям човек да плачеш? Не искам да кажа, че трябва да плачеш където и да е и във всеки един момент, но плачи поне вкъщи. Но как ще плачеш вкъщи, след като нямаш време, веднага щом се върнеш у дома, вратата се отваря и там те очаква друга арена, с други неща, с други проблеми и т.н. И ако не те очакваш арена, те очаква телевизията да те погълне, интернет, телефонът ти и други. Кога да заплаче човекът?... Днес нямаш време дори да заплачеш.
Знаете ли, ако човек плаче в живота си, той се разтоварва, изкарва от себе си болката, тревогите, целия товар, и така ще има духовно равновесие в себе си. Както и човекът, който се смее - ако видите човек, който не се смее, да знаете, че е болен. И велики светци се смеели, в същия момент, когато имали и духовна скръб. Ако гледате човек, който винаги е навъсен и незасмян, бойте се от него. Нещата в него не вървят добре. Нещо става. Има нещо. Човек трябва да се смее и да плаче. Човек, който не се смее и не плаче, се разболява. Естествено и да яде. Както казваше едно старче на Света Гора. Когато по време на Великия пост го посещавахме, той ни носеше различни (постни) неща и казваше:
- Яжте, яжте, отци! Постът иска ядене!
- Но нали сега се пости, отче?!
- Да, но как ще изкараме поста? Трябва да ядем!
За да има човек мир в душата си и това благо присъствие на Бога, той трябва да изпитва тази сладка болка на покаянието и да се научи всеки ден, един път на ден, в даден момент да разтваря сърцето си, то да се пречупи и от него да излиза тази молитва на покаянието. Както се казва в псалома, ще излея пред Него моята молитва. Сякаш отваряш един пълен съд и мястото се изпълва със съдържанието на сърцето ти, болката ти, труда ти и всички тези неща. Христос е нашият мир. Присъствието на Христос ще донесе мир в душата ни. Христос посещава човека, който се покайва. Човека, който не се покайва, дори да е „добър” човек, Христос не го посещава. Той посещава страдащите и наранени сърца, ранени най-вече от покаянието, които търсят Божията милост.
Цялото Евангелие и духовен живот се крепи върху покаянието. Затова Христос „начена да проповядва и да казва: покайте се, защото се приближи царството Небесно” (Мат. 4:17). Това е тази велика тайна на покаянието, която не е просто нещо. Както казахме, трябва да започнеш да се каеш за делата си - това е изходната точка, а покайвайки се за своите дела и скърбейки за грешките и греховете, плачейки и скърбейки за своето отдалечаване от Бога, придобиваш мир, отмора и покой. Но какво става в същото време? Умът ти, твоето същество придобива друго усещане за нещата. Разбираш, че това, което вчера си считал за важно и като единствен начин за решаване на проблемите ти, докато вчера си смятал за нещо значимо парите, здравето, да си напорист и всички да треперят от тебе - днес виждаш, че тези неща не са ти от полза, не са тези, които те изпълват, които ти харесват и вълнуват. Променяш начина, по който мислиш. Това е делото на покаянието, да промениш начина, по който мислиш, но ако не го направиш и оставаш както преди. Външно вършиш добри дела - понякога правим това, за да успокоим съвестта си. Например, имам огромни възможности, но правя нещо малко и минимално, само за да кажа, че направих нещо. Не оставяме Христос да преобрази нашето битие. Затова понякога, за да покаже, че срещата ни с Него означава радикална промяна на цялото ни битие, същество и ипостас, Христос казвал такива думи на искащите да Го последват, че те губили ума и дума. Някой Го попитал:
- Господи, какво да правя, за да Те последвам?
- Искаш да Ме последваш?
- Разбира се!
- Върви, продай имота си и ела Ме последвай!
Той се стъписал:
- Тоест да отида да продам имота си?
- Да, да го продадеш и да Ме последваш.
