Мобилно меню

4.9444444444444 1 1 1 1 1 Rating 4.94 (72 Votes)

pneuma zwopoioun 1Въпрос: Ако някой външно се държи добре, но има скрита гордост и егоизъм, които не усеща и изпада в заблуда, неговият духовен отец трябва ли да му го каже или да не го прави по някаква друга причина?

Ти си учител. На кой клас преподаваш? На четвърти. Е, на 4. клас преподаваш уроци за 4. клас. Няма да преподаваш уроци за 6. клас. Не е ли така? Въпреки че знаеш и за 6. клас. Така един духовен наставник може да вижда някои неща в душата на другия човек, но едновременно с това вижда и знае немощите и възможностите му. Трябва да бъдем изключително внимателни как ще говорим на другия човек, защото той не винаги е готов да чуе това, което ще му кажем. Бях ви споменал за пример, когато едно дете попитало духовния си наставник дали в рая ще има котенца и кученца. Духовникът се засмял и казал:

- Не, няма да има котенца и кученца в рая!

На детето това обаче не му харесало и му казало:

- След като няма да има котенца и кученца, не искам да ходя в рая!

Духовникът се замислил и попитал един съвременен му старец, свят човек:

- Да не би да не му отговорих правилно?

Старецът му казал:

- Не. Отговорът е бил верен. Наистина няма да има котенца и кученца в рая. Но детето, което те е попитало, не е било в състояние да чуе това нещо и е трябвало да му отговориш по друг начин.

- Как?

- Аз бих му отговорил така: в рая ще бъде Христос и там, където е Христос, имаме всичко, от което имаме нужда. И бъди сигурен, че ако имаш нужда от каквото и да е в рая, Христос ще ти го даде.

Понятно е, че след като няма да имаш нужда от котенца и кученца, Той няма да ти ги даде. Така детето ще бъде спокойно, след като Христос ще ни даде това, от което имаме реална нужда. И ако имаме нужда от кученце да ни прави компания, ще ни го даде. Когато порасне, детето ще разбере, че няма да имаме нужда от кученцето. Да не говорим, че има дори баби, които не могат да разберат това и искат и кучето им да бъде в рая...

По същия начин, ако духовникът вижда, че човек има някакви страсти, но ако тръгне рязко да ги изкорени, ще му „извади” душата, той трябва да изчака подходящия момент. Както лекарят чака подходящия час, за да направи операцията. Всичко трябва да става в своето време. Както казва Христос в Евангелието в притчата за плевелите, където Бог посял семето в добрата нива, но поникнали плевели, Ангелите отишли и казали: "Искаш ли да отидем и да изкореним плевелите?" Той казал: "Не. Оставете ги. Нека и двете растат и по време на жътва ще ги извадим. Защото, казва, има опасност, скубейки плевелите, да изскубеш житото и накрая да загубиш и житото". Затова ги остави да растат заедно.

Духовникът трябва да има разсъдливост, за да не върши духовни престъпления. Защото другият човек може да му каже:

- Отче, кажи ми какъв съм!

И той да му каже:

- Добре, ще ти кажа! Така като те гледам, си такъв, такъв и такъв!

Другият чува това, отива и се самоубива. Или пък ти казва:

- Отче, каквото и да ми кажеш, ще проявя послушание!

След това те пита:

- Отче, да отида ли по Светите земи за Рождество Христово?

- Мисля, че е по-добре да не ходиш.

- Ама, много искам да отида!

- Е, тогава защо ме питаш?

Една игуменка в Кипър разказваше:

- Една сестра дойде и ме попита: "Майко, как да направя това нещо?"

Аз й казах:

- Сестро, направи го еди-как си!

- О, не мога така. Затруднявам се!

- Направи го по обратния начин!

- Ама и така не мога. Трудно ми е.

- Направи го както искаш, сестро!

- Да бъде благословено, майко!

Тоест, тя искала да чуе това, което иска и не била в състояние да направи нещо друго.

Така разсъдителният духовник в началото може да каже: "Прави, както сметнеш за добре!", след като вижда, че човекът отсреща не може да направи нещо друго.

