Бог иска всички хора да се спасят и да познаят истината (1 Тим. 2:4). Много пъти обаче нашата леност и привързаност към страстите не оставят Бога да се доближи до нас, а ние си запушваме ушите. Човекът, който е окован в страстите си, не иска реално да се махне от греха. Когато влиянието на страстта и пленът отмине, той може да се кае и да казва: Прости ми, няма да го направя отново! Но дълбоко в себе си този човек не иска да се махне от греха. Ако видехме Христос пред себе си и Той ни кажеше: Искам да те освободя от страстта, която те измъчва, ти би ли се съгласил? Нямаше ли да Му отговорим: Разбира се, че искаме, но ни харесва и тази наша страст. Истината е, че страстите ни харесват, те носят сластолюбие в себе си. Човекът обича греха, сърцето му прилепва към него. В това се състои болестта на греха, че краде нашето сърце и затова ние трудно бягаме от него. Докато човекът, който действително се е погнусил от греха и е готов да поиска от цялата си душа Бог да го освободи, Той със сигурност ще го освободи. Ние не се освобождаваме от страстта, която ни терзае, защото чувстваме наслада и доволство в нея. Нямам предвид само плътските страсти. Всяка страст поражда в нас сластолюбие и затова ни е трудно да се отлепим от нея. Кой от нас, например, би искал да придобие смирение? Казваме, че всички искаме, но когато дойде часът да го придобием и другите ни изравнят със земята, се оказва, че ни е малко трудно.
Христос седнал при Якововия извор да си почине и чакал, както ловец чака да дойде улова, т. е. чакал да дойде самарянката, защото знаел, че животът ѝ не бил добър. Тя живяла незаконно с много мъже и този, с когото била сега, не ѝ бил законен съпруг. Тя обаче имала благо разположение и именно затова Христос отишъл да се срещне с нея, да я освободи от оковите на греха, а след това тя да стане Негов апостол, мъченица и светица. Ето как ни разказва Евангелието за тяхната среща:
„Дохожда една жена от Самария да си начерпи вода. Иисус ѝ казва: дай Ми да пия. Защото учениците Му бяха отишли в града да купят храна. Жената самарянка Му казва: как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото иудеите нямат сношение със самаряните.)“ (Иоан 4:7-9).
Евреите не общували с неевреи и смятали, че дори разговорът с тях ги осквернява. Тук е мястото да споменем и за един мит, който се разпространява в някои среди – някои твърдят, че понеже в евангелията няма информация за това къде е бил Христос между 12 и 30-годишната си възраст, то той вероятно не е бил в Йерусалим, а е ходил в други страни. Тогава обаче юдеите нямаше да Го приемат по никакъв начин или най-малкото щяха да Му го казват: Ти отиде сред езичниците и научи други неща, различни от нашите традиции и религия. Тази нагласа е била силно изразена сред евреите – дотам, че ако се допрат до езичник, след това е трябвало да се измият. Не знам дали го правят и днес. Но тогава така са правили. Нямали са никаква връзка с никого, който не е евреин, и това е било Божия заповед, за да не смесват с езичниците и да не загубят вярата си. Ето как продължава евангелският разказ:
„Иисус ѝ отговори и рече: да би знаяла дара Божий, и кой е Оня, Който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него, и Той би ти дал вода жива. Жената Му казва: господине, ни почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок: отде тогава имаш живата вода? Нима Ти си по-голям от отца ни Иакова, който ни даде тоя кладенец, и сам той от него е пил, и синовете му, и добитъкът му? Иисус ѝ отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожаднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен“ (Иоан 4:10-14).
Тези думи на Христос се потвърждават в душата на всеки човек, който е пил от тази вода, защото винаги е имало, и днес има хора, които са вкусили от Божията благодат, благодатта на Светия Дух. Тези хора се възраждат в Христос и не само чувстват пълнота, но и благодатта, която притежават, се превръща в извор, който прелива и дава благодат и сила на много други хора. Например апостолите, които са били неуки, въпреки това са станали премъдри, но не по светски, а по Бога, и са привеждали хората към Него. И колко други хора до наши дни, които нямат светски качества и дарования, но с Божията мъдрост водят хиляди хора при Бога. Старецът Порфирий, например, нямал дори основно образование, но този велик съвременен светец на Църквата, когато е бил жив, и много повече когато е починал, е при Бога, и чрез неговата благодат, молитви и застъпничество, чрез словата, които ни остави, и с безбройните чудеса, ни даде доказателство, че Христос е жив и днес. Старецът Паисий също не е завършил основно училище, макар да ценеше образованието. Когато някой му казваше, че иска да прекъсне следването си в университета, той отговаряше с чувство за хумор:
- Завърши го, бе, чедо!
- Не, омръзна ми, нищо не ми дава, ще го зарежа!
