Има два случая, в които е позволено да се обсъжда чуждата постъпка, а именно: когато е необходимо да се посъветваш с някои, които имат опит в това, как да се помогне на съгрешилия, и още − когато е нужно да се предпазят другите, които, поради незнание, могат да бъдат в общение с такъв човек, смятайки го за добър. Тогава, както апостолът ни съветва, трябва да общуваме с него (2 Сол. 3:14). А който без такава необходимост говори каквото и да е за друг в негово отсъствие, с цел да го очерни, той е клеветник, даже и да говори истината.
Самата нагласа прави думите осъждащи
Св. Василий Велики, „Монашески правила“
Темата, за която ще говорим, е сред най-чувствителните (тъй като от това зависят много неща в духовния ни живот) и най-болезнените, защото злоупотребата с нея и изкривяването ѝ е огромно. Като цяло човек е склонен да бъде безотговорен, да се остави на течението на традицията, да избягва задълженията и да мечтае да намери някого, на когото да повери собствеността, а и личността си, и който да удовлетворява всичките му нужди. Отговорното отношение и сериозното обсъждане на важните проблеми в личния ни живот изисква да притежаваме достатъчен психологически резерв, така че след като изразходваме една значителна част от него в решаването на проблемите си, накрая все пак да имаме силите да изкараме деня си спокойни и усмихнати.
В днешно време хората функционират на 55-60% от своите душевни възможности, т. е. те са на 55% здрави и спокойни, но 45% от психичния им свят е готов да се срине при първия повод. И затова често някое незначително събитие – спречкване, възражение или отказ без особена важност − изпълва човека с тъга през целия ден.
Здравата личност, дори да не е абсолютно здрава, за да действа на 100% пълноценно, енергично, реалистично, функционира поне на 90% положително и това ѝ дава възможност и при неблагоприятни обстоятелства през деня, след като изразходва 5-10% от дневния психически запас, да продължи ведра и усмихната. Щом личността на човека е здрава, дори да бъде наранена от нещо неочаквано и неприятно, все пак ѝ остават достатъчно сили, за да продължи да живее нормално и да посрещне случващото се активно и психически адекватно.
Хората обаче, които функционират с 55-45% от душевните си сили, когато се окажат в ситуация, която изисква изясняване или бързо разрешаване на някакъв въпрос, го удрят на бяг, тъй като подобно бреме би ги е пратило направо в ада на отчаянието и объркаността. Ако към тази объркана психика се добави и някакъв проблем или пък се наложи да заемат позиция спрямо някое нездраво явление, такива хора усещат, че психическите им сили не са достатъчни и се опитват да избягат. Думите „Не съдете, за да не бъдете съдени“ се превръщат в любима заповед и в най-подходящ защитен мироглед за днешния, готов да рухне пред всяка трудност човек. Този изтерзан индивид е готов да закрещи в негодувание: „Не ми ли стигат моите несгоди, че на всичко отгоре ме товарите и с чужди? Аз едва изкарвам деня, а вие се качвате в наводнената ми лодка и я товарите с такава тежест, че със сигурност ще потъна!“.
С други думи психическата недостатъчност на съвременния човек е главната и най-съществена причина, която налага повсеместно като задължителен принцип на поведение в църковните среди максимата „Не съдете, за да не бъдете съдени“ в нейния изопачен вид.
Има естествено и друг вариант, когато тези думи на Христос са велика цел и постижение за християнина, който се стреми към Бога. Колкото по-здрав духовно е човек, толкова по-задълбочени са духовните му съждения и толкова по-добронамерено възприема ближния си. Стига обаче добрината и доброто му разположение да не го откъсват от реалността и да не ограничават здравомислието му.
Духовно здравият човек откликва на близкия до него със сърце, изпълнено със съчувствие, доброта и приемане. Той обаче, също така, е стъпил здраво и с двата си крака в реалността и е сложил всичко на неговото място. Горко ни, ако смятаме за духовно здрав онзи, дето винаги мисли „положително“ и вижда всичко от добрата му страна, пренебрегвайки злобата и недоброжелателността на хората. Такива хора можем да наречем духовни инвалиди или, в по-мек вариант, незрели и наивни. Както знаем, в незрелостта и наивитета има и нещо симпатично, но те често са съпроводени и с някои непоносими черти, и ако се наложи да вършиш сериозна работа с такива хора, тази незрялост става дори престъпна.
