Преди да вкусят рая, преди да вкусят светлината, светците познали опитно какво означава тъмнина, мрак, отсъствие на Бога. Тяхната душа изпитвала такова затруднение, болка, агония и нужда, че молитвата им била една и всесърдечна: Боже, просветли моя мрак! Боже, смили се над мене, грешния! Така казвал св. Серафим Саровски: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!“. Така се молили всички светци от дълбочината на сърцето си.
Човек ще се запита: ами ние, които със сигурност сме много по-зле от светците, защо не чувстваме този мрак на нашето битие, и тази агония да подтикне и нас да извикаме към Бога от дъното на душата си: Господи Иисусе Христе, просветли моя мрак!?
Защо не ни притеснява мракът, в който живеем? И не само не ни интересува, дори не го усещаме, а ако го усетим, не искаме да се отделим от него и дори се радваме, че живеем така – далеч от Бога, задоволявайки се с една формална връзка с Него, с едно сухо, интелектуално познание и вяра.
Истината е, че не искаме да се забъркваме много-много с Бога, защото Бог е опасно нещо. Ако Му дадем много права, Той може да поиска да бъдем Негови, а това не е толкова приятно за нас. Съгласни сме да вярваме в Него, но не и да иска да бъдем Негови, не и да иска изключителни права върху нас. Предпочитаме да Го държим на известно разстояние, с мярка да се отнася към нас, без да ни се бърка в живота. Той да си знае мястото, в Неговия ъгъл и да приема от нас това, което Му даваме като наш дълг и да е доволен. В крайна сметка, както често казваме, не е нужно да отидем в центъра на Рая. И едно ъгълче ни стига. Така казваме – и едно ъгълче е добре. Откъде да знаем, че в Рая няма ъгли…
Каква е причината да не разбираме това, което светците са преживявали толкова силно? Причината е, че, за съжаление, грехът има отрова. Сякаш си болен и ти слагат система с течност, която вливат във вените ти чрез спринцовка, с която едва усещаш убождането. Грехът е като система с течност, която неусетно влива в душевния и дори в телесния организъм отровата, която се нарича безчувствие. Така я наричат отците и даже я смятат за една от най-страшните страсти на човешката душа. Безчувствието – липсата на чувство какво става с и в мен. Тази страст е наистина от най-страшните. Резултатът е, че не разбираме какво става около нас, потапяме се в мрака на греха, без изобщо да разберем. Безчувствеността лека-полека ни унася и ни предава на духовна смърт, а ние продължаваме нищо да не усещаме. Тази отрова ни води до „евтаназия“. Чух наскоро, че когато искаш да умреш с евтаназия, те завеждали в хубава стая с цветя, птички и т. н., пускали ти хубава музика, класическа, разбира се, и в такава атмосфера ти вливат смъртоносната течност, която те приспива и убива. Това се нарича евтаназия – хубава смърт. Красива смърт, умираш на леглото си красиво. Проблемът е след това какво става. Както и да е… Нека се върнем към темата си.
Грехът води до евтаназия, умираш и си доволен, както фарисеинът е бил доволен и даже е благодарил на Бога: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар“. Той бил в стадий на „предсмъртно хъркане“, но се чувствал „блажен“ и не можел да разбере своето нещастие. Това безчувствие и смърт понякога водят до такива комико-трагични състояния, че ние сме готови дори да викаме Бога на помощ, за да ни помогне да останем в греха и да не излезем от него…
Безчувствието е страшна страст. Човекът, който страда от нея, е като този, в който са влезли всички тези отрови, в кома е, нищо не може да усети, упоен е, не разбира каквото и да му кажеш и правиш, щипеш го, режеш го, нищо не усеща. Безчувствен е. Това е последицата от греха. Грях не е само лъжата, кражбата, блудството и подобни, което също е голяма отрова. Грехът – това е човек да забравя Бога, да живее сякаш Бог не съществува в живота, сякаш Синът Божи не е станал Човек за нас. Да се намира в това упоение и да бъде абсолютно безразличен към факта на Боговъплъщението. То нищо не му говори. Както блудният син, който заминал в далечна земя, живеейки разпътно и там не си спомнил за баща си. Докато живеел разпътно, баща му бил в забвение. Забравил го, не го помнил. Такъв е човекът, за съжаление. Всички сме такива. Веднага щом нещата тръгнат добре при нас, забравяме Бога, забравяме основната нужда на нашето битие.