- Недей, защото не е хубаво нещо да напуснеш университета.
- Не! Ще го спра!
- Не го спирай. Навремето, ако бях послушал майка си и не бях прекъснал основното, сега нямаше да поставям ударение върху епсилон...
Този човек обаче помогна на безброй хора и до днес по неговите молитви и чрез силата, която Бог му даде поради голямата му аскеза и любов към Христос, се извършват чудеса, а хиляди хора утоляват своята жажда. Виждате, че и до днес се четат книгите със словата на тези старци, които бяха преведени на много езици. Ето това успя да направи един по светски неук човек, който нямаше никакво светско отличие, но въпреки това стана светило на вселената.
В крайна сметка онова, което ни липсва в живота, е Христос. Ако изследваме нещата, ще видим, че е именно така. Както казваше и старецът Паисий, който използваше една игра на думи: „Когато имаш скръб (λύπη), Христос ти липсва (λείπει)“. Усещаме неудовлетвореност, умора, затруднение, нещо ни липсва, нещо ни е виновно, нещо ни изморява, обзема ни меланхолия, искаме да се затворим в стаята си, да бъдем сами. Нещо липсва. Имаме и нашите страсти, които ни задавят, посрамват ни, унизяват ни и затрудняват душата ни.
Защо ни се случва всичко това? Защото присъствието на Христос в нас е слабо. Ако Христос присъстваше живо в нас, ако имахме живата вода на Христовото присъствие в сърцето си, тогава никога не бихме били жадни – и не само ние, но и всички около нас щяха да пият.
Днес е добър знак човек да изпитва жажда – поне това, защото го има и другото явление, когато човек може да гладува и да жадува, без да го чувства, т. е. съществува духовна анорексия. Както има хора, които страдат от тази прословута болест, която, впрочем, и аз бих искал да имам, но не ме лови... Ако я имахме, ние, пълните, щяхме да сме като аскети (смях). Но не ни лови... Наистина завиждам на слабите и им казвам: „Кажи на Бог да ти даде малко от моя апетит, а на мен да даде малко от твоето безапетитие, за да постигнем баланс! Е, нищо. По-добре да сме пълни, да не ни смятат за светци и подвижници, а да ни гледат и да ни презират. Човекът те гледа и си мисли, че как може този дебелият да е свят?! (смях). Има ли дебел светец, няма!!! Отписани сме още от първия поглед!
Духовното безапетитие е съвременно явление, което засяга особено младите, които нямат желание за нищо. Такъв човек не чувства нито глад, нито жажда, нито иска нещо, нито го интересува, няма никакво желание. Тази духовна анорексия е страшна болест в душата на човека. Виждаме хора, които са млади по тяло, но с разбити души и никой не знае какво трябва да прави. Голям проблем е как да постъпиш, когато душата на другия е мъртва. Не иска нищо, не го интересува нито Бог, нито животът му, нито смъртта, нито настоящите неща, нито бъдещето, нищо. Всичко му е напълно безразлично. Дори неговото аз.
Виждаш понякога младежи, с едни рошави коси, и им казваш:
- Абе, момче, среши си косата! Как издържаш така? Не те ли яде отвътре?
Отидох при едно момче, с такава прическа, който беше много добър строител и работеше нещо в храма. Косата му беше направена според някаква мода, където правят нещо на косата си и тя изглежда като стирка, спластена... Как се казва това? Расти? Няма значение. Попитах го:
- Сине мой, как издържаш главата ти да изглежда така?
А той ми каза:
- Отче, отвън ли имаш предвид или отвътре?
- Отвън – засега.
- Хубав отговор.
След това ми каза:
- Кажи ми какво да правя и ще го направя!
Казах му:
- Върви се пострижи, не мога да те гледам така.
Наистина се пострига и каза:
- Главата ми се проветри.
Аз му казах:
- Отвън да се проветри, защото, ако и отвътре се проветри, тогава вече ще имаме проблем!
Проблемът е отвътре. Попитах един човек, който направи опит за самоубийство и се прободе с нож, целият беше наранен:
- Не те ли заболя?
Той каза:
- Отче мой, болката, която изпитвах вътре в себе си, беше толкова голяма, че нито почувствах, нито усетих нещо.
Проблемът на човека не е външен. Затова, когато искаме да решим проблемите ни чрез външни неща и по външен начин, понякога правим грешки. Разбира се, хора сме, всичко има значение – и външните, и вътрешните неща. Понякога и вътрешните се оправят, започвайки от външните. Например умът на някой човек се размътва и отива, ляга в леглото и нищо не прави. Имахме един студент, който идваше на Света гора, но когато го обземаше това чувство, нямаше желание дори да изгаси пламъка на газовата лампа и я оставяше да гори, докато свърши газта и сама угасне. Аз му казвах:
- Защо не ставаш да я угасиш? И да дишаш цялата тази газ?