Затова духовниците трябва да имат разсъдливост, да не бързат и да чакат навярно много години, за да кажат нещо на някой човек. От момента, в който си под духовно наблюдение, макар и в такова състояние, пак е нещо. Не се съмнявай, ще дойде час, когато ще разбереш правилно нещата.

Веднъж при стареца Паисий отишъл един богослов, който развиваше някаква дейност. Той дойде и ни казваше:

- Отидох при стареца Паисий и той ми каза, че добре постъпвам!

Ние отидохме при стареца и го питахме:

- Но, отче, на еди кой си си му казал, че добре постъпва

Той отговори:

- Ами, чедо, какво да му кажа? След като дойде и свят ми се зави! Като не може да прави нищо друго, каквото и да му кажех, нямаше да го направи. И за да го утеша, му казах: "Прави това, което можеш, смирено и е добре така".

Старецът проявил икономия (снизхождение), за да не го отчая. Другият естествено превърнал икономията (снизхождението) в догма, че така трябва да правят всички!  Затова не трябва да се сравняваме себе си с другите по време на изповед. Тоест, за едно и също нещо духовникът може да каже на един човек „а”, а на друг да каже „я”. На единия да каже черно, на другия бяло. Двамата излизат отвън и първият казва: на мене ми каза „а”! Другият казва: за същото нещо на мен ми каза „я”! И настава олелия. Ама, защо на теб да ти каже така, а на мене друго? Защото не разбираме, че всеки човек е различен и нямаме една и съща мярка, с която мерим всички.

Въпрос: дали вините и угризенията са здраво явление, което помага за покаянието, или са израз на болно покаяние?

Угризенията са естествено явление. Те са като тялото, което има сянка. Направил си едно прегрешение, със сигурност ще имаш угризения. Въпросът е как ще подходиш към тях - дали ще се отнесеш правилно, по мирен начин, без да се стресираш, без да се паникьосаш. Добре, ще поправиш себе си чрез труда на покаянието. Когато изобщо нямаш угризения, това е донякъде израз на безчувствие, тоест направил си някакво голямо зло - разбира се, че трябва да имаш угризения. Да те изобличава съвестта, но да се отнасяш правилно към угризенията. Не да се отчаеш, не да се разочароваш, а напротив, да използваш изобличението на съвестта, за да се покаеш.

Дори след изповедта отново да чувстваш угризения, трябва да продължиш делото на покаянието. Покаянието не спира в изповедта. Да, Бог прощава греха, но въпросът не е в това Бог да ми прости, защото Той ми прощава. Горко ми, нима таи злоба към мен? Въпросът е аз да се изцеля от последиците на моето падение. Да не си изпатим като този, който откраднал часовника на свещеника, отишъл при него и му казал:

- Отче, откраднах един часовник. Какво да правя?

- Върни го обратно!

- Да го дам на вас, отче!

- Аз не го искам!

- Ама, дадох го на този, от когото го откраднах, но той не иска да го вземе обратно!

- Е, след като не го иска, задръж го!

Духовникът не разбрал, че става въпрос за неговия часовник.

Изповедта е дело на покаяние. Тя не означава, че ако съм направил другия на пух и прах, а сетне кажа: отче, прочети ми една молитва и съм happy!, нещата ще се уредят. Е, не става така. Поспри! Да, Бог прощава, но трябва да се трудиш духовно, нещата не свършват дотук. Трябва се трудиш да се изцелиш. Покаянието е безкраен и духовен труд. То не свършва, нито започва в изповедта. То започва в сърцето ни и никога не свършва, а е духовен труд, който се извършва постоянно.

Въпрос: Всички хора имат предимства и недостатъци. Как истински смиреният човек се отнася към тях?

Истински смиреният човек приема всичко с мир: за своите предимствата и това, което е постигнал, казва слава Богу! А за другите неща, които не успява да постигне, пак казва слава Богу! Приема ги с мисълта: Не мога да правя всичко, нямам сили за всичко. Това не мога да го направя, слаб съм! Той се труди духовно и се надява на Бога, не се сепва, не блокира, защото знае какво се случва. Св. Исаак Сириец казва: Този, който е поставил себе си под всички, къде по-надолу да падне? Няма къде по-надолу, той е смирил себе си и е стигнал земята. Край, няма къде повече да падне. Пада този, който е на тавана. Смиреният човек признава своите падения и грехове, но не по безчувствен начин, а го боли и скърби за греховете, но без стрес, без онези безкрайни въпроси защо, защо и защо?! Няма защо. Защото съм такъв, защото съм човек. И понеже съм такъв, не очаквам нищо друго от себе си.