Човекът има много добри страни в себе си и душата по свой начин говори на Бога, вика към Него и Го умолява, често пъти без нашият ум да усети какво иска душата. И понеже Бог е Баща, Той чува дълбоката въздишка на нашата душа, чува нашата вътрешна нужда и болката в живота и се грижи за нашето спасение. Както се казва в кн. Откровение, „… ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“. Христос стои постоянно пред вратата на сърцето ни и хлопа да Му отворим. В нашия всекидневен живот Бог се опитва по всякакви начини – от най-простите до най-сложните неща, от най-всекидневните до най-болезнените – да събуди човека, както лекарят се опитва да събуди оперирания човек, човека под упойка, с различни начини, понякога и насилствени, удря му плесници, за да го събуди и да дойде в съзнание. Бог по всякакъв начин се опитва да ни събуди.
Не Бог предизвиква изкушенията и изпитанията на човека, Той никога не съдейства на злото – нито на дявола, нито на оръдията на сатаната, нито на което и да е зло, а като премъдър и всесилен Баща в затруднението или в улеснението на човека хлопа постоянно на неговата врата. Ние, колкото и да сме повредени, колкото и да е разбит Божият образ в нас, запазваме отломките от този образ и имаме моменти, в които душата ни има проблясъци, разбира, чувства, чува гласа на Бога, Който ни зове при Него. Ако някой чуе гласа Му и се събуди, и като блудният син си спомни за баща си и каже „ще се върна обратно в дома при баща ми“, тогава човек започва да се събужда, да се движи, опитва се лека-полека да се освободи от упоението на греха. В това се състои същността на греха, а именно: че умъртвява, ослепява, упоява душата на човека.
Веднага щом Бог намери процеп в това затруднение, в този камък, в който човек е превърнал своето същество, и проникне слънчевият лъч на Божията благодат, тогава, ако човек го разбере и се опита да раздвижи ръце и нозе, да направи нещо, да се съживи, да се отърси от упойката и да се събуди, тогава Бог му помага, влива му повече енергия, той започва да се съживява и навлиза в първия стадий на духовния живот, за който учи най-вече св. Григорий Паламà и който се нарича очистване. В този стадий човек започва да се бори с греха, да воюва, за да счупи оковите му, които го държат вързан. С две действия: първо да спре вливането на упойващата течност на греха в себе си, т. е. да спре да извършва грях, да спре да извършва делата на греха.
Това е първата стъпка: отклонѝ се от злото, махнѝ се от злото, от греха. Попречѝ на греха да влезе в теб, защото не е възможно отровата на греха да влиза в теб, а ти да си жив и да се движиш – ще умреш. Платата на греха е смърт. Както Бог е казал на Адам, „… от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш“. Това става с математическа точност. Ял си от плода на греха, ще умреш, няма да си жив. Искаш да живееш? Престани да ядеш от отровните плодове на греха. Отклони се от злото, отсечи греха. Направи всичко, за да се възпротивиш на греха до смърт. Воювай с все сила, не зачитай дори живота си пред това да пресечеш пътя на греха в теб. Това е първото нещо, което човек прави.
А второто е: „прави добро“. След като отсечеш потока на греха, на тази отрова в тебе, вече се обръщаш към доброто, за да вложиш в себе си противотровата. Коя е тя? Това е цялата духовна храна, която Църквата ни дава: аскезата, молитвата. Ще ми кажеш: „умът ми се отклонява!“. Нека се отклонява, ти казвай молитвата. Умът не се събира. Да не се събира! Отивам в храма и умът ми странства – нека странства! Ти върви там, както можеш, хвани това, което можеш, влей в себе си очистващия антидот на греха – добродетелта, влей добрите дела, влей в себе си всички тези дела, които са евангелските дела. Този, който върши Божиите дела, никога няма да погине, защото евангелските дела са по-силни от делата на греха. Не е възможно човекът, който извърши евангелските дела, да умре в греха. Нека го прави, колкото може. Смирено – признавайки своя плен, казвайки, че единственото, което мога да направя, след като нищо друго не мога, бидейки потопен в разпътство и грях, какво е? Да дам тази милостиня, това дело, поне това. Божието милосърдие ще победи порока на греха, защото Бог е светлина, както се казва в Евангелието, а истинската светлина побеждава мрака. В стадия на очистването човек прави тези две неща – отсича греха и извършва доброто.