Както хирургическият разрез веднага показва какво има вътре, така постъпвал и Господ, за да покаже, че присъствието Му в нашия живот и нашата връзка с Него не може да се изчерпи в изброяването или извършването на външни добри дела, а в пълна промяна на цялото ни битие. Трябва да се промени цялото наше мислене. В противен случай, ако не се променим, ще приличаме на героя в онзи виц, където един човек умрял и отишъл при св. Петър. Св. Петър му казал:
- Я да видим дали ще отидеш в рая! Да видим тефтера! Кажи си името, адреса и т. н.!
Той го намерил и му казал:
- Нищо добро не си направил, отиваш в ада!
- Е как не съм направил? Направих! Веднъж дадох милостиня!
- Каква милостиня даде?
- Дадох 50 евро!
Св. Петър погледнал отново тефтера, в един ъгъл намерил това и си казал: Наистина, дал е 50 евро! Замислил се: Какво да правя сега? Дал е 50 евро... Накрая казал на ангелите:
- Дайте му 50 евро и го водете в ада!
Разбира се, във вица нещата се казват малко по-грубо. Това е виц, но има дълбочина, защото показва, че срещата с Христос означава промяна на цялото ни битие. Така идва мирът в човека.
Възгласът от ектенията С мир на Господа да се помолим означава да се помолим в Христос. В Христос означава промяна на цялата ни ипостас, на начина, по който мислим и посрещаме нещата, а това става чрез култивирането на покаянието. Покаянието започва с разкаянието - поставяш твоето аз на земята и извършваш съд над него. Помири се с противника си по пътя, казва Христос. Остави твоята съвест да ти говори. Хората може и да ги измамиш, но съвестта си не я успокоявай. Остави я да ти говори и се помири с нея. Помири се с нея, прави това, което ти говори, за да намериш мир в душата си. Докато намираш оправдания, претексти нищо няма да се получи. Времето ще свърши, пътят ще свърши, защото пътят има и край.
Започваме от разкаянието заедно с духовната скръб, виждайки колко далеч сме от Бога. Къде е Бог и къде съм аз, какво ми е дал Бог, какво богатство на харизми и възможности и какво правя аз, как пръснах цялото това Божие богатство в покварата на моя живот. Така човек започва да култивира духовната скръб, покаянието, сълзите. Нека се научим на тази велика тайна на нашето битие, да се научим да плачем, да изчезнат болестите от нас. Да придобием вътрешно равновесие. Знаете ли, изкуство е човек да плаче и особено в молитвата пред Бога. Ако се научим на това, ще вървим напред и така Христос ще присъства в нашето сърце. Христос идва в нашите сърца, в смирените и покайващи се сърца и там започва промяната. Човекът се променя, става различен и тогава наистина може да се помоли с мир. С мир се моли на Бога. Така започва св. Литургия и това е предпоставката за нашия диалог с Бога. Молитвата е диалог с Бога. Ако нямаш мир, не можеш да водиш диалог нито с Бога, нито с човеците.
Въпрос: Как можем да различим дали имаме истински мир в нас, когато различни обстоятелства ни смущават?
Това е толкова мощно преживяване, че когато човек го има, той не може да се усъмни. Например сме в залата и навън вали из ведро, но ние сме вътре, на безопасно в залата и не се мокрим. Навън обаче става хаос. Когато имаме Божия мир в душата си, тогава всичко, което става около нас, го преживяваме, не оставаме безчувствени, не ставаме хора, които живеем в илюзия, виждаме реалността, болката, нещастието, трагедията на нещата, които стават около нас, знаем собствената си трагедия, но по парадоксален начин тези неща стигат до определена точка. Сърцето ни има покой, мир, Христос царува в него. Другите неща (проблемите) са в ума ни. Зная, че имам всички тези проблеми, но в сърцето ми има мир. Помните ли какво казва Христос - да не се смущава сърцето ви, нито да се плаши. Вярвайте в Бога и в Мене вярвайте. Сърцето ни остава спокойно, всичко около нас може да се вдигне във въздуха, ние самите може да рухнем, но сърцето пребъдва мирно. Това е знакът за мира. Четох на обед една книга за св. Григорий, патриарх V Константинополски и там попаднах на последната среща в Патриаршията, където патриархът казал:
- Знаете, положението е много тежко и животът ни е застрашен.