- Нямам желание.
Будилникът му звънеше, та се късаше. Казах му:
- Хвърли поне обувката си по него да спре да звъни! Колко време ще звъни?!
Но той нямаше желание да стане да го спре. Толкова трудно му беше. След това отиде при стареца Паисий и му каза как се чувства. А старецът му отвърнал:
- Със сигурност така се чувстваш в себе си, но започни от нещата извън теб. Подреди малко стаята си, отвори прозореца, оправи леглото си, иди и се умий, среши се, опери дрехите си, излез навън от дома си. Ставаш по-зле, когато се оставиш на това жалко състояние. А после, когато оправиш всичко около теб, това ще въздейства и на вътрешното ти състояние.
Наистина, човекът, понеже не е само душа, а смесица от душа, тяло, сърце, ум, получава изключително много въздействия и от външната среда. Например влизаш в един храм, пространството веднага ти въздейства, независимо дали искаш или не. Иконите, стенописите, кандилата, светлината на храма, мирисът – настъпва блага промяна в теб. Влизаш в един дом, който е чист, подреден, хубав. Това ти въздейства и си казваш, че тук става нещо добро. Но ако влезеш в място, което от само себе си те потиска и кара душата ти да иска да излезе навън, тогава, дори да си добре, ще се разболееш. Разбира се, не говоря за тези, които са стигнали до святост и презират настоящите неща, като стареца Хараламбос в Капсала, който, за да го намериш, трябваше да запалиш свещ на св. Фанурий. Иначе нямаше да го откриеш сред всички неща, които беше струпал около себе си. Или старецът Иродион, който събираше в килията си всички отпадъци от околността. Ламарини, найлони, торби, портокали, каквото можете да си представите. Всичко беше в килията му. Защо? Е, вие ми кажете!
Отидох да го видя за първи път. Казаха ми, че е юродив заради Христос. Някои съседи ме предупредиха:
- Внимавай, защото може да те посрещне недружелюбно.
Отидох изпълнен с предпазливост и в един момент покрай мене изсвистя портокал. Поздрав за добре дошъл! Замери ме с един изгнил портокал. След това се появи самият старец Иродион – на главата си вместо скуфия носеше чорап, чийто край висеше от другата страна. Това беше нашето първо запознанство. След като се избавих от портокала, седнах там, но дали бях там или ме нямаше, за него бе все едно. Питах го разни неща, но той говореше несвързано и сред тях изричаше и Божиите слова. Той правеше това, защото презираше напълно настоящито. Това не му пречеше. Но ако аз правех това, със сигурно щях да се разболея.
Не можем да издържим това състояние, защото нямаме тази мяра. Затова е добре човек да уреди всичко, което е около него и в него. Защото, ако се ограничи само във външните неща, които са необходими и полезни и трябва да ги прави, но вътрешно не се потруди, тогава ще се измори и ще разбере, че отново не е намерил това, което е искал. Но ако устрои нещата в себе си, тогава наистина ще е като рай. Помня килията на стареца Паисий – толкова бедна, крайно бедна, не мога да кажа, че блестеше чак толкова от чистота, но беше подредена, имаше и характерен мирис. Имаше едно място за сядане в ъгъла и една дъска, която слагаше върху коленете си и пишеше върху нея. Сам си направи леглото, което беше като ковчег и отдолу слагаше някакви неща, които използваха за направата на самарите за мулетата на Света гора. Със сажди по стените, защото постоянно палеше свещи, както и печката, защото имаше само един бял дроб и се затрудняваше твърде много през тежката зима на Света гора. Имаше стари, избелели икони. Мисля, че не намерих още дворец, който да е равностоен на тази пребедна килия. Ходих и в царските дворци в Русия, в Кремъл. Влязох в спалните покои на императрицата. Казах си, Пресвета Богородице, ако ме заключат тук за една нощ, душата ми ще излезе! Със специални помещения и т. н. И след това да живееш с цялото това терзание и накрая дори да те убият. Къде е килията на стареца, която беше крайно бедна, но беше царски дворец. Къде е Витлеемската пещера, в която имало животни, но там се роди Царят на света и на цялото творение...
В крайна сметка това, от което имаме нужда, е Бог. Човекът, който има Бога в сърцето си, няма други нужди. Другите неща просто ги използва – ако ги има, добре. Дали са пари, дали са слава и сила, но и да ги няма, не чувства никакъв недостиг. За разлика от нас, които казваме: ще идем да купим хранителни продукти, че ако стане война! Сякаш ако стане война, ние ще отидем да вадим по малко мляко, сирена и ще ядем сами, та да не вземе да ни види съседът и да му дадем и на него!