След като започне да се подвизава в духовния живот, в четенето и слушането на Божието слово в практическия църковен живот, в покаянието, поста, молитвата, милостинята, добрите дела, смирението – тогава в неговото сърце постепенно изгрява Божията светлина и започва вторият стадий: просветлението на ума. Така казва св. Григорий Паламà. Човек лека полека се просветлява. Веднага щом се просветли, какво вижда? Когато си в една стая, в която е пълен мрак, не виждаш нищо. Веднага щом влезе малко светлина, започваш да виждаш паяжините, боклуците, грубите неща, захвърлени наляво-надясно. Щом се просветли малко повече, виждаш и други мръсни неща. Когато се просветли напълно, виждаш и най-малкия прах и започваш чистенето и бърсането. Така е човекът, веднага щом започне да се просветлява, вижда своята реалност, вижда своя зловонен лик, своята грозота, цялата нечистота, която е насъбрал. Вижда колко нечист е неговият живот. И в това състояние започва да умолява Бога: „Господи Иисусе Христе, просветли моя мрак!“. И Бог не пренебрегва молението на човека, а го упражнява, като добър учител, който знае нашите сили и не ни съжалява, а ни тренира добре, за да постигнем по-добри резултати. Човекът преживява голяма вътрешна борба, умолявайки Бога да му покаже истинската светлина, и става наистина като луд, като безумен, търсейки само Бога и нищо друго, защото разбира, че в крайна сметка това, което му липсва, е Бог.
В един такъв момент на св. Григорий Паламà се явила св. Богородица, майката на Светлината, на Христос, Който е истинската Светлина, и му казала: „Какво искаш?“. Сетне му дала истинската Светлина, Христос в неговото сърце, за да види, че човек е само този, който има Бога в себе си. Само той е човек. Без Бога имаме само човешки облик и биологично съществуване. Без Бога, както казва и старецът Паисий, онеправдаваме себе си. Най-голямата неправда не са неправдите, които идват от другите хора, които уж ни онеправдават, а ние онеправдаваме себе си, когато лишаваме себе си от Бога.
Затова животът ни е небалансиран, труден, мрачен и тъмен. Затова винаги нещо ни липсва, винаги нещо ни е виновно, винаги роптаем, винаги се задушаваме, в нищо не намираме утеха, винаги казваме „добре, ама“. Воюваме със събития, с хора, с нашите съпрузи, деца, роднини, колеги, с хиляди неща, и не разбираме, че в крайна сметка онова, което ни вреди, не е нищо друго, освен ние самите, когато лишаваме себе си от присъствието на Бога в сърцето ни. Това е истинската нужда на човека. Затова Христос говори за едното, което наистина е потребно. Както и че блажен е човекът, който е открил драгоценния бисер, продал е всичко, което е имал, и го е купил, защото е разбрал, че в крайна сметка това му липсва. А докато има всичко, но няма едното, което е потребно, тогава губи всичко и се превръща в окаян и нещастен човек.
Болезнено е да търсиш Бога – изпитваш родилни мъки, подобно на болките на жената, която ражда своето дете. Както се казва в Стария Завет, жената, когато ражда, крещи от болка, така крещи от болка и човекът, който търси Бога. И както когато майката поеме детето си в ръце, забравя болките и разбира колко велико нещо е било цялото това премеждие, тя хиляди пъти облажава онзи час, в който е родила. Така става и с човека, когато види в сърцето си да действа Христос, да обитава и да пребъдва в него.
Св. Григорий Паламà днес ни поучава, че щом не търсим с болка Бога, това означава, че отровата на безчувствието се е вляла в нас. И ако някой попита какво трябва да правя, за да престане да ме умъртвява тя, ще кажем: върши евангелски дела. Прави това, което казва Евангелието, и Бог ще го отмери. Нищо няма да пренебрегне. Отците са знаели това и са се „възползвали“ от благородството на Бога.
Бог приема това, което Му принасяш, стига да е смирено и наистина да търсиш Божията милост. Когато човек търси Бога и се опита да направи нещо, дори най-малкото, да отвори един процеп в камъка на сърцето си, светлината ще влезе вътре и ще разсее мрака, ще разбие камъка. Човек ще види лицето на Бога и ще разбере, че Господ е благ, пресладък, толкова сладък, че всичко друго вече е безвкусно пред тази сладост. Нека се отклоним от злото, нека пресечем пътя на греха в нашия живот, нека вършим евангелски дела и да призовем и ние Господа, както правил св. Григорий Паламà: „Господи Иисусе Христе, просветли моя мрак!“. Тогава ще видим истинската Светлина, не само в този живот, а вечно, защото Христовата светлина побеждава смъртта и дава на човека радостта от вечното Царство и общение с Него!
Превод: Константин Константинов