Въпрос: Човек не рискува ли поради своите преимущества да падне в гордост?

Е, какви предимства може има? Старецът Паисий казваше, че този, който има гордост, му е малко акълът. Веднъж някой му каза:

- Отче, имам голяма гордост!

А той му отвърна:

- Е, браво, юнако, след като ти създаде небето и земята!

Искаше да му каже: Какво говориш сега, каква гордост да имаш, тоест какво имаш? Умен си? Е, утре, когато ще станеш на 70 години и нищо няма да помниш, да видим колко си умен. Богат си? Утре, когато умреш, ще отнесеш богатството със себе си? Млад си и красив? Е, винаги ли ще останеш така? Ще остарееш, ще напълнееш, такива неща. Какво, вечно ли ще бъдеш така? Твоята гордост всъщност е проява и на малко наивност.

Въпрос: Светът нямаше ли да бъде по-добър, ако всички знаехме, че Бог съществува на 100 %? Тоест, със сигурност да знаем, че Той съществува чрез някакво мощно чудо и всички да повярват?

Не, нямаше да стане. Ще ти кажа защо - защото нашата връзка с Бога се крепи върху нашата свобода. Ако Бог знаеше, че с това да се яви, светът щеше да стане по-добър, Той щеше да го направи. Той е готов да направи всичко за всеки. Но ние пак нямаше да го направим.

Да вземем Христовите ученици - Юда бил първият, който отишъл в ада, а в името на Христос вършил чудеса, бил в кораба, видял Христос да ходи по вода, присъствал, когато Той възкресил Лазар, когато възкресил сина на вдовицата. Всичко видял, всичко чул, бил заедно с Христос, но не само се отрекъл от Него, а и Го предал. Св. ап. Петър бил зрял човек и върховен сред апостолите. Той бил на планината Тавор при Преображението Господне и навсякъде с Христос, вършил чудеса в името на Христос и когато онази девойка отишла и му казала: и ти беше с тях! Той казал: Не! Не Го познавам! Христос бил много близо до него, на един хвърлей камък. Христос бил съден, за да бъде разпнат и св. ап. Петър, бидейки зрял човек, не се трогнал, а казал, че не Го познава.

Човешката природа има огромен спектър на свобода. И ако мислим, че ако видим Бога и Той ми каже еди-какво си, ще повярвам, в крайна сметка няма да повярвам. Освен това Бог не иска да ни „заслепи” с някакви чудеса, за да повярваме. Защото това няма да е вяра, а принуждение. Нашата свобода играе голяма роля. За да бъдем образи (икони) на Бога, трябва да сме свободни. Ние трябва да Го изберем. Колкото и това да изглежда, че е в ущърб на Бога.

Въпрос: Гордостта и егоизмът са последици от свободата, която имаме от Бога, или от намесата на дявола? Също така, кога дяволът спира да се меси в живота на човека и дали можем да смятаме, че той е нещо добро в смисъл, че ни бори и затруднява да отидем при Бога и ние трябва да го победим (и така сякаш ни помага)?

Вижте, Бог не е създал страстите и греховете, Той ни е дал харизми и добродетели. Следователно, всяко нещо, което е изопачаване на добродетелите като егоизма, надменността, сластолюбието, сребролюбието и т.н., е последица от нашата свобода и съдействие на дявола, който никога не става съ-работник на Бога, нито Бог съ-действа на дявола. Но е факт, че когато човек бива борен от страстите, той може да воюва и да се подвизава по-съсредоточено, но не трябва да изкарваме дявола наш благодетел и той да каже: ако не бях аз, вие нямаше да отиде в рая! Защото и Нерон изпълнил рая с мъченици, защото постоянно избивал християните, но той самият не влязъл в рая. Нали? Затова всеки носи отговорност за своите дела. 

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u9c3r 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.