След това, когато другите архиереи си тръгнали, един митрополит останал, реагирал по-остро и казал:
- Да бягаме, да отидем в Пелопонес, да поведем въстанието и т.н.
Патриархът обаче му казал:
- Нашите дни са преброени. След няколко дни нито аз, нито ти ще сме живи. Ясно е, че ще ни убият и не можем да избягаме.
След това се описва цялата сцена, където хванали патриарха и на Пасха го обесили.
Помислих си, че ние сме добре... Представяш ли си да живеем тогава, да знаеш, че ще те хванат и ще те разкъсат на хиляди парчета? Човек си, тежък час е, но в крайна сметка този час някога ще дойде и за нас. Добре, може да не ни посекат със саби, но могат да ни направят на парчета с хиляди други неща днес. Както гласи една съвременна пословица: в миналото те хвърляли на лъвовете, сега те хвърлят на телевизионните канали...
Древните мъченици загивали мъченически, убити от лъвове, днес загиват мъченически по каналите. Излиза някой по телевизията, казва нещо и после върви го опровергавай. Знаете ли колко човека са се разболели поради такива неща? Аз знам за църковен човек, който за съжаление се самоуби поради това, че тв канали - да са живи и здрави - отправиха грозни обвинения срещу него. Той прие това дълбоко в сърцето си и отиде и се обеси. Аз го намерих обесен, и то на Велики Вторник. На Лазарева събота се обеси. Ние му казвахме защо? Добре, писали вестници и каналите, толкова много ли те засегна? Той не можеше да го понесе. И беше станало нещо обикновено, не нещо особено. Ние лично чухме много по-лоши неща за себе си. Аз досега трябваше 50 пъти да съм се убил!
Веднъж попитах един журналист, който пишеше срещу мене:
- Добре, ако всичко това е лъжа, какво трябва да направиш?
Той ми каза:
- Отче, при всяко положение, ако е лъжа, трябва да отида да се самоубия!
Аз му казах:
- Не се самоубивай, но да знаеш, че са лъжи.
Както и да е. Разбира се, той нямаше съвестта да каже едно извинявай. Бог да го помилва! Няма проблем.
Искам да кажа, че за човека понякога идва много труден час, с много трудни обстоятелства, трагедии, когато не знаеш какво ти предстои. Но когато Христос е в нас, сърцето пребъдва съединено с Христос и тогава не се смущава. Сърцето чувства, разбира го, това е опит. Затова е важно да имаме Христос в нашия живот.
Въпрос: Когато се молим, идват много мисли и чувстваме, че ни борят. Как можем да ги отдалечим и да не ни обсаждат, когато се молим? Нормално ли е да идват?
Да речем, че след грехопадението на човека е нормално. Това, което трябва да правим с прости думи, е да ги презираме и отпъждаме. Те ще идват, ние ще ги прогонваме, отново ще идват и отново ще ги гоним и Бог, виждайки борбата, ще укрепи с Божията благодат нашия ум и ще изгони (по)мислите. Когато човек обаче има духовна скръб и осъзнае какво означава тя, тогава нищо друго не го вълнува. Когато имаш покойник пред себе си и го оплакваш, нима имаш желание да научиш новините в квартала? Нищо не те интересува. Дори хиляди хора да говорят около теб, ти оплакваш твоя покойник. Знаеш своята болка. Това е. Велико нещо е духовната скръб, тя съсредоточава ума изцяло в това, което има пред себе си.
Превод: Константин Константинов
