Мобилно меню

4.7592592592593 1 1 1 1 1 Rating 4.76 (54 Votes)

2 Алексей Мечов1Духовният живот за човека е като слънцето за растението. Не случайно, когато говорят за него, много авторитетни хора, както духовници, така и миряни, го уподобяват на „добрата част“, „едното потребно“ (Лука 10:42). Духовният живот не само вдъхновява, но дава конкретни и практически указания за живота на всеки.

Важно условие за духовния живот е умелото и опитно ръководство. На духовен език то се изразява с думата „старчество“.

Както е известно, старчеството е явление от монашеския живот. То е възникнало в епохата на организираното монашество, за да поддържа у иноците истински духовен живот. По-надареният духовно, по-изкусният в подвизите монах става старец, за да помага на своите събратя с пример и наставления в борбата със страстите, за да постигат даровете на духа. Но славата на големите старци преминала отвъд манастирските стени и към тях на тълпи се стичали и миряни. В Русия такъв отворен към света старец бил възстановителят на старчеството Паисий Величковски. В средата на 19 в. Оптинските старци още по-широко отворили за света вратите на своите килии. Служението на народа изместило на заден план чисто монашеската употреба на старчеството. С течение на времето то се разпространило толкова много, че излязло от манастирското общество и навлязло в света.

Ярък представител на духовните старците с немонашески произход е отец Алексей Мечов (1860-1923 г.).[2]

За о. Алексей се знае, че баща му бил диригент на църковния хор. Израснал в бедност. Преминал през духовни училища и бил старателен в учението. Много добре познавал църковния устав. Бил най-ниският в класа. Жизненият му път е близък до живота на мнозина: щастлив брачен живот, страдание от ранното овдовяване, трогателна грижа за децата, не всички от които оправдали надеждите на баща си, любов към внуците…

Що се отнася до свещеническото служение и изпълнението на пастирския дълг на о. Алексей, той бил необикновено, до безжалостност взискателен към себе си и изпълнителен във всичко.

Учители на о. Алексей в старчеството били Оптинските старци. Той винаги изпитвал към тях любов и уважение. Независимо че о. Алексей отворил нова глава в историята на старчеството – отварянето му за света – той не забравил своите учители – Оптинските пустиножители, напротив, поддържал постоянна връзка с тях. Отец Алексей много обичал и почитал игумена на оптинския скит отец Теодосий,[5] чиято снимка винаги била на бюрото му.

Отец Алексей дължал много и на о. Йоан Кронщатски, който не може да се нарече старец в буквалния и тесен смисъл на думата, защото той притежавал многобройни свръхестествени дарования. О. Мечов дори лично се срещнал и разговарял с о. Йоан. Тази благотворна среща със световноизвестния духовник се оказала едва ли не най-важният момент в живота му. Той пристигнал при о. Йоан с огромна скръб, смазан от неизлечимата болест на съпругата си. Бил останал с малки деца на ръце, в бедна енория, в рушаща се прогнила къща. В отговор на своите жалби и молба да му каже какво ще стане и какво да прави, той получил от о. Йоан следния отговор: „Ти се оплакваш и мислиш, че по-голяма мъка от твоята няма на света, но така само ти става по-тежко. А ти бъди с народа, влез в неговото страдание. Вземи чуждото страдание върху себе си и ще видиш, че твоята мъка е малка и лека в сравнение с това страдание, и ще ти олекне“.[6]

Отец Алексей така и направил. След като получил помощ от о. Йоан в труден момент от живота си, той отишъл „в народа“ и с въодушевление се заел с облекчаване на чуждата болка. Съветът на отец Йоан се оказал за него ключ към разбирането на целия живот, призвание и дейност на пастира. Този съвет о. Алексей изпълнявал до края на живота си, до последния си дъх.

В какво по-точно се състои „разтоварването на чуждото страдание“ според отец Алексей?

„Пастирът трябва да разтоварва чуждата скръб и мъка“, казвал о. Алексей. През целия си живот той неуморно се учел да разтоварва ближните от скърбите, поемайки на своите рамене чуждия товар от мъка и беди. „Бог е милостив, всичко ще се размине, ще се моля за тебе“, казвал той на някоя скърбяща Божия рабиня и заедно с просфорката, иконката и листчето ѝ давал и скъпоценна радост, събирана с молитва и труд. Жената си отивала утешена и спокойна, като дори не си представяла колко тежък е оставеният от нея товар. О. Алексей ходатайствал за нея пред Господа. Той поемал защитата ѝ. „Аз ще взема твоите грехове“, казвал той на един. „Аз отговарям за тебе пред Господа – аз!“, казвал той на друг, несъгласен с неговия съвет или наставление.