Да се върнем към евангелската история:
... ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен
Както един извор, от който блика вода, прелива и всички пият, така става и със сърцето на човека, който има Христос в себе си. И всички тези явления в наши дни, цялото това безапетитие може да се изцери, ако човек започне лека-полека, направи една-две стъпки, направи най-малкото онова, което може. Да започне от простите неща и да напредне към по-сериозните, призовавайки Бога.
Някога един човек съсипа себе си, направи толкова грешки, грехове, вкуси толкова неща, стана на пихтия, стана като някой, който отвсякъде е наранен и не знаеш къде да го пипнеш, за да не го заболи. Един Божи човек му каза:
- Добре, стана на пихтия, няма спор. Направи всичко, което можа. Но имаш надежда.
- Каква надежда? Нямам никаква надежда.
- Не, имаш. Божието слово казва, че всеки, който призове името Господне, ще се спаси. Да призовеш името Христово. Така, както си.
Да речем, че си пълен с рани, в интензивното, на апаратура, интубиран. Имаш само ума си, нещо работи в теб, нещо можеш да кажеш – е, призови името Божие. Името на Христос. То ще те спаси. Ако Го призоваваш с вяра, с надежда, с любов, със смирение и покаяние. Ако призоваваме Бога, Той няма да ни отбегне, няма да ни отхвърли. Бог не отхвърля никого. Всеки, който търси Бога, ще Го намери. И когато намери Бога, тогава сърцето му наистина ще стане извор, от който ще тече вода, винаги ще утолява жаждата си, ще бъде свеж и радостен и всички други ще утоляват жаждата си до него.
И обратно, в човека, в когото отсъства Христос, сърцето му е като изсъхнал кладенец – дълбок е, но в него има скорпиони, змии, мишки, хиляди неща, но няма вода и който отиде, ще се отрови и ще умре.
Призоваваме името Христово, от това започваме, за да изцери нашето безапетитие, да ни освободи от тази тежест – да нямаме апетит за нищо, нито да ядем, нито да пием, нито да чувстваме своя проблем. Но това е смърт! Останала ни е само тази възможност – да призоваваме името на Христос. Който го прави, той ще се спаси, ще вкуси Божията благодат. Разбира се, ако Го призовава с вяра, която се ражда от смирението и усещането за покаяние. Затова в Църквата никой не може да се отчае, каквото и да е направил, каквото и да е станало, дори да е съсипал себе си, Бог има силата да го „сглоби“ отново, да го възкреси, да го направи по-добър отпреди и не само това, а отсетне да помага и на своите братя.
Въпрос: Когато човек има страст, как може да се освободи от нея?
Знаем от нас самите, които имаме страсти. Трябва да правим това, което можем, и след това да помолим Бог да извърши останалото, защото Той може да направи всичко. Но да молим смирено. Дори да не искаме (да се избавим от страстта), може да казваме: Боже мой, помогни да се спася! Понякога не искаме да се лишим от своите страсти. Затова и един светец казва: Господи, ща-не ща, спаси ме! Боже мой, ща-не-ща, спаси ме! Ако чакаш от мен да ти кажа искам – не искам! Или поне не искам сега. А не искаме, защото нашата воля е пленена.
Затова светците са казвали: искам или не, спаси ме! Не вземай предвид моята воля, предавам Ти моята свобода, обезглави свободата ми и ме спаси! Защото, ако чакаш от мене, аз няма да поискам да се спася. Те стигнали до това съзнание.
И така, какво правим? Правим онова, което можем, каквото можем, а за останалото призоваваме Христовото име и казваме: Господи, Иисусе Христе, помилуй ме! И Христос ще победи, ако призоваваме името Му смирено, Бог ще победи накрая, няма да ни остави. Не е възможно да Го призоваваш смирено и накрая да не победиш. Може да стане след време, може да си строшиш главата, но ще победиш, т. е. Бог ще победи в теб. Затова винаги трябва да имаме надежда и никога да не я губим.
Когато човек се смири, тогава се сприятелява с всички. Болният егоизъм терзае всички ни. Ако се смирим, приемаме и себе си, и казваме: добре, този съм, такъв съм. Във всеки случай, колкото и да ни се струва странно, много хора страдат, защото не са приели себе си, затрудняват се със себе си, преиначават себе си и така се измъчват. Нека започнем от малките неща. Старецът Паисий казваше: „Така направи дома си, а монасите – килията си, че да ти напомня нещо духовно – пещерите на подвижниците. Отиваш в стаята си и имаш кандилце, икони, броеница“. Ако сложиш един демон върху един плакат, всичко се променя.
Въобще, когато човек гледа смирено на нещата, приема себе си и вътрешно, и външно, труди се духовно, тогава има баланс във външния и вътрешния труд и лека-полека, с Божията помощ, се освобождава от измъчващите го страсти.
Превод: Константин Константинов