Да поставиш всяко нещо на мястото му не означава да оправдаваме агресивността и лошотията на някои хора, които имат за цел на живота си да изравняват със земята и да окастрят всяка по-значима от тях личност около себе си, за да не се чувстват дребни и малки души. Този тип недобронамерени и извратени хора, които наводниха и светското общество, и църковните среди, винаги мислят и говорят враждебно и обидно за другите, а историята показва, че те не могат да бъдат лекувани нито с поученията на светците, нито с напътствията на духовните им отци, нито чрез дългата им връзка с Църквата в каквато и форма да е тя, нито със св. Причастие, независимо колко често пристъпват към това тайнство. Духовният микроб на недобронамерената критика е удивително устойчив.
Това е духовно варварство и такива хора си остават груби и диви, а от душите им, задръстени с комплекси и низости, винаги излизат лоши мисли, обикновено с ужасяващи сценарии, които те приписват на другите. Осъждането е хлябът, с който този начин на мислене се храни, и, както казваме, колкото по-високо е селото в планината, толкова по-унищожително е осъждането и по-силна завистта.
В своя истински вид Господните думи „Не съдете, за да не бъдете съдени“ представляват сложно и много трудно духовно постижение. Ние ще се опитаме да обясним разликата и, с Божията помощ, да поставим проблема върху колкото може по-стабилна и правилна основа.
В речниците се посочва, че думата съдя (гр. κρίνω) има две значения: едното е „изразявам мнение, оправям критика“, а другото „отправям обвинения, обвинявам, съдя, осъждам“. Изключително странно е, след като е ясно, че Христос в Евангелието е употребил тази дума във второто ѝ значение в конкретния пасаж „Не съдете, за да не бъдете съдени“, с други думи, „не осъждайте другите, защото ще ви осъдя и Аз“; и също: „защото, с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени“ (Мат. 7:2), защо се стига дотам нашите клирици да използват тези думи в изопачен духовен смисъл, представяйки заповедта на Христос в смисъл на „Не съдете изобщо за нищо, не разсъждавайте, защото ще бъдете осъдени“.
Някой може би ще възрази: „Не мога да повярвам, отче, че Църквата може да бъде толкова нечестна, както я представяш“. Аз обаче не говоря за Църквата, приятелю. С Христос и с Църквата лесно се разбираш, стига да си честен и почтен. Проблемът е с повечето представители на Църквата и особено с йерарсите ѝ, които в голямата си част се отличават с посредственост, но и с тесногръдие. Ако си живял тридесет и шест години като монах, повярвай ми, ще се уплашиш, но не заради греховете им, колкото заради тесногръдието и пораженството им. Това пораженство те търгуват изгодно с по-висшестоящите. В Църквата за народа висшестоящ е свещеникът, за свещеника епископът, а за епископа – министърът. Тази пораженческа нагласа ражда в Църквата ни много беди.
Та по въпроса, който коментираме, изобретателни клирици мислили така: „Ако паството започне да ни съди, горко ни. Ще излезе наяве, че имаме много недостатъци и ще бъдем принудени да искаме прошка“. Колкото и да търсили, не открили откъде може да си купят смирение и скромност, които биха им помогнали да разрешат този проблем и да излязат с достойнство от тази безизходица. Хората по принцип нямат нагласата да се смиряват и затова усещат смирението като крайно унижение. И понеже удавникът се хваща за косата си, за да се изтегли нагоре, в отчаянието си откриват тази фраза в Евангелието − „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Издигат я в правило и я превръщат в оръдие, та всяка глава, дръзнала да се надигне в енорията, да бъде отнесена.