Поменната книга на о. Алексей била изпъстрена със стотици имена на живи и починали. Той никога не се разделял с нея. И за да бъдат разбрани неговите думи, той често казвал, като сочел сърцето си: „Аз всички вас ви нося тук в сърцето си“.[7]

Богослуженията на о. Алексей се отличавали с това, че на тях поменавал много имена. Понякога той извършвал проскомидията за час и половина, дори и повече, като четял сам или с помощта на съслужещи свещеници или молещи се в олтара миряни цели тетрадки с имена. Когато той служел, Сугубата ектения на Литургията се превръщала в цял поток от молитви, разплискващ безброй имена на болящи, скърбящи и пътуващи.[8]

„Ще се помоля“, казвал о. Алексей. Това бил неизменният му отговор на всички и винаги при всяка молба, при всяка мъка, скръб, беда, недоумение, съмнение, надежда, радост.

Умът на отец Алексей можел да разбере всичко. „Единственият човек в Москва, с когото можеше да се говори за всичко, знаейки твърдо, че всичко ще разбере, беше отец Алексей“, пише неговият съвременник Сергей Дурилин.[9] При него идвали да се съветват и, споделяйки, плачели свещеници, учени, писатели, художници, лекари, обществени дейци – и „неграмотният“ ги разбирал.[10]

Веднъж о. Теодосий Оптински отишъл в Москва. Посетил храма на своя „двустранно“ почитан старец и като видял върволицата от чакащи за изповед, как усърдно и продължително се извършва богослужението, колко подробно става поменаването на имената, как тълпи от хора чакат да бъдат приети от свещеника и колко дълго продължава разговорът им с него, казал на о. Алексей: „За всичко това, което правите тук сам, при нас в Оптина щяха да ни трябват няколко човека. Това е свръх силите на един човек“.[11]

Отец Алексей не можел да си се представи без хората, които постоянно се тълпели около него. А когато излизал от храма и ръката му се изморявала да благославя, а и от напора на обичащите го хора му ставало трудно да диша, се налагало да го превеждат през тълпата, за да не го смаже тя в пристъпите си на обич.[12]

Много хора в света са се смущавали от сблъсъка на разума със сърцето, от законничеството, от една страна, и голямата любов, покриваща и изпълваща закона, от друга. При о. Алексей обаче това го нямало. При него всяко действие било изпълнено с убеждаваща и покоряваща любов. Имало е и случаи, когато при него в храма идвали хора само от любопитство или да критикуват и да се подиграват. След някое време обаче, след месец–два „гледаш“, че тези хора „стоят край амвона и пристъпват към причастието“.

Кой е виновникът за такива чудни промени? – Отговорът е един: духът на любов на отец Алексей, неговите молитви и отричане от света.

„Знанието възгордява, а любовта назидава“ (1 Кор. 8:1) – обичал да повтаря о. Алексей. Затова, когато разумът казвал, че трябва да се съобразява с предписанията на Типика[13] и да не изповядва по време на литургията, да не вади просфори след „Херувимската“, да не причастява закъснелите за литургия при северната врата и т. н., сърцето на свещеника, горещо и любвеобилно, допускало излизане от Типика, принуждавало го да не слуша разума. В неговата пастирска дейност имало безброй случаи, когато нямало как да не се излезе от Типика. Редица потресаващи картини от живота му нагледно показвали, „че да се спази Типика в този случай би било явно безумие, а да се наруши – значело да се прояви любов“ (свещ. П. Флоренски).[14]

„Е, как да откажа изповед?“, казвал отец Алексей. „Може тази изповед да е последната надежда на човека, може, отблъсквайки го, да причиня гибелта на душата му. Христос никого не е отблъсквал от Себе Си – Той на всички казвал: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28). Единственото място, където човек може да отдъхне и да се помири с Бога и с хората, е храмът Божи. И изведнъж вижда, че и тук го отблъскват, не го допускат до Христос. Вие казвате – законът, но там, където няма любов, законът не спасява, а истинската любов е изпълнение на закона (Рим. 13:8-10)“.[15]

Отец Алексей „винаги казваше, че любовта стои по-високо от богослужебния устав; и всички знаеха, че когато действително се изискваше любов и жалост, той преодоляваше устава“. Но в същото време „за него уставът беше светиня, запечатана с любов, и тази светиня никога не можеше да бъде отменена, но въпреки всичко беше безпрепятствено заливана в дадени моменти от живото вдъхновение на любовта“ (свещ. П. Флоренски).[16]

