Колкото повече рани получава човек в живота си, толкова по-привилегировано е неговото положение пред Бога. Както казва св. прор. Давид, сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре. Бог преобразява това сърце и човек става състрадателен. След време болката, неправдата и раната стават нещо добро за него, разкрасяват го и той става по-благ, по-зрял, сърцето му се прекършва, научава много неща за човешката природа и немощ, научава се да общува с брата си.
Каквото и да стане в живота, каквито и трагични и осъдителни събития, нищо не може да постави Бога в трудно положение и Той да каже: За този човек не мога нищо да направя, толкова е наранен, че нищо не мога да направя. Само ние говорим така.
Светият Дух обаче прониква в дълбините на сърцето. Както се казва в една много хубава литургична молитва, Бог знае нуждата на всеки от нас. Ние много пъти не знаем от какво наистина имаме нужда. Бог обаче знае, затова Той става за нас това, от което ние имаме реална нужда, както се казва в същата молитва: Ти си Лекар на нашите тела и души. Бог е единственият Лекар на душите и телата ни и знае нашите потребности. Помните в Стария Завет, където евреите в пустинята роптаели често срещу Бога. Той им изпратил манната, тя била храна за всички, но при всеки се превръщала в това, от което той имал нужда. Ако някой, например, имал нужда от калций, ставала калций. При друг захар, при трети – желязо. Бог знаел нуждата на всекиго.
Когато общуваме с Бога, когато се молим, когато се причастяваме, когато сме в общение с Него, Божията благодат преобразява и лекува душата ни както Бог знае. Ние не знаем. И в нашия живот, когато да ядем, нима си мислим: сега, като изям това, то ще стане калций, фосфор, желязо? Откъде да знаем тези неща! Просто се храним и когато организмът е здрав, сам ги превръща в необходимите елементи. Всеки орган приема съответното количество витамини, протеини и т. н. Не определяме с нашия ум кой орган колко процента фосфор да вземе или желязо. Не, организмът прави това от само себе си. Много повече това важи, когато Бог действа. Опитът наистина доказва, че Божията благодат изцелява напълно човека и всички тези травми стават велики преимущества в него.
* * *
Един светец, когато чуе за убийство, кого ще оплаче? Оплаква убиеца, не убития. Плаче не за жертвата, а за престъпника, жертвата е жертва и като жертва има право на Божията помощ и на състрадание от хората. Бог е длъжен да въздаде Своята правда, която е Неговата благодат, но този убиец, престъпник и злодей, кой ще го съжали? Кой ще го погледне? И с каква нагласа да се обърне и накъде? Да се обърне към Бога и какво да Му каже? След като от ръцете му капе кръв? Значи този човек става звяр и е достоен повече за съжаление от този, който е станал жертва.
В Патерика има един пример. Авва Геласий посадил зеленчуци, за да преживее цяла година с тях в пустинята. Някой отишъл, изкоренил ги и нищо не оставил. Там е пустиня, няма магазин да отидеш да си купиш, ако нямаш хранителни продукти, оставаш гладен. Съседите отишли и му казали:
- Какво стана сега? Горко ти, авва Геласие, какво си изпати! Ще останеш гладен!
Той се засмял и казал:
- Горко на мене? Горко на този, който го е сторил!
Аз ще остана гладен. Няма да свърши светът. Но горко на човека, който е стигнал дотам да отиде да изкорени трите зеленчука в градината.
И тъй, казваме горко на човека, който е убил. Жалко е за този, който е умрял. Но още по-жалко за този, който го е убил. Той е за оплакване с горчиви сълзи, защото няма къде глава да подслони, накъде да се обърне? Към хората? Те са го отхвърлили. Към Бога? Не може, няма дръзновение. Към себе си? Той гледа в себе си и вижда един убиец. Каква утеха ще има този човек?
Сигурно знаете за случая с онзи капитан на кораб, който стана причина да загинат сто и осемдесет души. Той се самоуби. Помислете: Бог да пази да не се случва, но ако ние сме на мястото на този човек? Всички го обвиняваха. Да, с право, корабокрушение, удавили са се сто и осемдесет човека. Всички се нахвърлиха върху него и кой от тях го оправда? Помислете в какво положение се оказа той. Знаете ли какво означава да стигне човек до отчаяние? Да няма за какво да се хване, да стигне дотам смъртта да е по-добра от живота, да се самоубиеш и за тебе това да е спасение, представи си какъв живот трябва да имаш! Представи си какво преживяваш. Сега ще възразите: да не би да скърбиш за онзи човек? Мисля, че Божието милосърдие е бездна, не можем да кажем, че Бог като Баща не Го е заболяло и за този човек – когато вижда детето Му, човека, който е сътворил и е обикнал докрай, да изпадне – дали поради греха или лекомислие – в едно такова трагично състояние. Много хора се зарадваха на смъртта му и казаха: „заслужи си го!“. Не може да се говори по този начин. От друга страна, виждаш какво означава отчаянието и какво е надеждата.
Колко велико нещо е това, което казваме за св. Богородица, че е надежда на обезнадеждените. За тях винаги има една надежда, съществува не една надежда, а Един, Който е Надежда. Този Един е Надеждата на света: Бог. Всеки човек – и убиецът, и този, който е направил тези трагични грешки – има надежда. Не можеш да му кажеш: Нямаш надежда, ти си скот! Окаян, отвратителен. Той наистина е такъв, с главна буква, но и за тези скотове и всички други Бог съществува. Не може да има нищо в света, което да надмогне Божията любов. Дори дяволът. Какво да говорим за човека. Самият дявол не може да накара Бога да му каже: Знаеш, омръзна ми, не те искам повече пред Мене! Не. Бог чрез Своята безкрайна любов обгръща дори демоните и ги смята за Негови деца. Затова един св. отец казва едно много хубаво слово – и по това да разберете какво означава православното богословие и колко ценни неща съдържа. Той казва: „Не наричай дявола лош, защото хулиш Бога. Дяволът, казва той, не е лош по своята природа, а по своето произволение. Природата му не е лоша, той е сътворен твърде добър, но произволението му е лошо“.
Затова човек може да каже, че злото не съществува, но той му дава живот чрез своята свобода и произволение. Затова светците са обичали всички без разлика, а прегрешенията и пороците на хората не са можели да намалят тяхната любов. Затова Христос казва да не съдим никого, да не съдим по външност, нито убиеца, нито престъпника. Не можеш да осъждаш другия. За всеки има надежда за спасение, защото Сам Господ е Надежда на обезнадеждените, на тези, които са в пълно отчаяние. Моля се никога да не се оказвате в такова състояние, в такова екзистенциално, гранично отчаяние, но ако се окажете, да не забравяте, че никога не е възможно човек да остане без надежда, защото съществува Надеждата на света: Христос.
Мнозина казват: Осъждаме еди-какво, еди-кого!… Ама кого осъждаш? Та Бог дори дявола не осъжда, а ти осъждаш хора? Да отхвърлиш греха – да, да отхвърлиш случилото се – да, но човека не можеш! Тук се вижда величието на Бога, на Бога – нашия Баща, защото Този Баща никога не може да се промени и пребъдва като Баща и Надежда.
Бог да ни пази, защото вярвам, че ако Бог не ни опази, говоря за себе си, всичко бих извършил – и убийства и какво ли не. Помислихте ли, че в даден момент можем да се окажем убийци, да станем причина да загинат хора? Кое е странното? На мястото на този, който се самоуби, можеше да сме ние и да бъдем причина да загинат сто и осемдесет човека. Какво щяхме да чувстваме, къде щяхме да застанем? Къде щяхме да намерим утеха? И колко е утешително, когато си осъден от всички, да имаш в себе си тази надежда: че Бог наистина те приема. Има Някой, Който не те отхвърля, не те мрази, не те осъжда. Спомнете си случая с жената, хваната в прелюбодеяние, на която Христос казал: Никой ли не те осъди? Никой не останал. И Аз те не осъждам – казва Христос. Кой е безгрешен и кой е този, който може да съди другия, когато сам чувства, че пръв за осъждане е той самият? Какво да сторя на другия? Какво да направя? Затова нека не оставяме човека без надежда. Какъвто и да е той, колкото и голям звяр да е, не е възможно вратата на Бога да се затвори за този човек.
Като духовници често виждаме това – при изповед слушаш много неща. Като човек можеш да кажеш: Що за човек е той?! Какви пороци и сквернота! Не е останало нищо, в което да не се е забъркал. Като духовници обаче знаем: Нима Бог затваря вратата за този човек? Не. Самият той ти казва: Отче, не мога да се поправя, такъв съм си. А ти му отговаряш: Имай надежда в Бога, не се отчайвай! Бог, детето ми, има силата да те спаси, само Му дай твоята свобода. Кажи: Боже мой, помогни ми, спаси душата ми! А Бог знае, има начини да те спаси.
Не е възможно с безкрайните пороци и отклонения да поставиш Бога в безизходица. Каквото и да правиш, сине мой. Нито дяволът може. И не само това, а всеки път, когато дяволът е имал някакъв успех, Бог е правил нещата така, че успехът на дявола се е превръщал в неуспех. Дяволът е хвърлил човека в падение, но Бог е дошъл, станал е Човек и е издигнал човека повече отпреди. Бог не просто спасява човека от мрежите на дявола, но и прави по-голяма мрежа, хваща дявола в нея и накрая Бог като безкрайно по-мъдър и пълен с любов преобръща всички тези кроежи на дявола, за да служат на Божиите дела. Става това, което казва старецът Паисий: „Там, където дяволът оре, накрая Бог сее. Клетият дявол отива, пребива се от умора да изоре и след като хубаво изоре и каже не мога повече! – идва Бог да сее и жъне“.
Старецът Паисий казваше, че дяволът толкова много заплита нещата, прави едно кълбо, че ако Бог му каже Разплети го сега! – няма да може да го направи. Толкова заплетени са понякога нещата. Но това е Божията мъдрост и сила, която стои над всички тези неща. Затова Бог го оставя да оре, да се мъчи, а след това идва Бог, Който има последната дума. Той е Този, Който ще каже „Да“ и „Не“. Затова човек не трябва да има никакво безпокойство. Човек трябва да има твърдата вяра, че не е възможно дяволът да надделее над Божията любов. Това е догмат на вярата.
Превод: Константин Константинов