Бедният Христос, макар и всемъдър, е направо сразен от хитростта на Своите клирици. Ако и да е всемъдър и всезнаещ, с разни хватки служителите Му все успяват да се изплъзнат и Го злепоставят. И, което е по-лошо, сред тях има такова единогласие, че Христос не намира ни един да му се оплаче, задето са изопачили думите Му. Бедни ми, Христе, забрави, че Си на Балканите… Христос казал на вярващите в Него: „Искам, деца Мои, да не сте настроени враждебно към другите. Искам да изразявате мнението си, без да подценявате и унижавате другия. Понеже ако не правите така и говорите с неприязън, каквото и да кажете, дори да е истина, ще ви го сметна за осъждане и жестокосърдие. Когато съдите, съдете справедливо, т. е. казвайте истината“.
Коя истина обаче? Ние познаваме два вида истина – истината на хората и истината на Бога. Първата, дори да е точна и безпристрастна, е духовно неприемлива поради своята непълнота. Ала добавим ли към нея съчувствие, разбиране, приемане, любов, тогава истината на хората се въздига и става Божия истина. Ако, например, един лекар полага големи усилия да спаси умиращ пациент, колкото и истини да му каже, ако го прави без състрадание, за нас това поведение е неприемливо. Когато обаче го прави със състрадание, той става инструмент на Бога и Бог може да върши делото Си заедно с него.
Следователно истина, изречена с отрицателна душевна нагласа към ближния, спада към осъждането. И това е несправедливата критика, която прави човека отговорен пред духовния закон. Именно за това ни предупреждава Христос.
Тези клирици обаче, след като са открили това мощно оръжие „Не съдете, за да не бъдете съдени“, са разбрали, че с негова помощ могат да живеят безметежно в своята среда, без премеждия и унижения. И не просто да оцелеят, но и да се наложат над другите. За такива цялата работа се е състояла в това да не бъдат критикувани никога и в никой случай. Това обаче е било много трудно. Кой не бива подлаган на критика в нормалните общества? Всички търпят критика за работата си. Как тогава ще им се удаде да не бъдат съдени за недостатъците си и липсата на разкаяние? И тогава открили възможностите на тази фраза. След старателно одялкване и доволно количество лепило я прилепили там, където им върши работа. „Може да съм неспособен, при това надменен, казват на християнското си паство, но ти не можеш да ме съдиш, защото за теб е забранено да съдиш. Казал го е и Христос в Евангелието: „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Защото с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. Ако ме осъдиш, ще бъдеш осъден и ти в ада“. И е смразяващо колко ефективно е това оръжие, което помита всичко живо през вековете.
Да речем, някой свещеник е груб и избухлив. Ако този свещеник бъде преценяван по нормалния начин, ще трябва да отиде, ако не на психиатър, то поне на невролог, да му стабилизира нервната система и поведението, че да е в състояние да изпълнява обществената си роля, без да става опасен, потискайки психически обикновените хора. Притежава ли обаче той смирението да признае грешките си и слабостите си, да приеме болестта си и да потърси лек? Моят опит показва, че 99% от свещениците не са такива. Не би могъл да се смири и да съдейства ни един от тях. „По-умно“ им се струва да грабнат оръжието „Не съдете, за да не бъдете съдени“ и така да разрешат проблема лесно и удобно.
Нашият дълг обаче е да преценяваме със симпатия, но и реалистично отеца и да му помогнем, по-скоро чрез неговия епископ, да отиде при някой невролог или психиатър, за да оздрави психиката и поведението си. Трябва да знаем обаче, че най-вероятно той ще направи това, което правят всички свещеници на Балканите – те нападат онези, които ги критикуват и, настъпвайки с оръжието „Не съдете, за да не бъдете съдени“, ги премазват, като наричат всяка критика срещу себе си „непростима обида на духовник“. И е наистина странно, пак повтарям, колко ефективно е това оръжие в нашите балкански общества през вековете.
Ние, преди всичко, трябва да помним, че критичното мислене е основна характеристика, отличаваща човека от животното. И че със съзряването си човекът става все по-проницателен и критичното му мислене се изостря. (Без това да означава, че който притежава критично мислене, задължително е духовно здрава личност.)
Превод: Анна Георгиева
* Откъс от книгата „Не съдете, за да не бъдете съдени“. Какво каза Христос и как го приложихме ние в Църквата Му (бел. прев.).