Затова отец Алексей не само в храма изповядвал и причастявал „в неподходящо време“ за утешение и духовна радост, но върволица от безброй хора се редяла и пред квартирата му от ранно утро. Той всички утешавал, на всички давал съвет с гласа на своето сърце и от дългогодишния опит на своята любов. Затова при него, чуждия на светската наука, „неграмотния“, както сам о. Алексей казвал за себе си, идвали и учени, и професори, и студенти, и окултисти, и „различни мистици“, и лекари, и протестанти, и католици, и дори евреи.

За всички, без разлика от тяхната националност, положение, възраст, вероизповедание, умствено развитие – за всички той бил любящ баща, който без да засяга болните им места, без да засяга вярата им, обичаите и убежденията, можел да даде добър съвет, да приласкае, да успокои, да помогне материално и духовно.

„Няма човек, който познава отеца и да каже нещо лошо за него“, пише о. свещенодякон Владимир.[17]

Отец Алексей никога не се сърдел, никога не наказвал. „Ех, и ти какъв си! Може ли така?“, казвал той и това било всичко. Усмихвал се нежно, но човекът веднага чувствал своята вина, падал в нозете му и молел за прошка.

* Откъс от книгата Образци на пастирско служение в Русия 18-20 в. с автор митрополитът на САЩ, Канада и Австралия Йосиф (Босаков), която предстои да излезе на книжния пазар.

[1] Отец Алексей Мечев. Воспоминания С. Дурылина, о. Владимира, Епископа Арсения, А. Ярмолович и др. Письма. Проповеди – Надгробное слово о себе самом. Свящ. П. Флоренский: О надгробном слове о себе самом. ИМКА-Пресс, Париж, 1970, с. 355.
[2] През август 2000 г. о. Алексей Мечов и неговият син Сергей са канонизирани от Юбилейния архиерейски събор на Руската православна църква. През 2001 г. мощите на о. Алексей са пренесени в храм „Св. Николай“ в Москва, където той служил приживе (бел. прев.). 
[3] Из воспоминания Сергея Дурылина. Пос. съч., с. 17.
[4] Пак там, с. 18.
[5] Схиигумен Теодосий (Поморцев, 1854-1920 г.), изпълнявал длъжността предстоятел на Оптинската пустиня в началото на 20 в. От 1912 до 1920 г. е игумен на скита на манастира.
[6] Пак там, с. 21.
[7] Пак там, с. 35.
[8] Пак там, с. 19-20.
[9] Сергей Николаевич Дурилин е известен със своите трудове в областта на литературата и изкуството. Роден е на 14(26).9.1886 г. в Москва, където през 1914 г. завършил археологическия институт. Преди революцията издал две брошури, написани в славянофилски дух – „Рихард Вагнер и Русия“ (1913) и „Град София“ (1915). През 1918 г., следвайки примера на С. М. Соловьов, В. Свентицки и С. Булгаков, станал свещеник и служил в енорията на о. Алексей Мечов, където четял лекции. По-късно изоставил сана си и се оженил. Завръщането му към литературната дейност бил трудът му „Руските писатели у Гьоте във Ваймар“, отпечатана през 1932 г. в т. 4-6 на „Литературное наследство“. Добро негово изследване е „Гогол и Аксакови“ (Звенье, т. 3-14, 1934). През 1945 г. С. Дурилин станал постоянен научен сътрудник на Института за история на изкуството към Академията на науките на СССР и се посветил на въпросите на руския театър. През 1952 г. излязла неговата монография за М. И. Нестеров, с когото бил близък. С. Дурилин умира на 14.12.1954 г.
[10] О. Алексей Мечев, с. 22.
[11] Из воспоминаний С. Дурылина. Пос. съч., с. 23.
[12] Пак там.
[13] Типикът е книга, в която в системен ред са поместени указания за реда и начина на извършване на богослужението в Православната църква. Нарича се още Църковен устав (бел. прев.).
[14] О надгробном слове о. Алексея Мечева. Пос. съч., с. 380.
[15] Пак там, с. 30-31.
[16] Пак там. с. 379.
[17] Пак там, с. 32.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/64xdr 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Видях мрежите, които врагът разстилаше над света, и рекох с въздишка: „Какво може да премине неуловимо през тези мрежи?“. Тогава чух глас, който ми рече: „Смирението“.

Св. Антоний Велики
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата