Защото вие за това сте призвани, понеже и Христос пострада за нас, оставяйки ни пример, за да вървим по стъпките Му (1 Петр. 2:21)
Св. ап. Петър ни разкрива една велика истина, която се отнася до нашата връзка с Бога в Църквата. Тя навярно скандализира хората, които следват Бога и понякога е трудно да я проумеем. Христос пострада за нас, като ни остави пример, за да вървим по стъпките Му. Както някой върви по пясъка и неговите стъпки се виждат отгоре, така и ние сме призвани да вървим по същите стъпки. Ще рече, да извървим същия път. И за да не правим грешки и да си мислим, че ще станем богове, ще правим чудеса в този свят, ще ходим по водата, както Христос, ще изцеляваме хората и ще правим чудеса, св. ап. Петър обяснява какво означава да вървим по стъпките на Христос. И казва:
Той не стори грях, нито се намери лъст в устата Му; когато Го хулеха, Той не отвръщаше с хули; когато страдаше, не заплашваше, а предоставяше това на Праведния Съдия; Той Сам с тялото Си възнесе нашите грехове на дървото, та, като умрем за греховете, да живеем за правдата: „чрез Неговата рана се изцерихте“.
Тук апостолът представя Христос в истинския Му образ, що се отнася до присъствието Му в Църквата и нашето отношение към Него, а именно, че ако искаме – без никой да ни насилва -– да Го следваме и да бъдем Негови ученици, трябва да ходим по Неговите стъпки, което означава, че и ние ще изпитаме това, което Той е изпитал: скърби, клевети, болки, гонения, навярно смърт.
Въпреки това ние не бива да отвръщаме, да обвиняваме, когато ни обвиняват, да заплашваме тези, които ни наказват или тормозят, а да се оставим в Божиите ръце. Това е скандално – скандалът на човешката логика, изправена пред Божията логика.
Някой ще каже: Но какво искаш да ни кажеш? Че трябва да станем жертви, които другите обвиняват и хулят, а ние ще седим? Какво трябва да правим в тези случаи? Разбира се, тук има две граници, в които можем да се движим. Едното е съвършеното: да не отговориш, да не направиш същото, да не отвърнеш, но и другото е това, което Сам Христос е направил, когато са Го съдили, и един слуга е отишъл и Го е ударил. Този слуга е бил разслабленият, който е седял до Силоамската къпалня и когото Христос е изцерил след тридесет и осем години парализа. Христос му казва: Ако говорих зле, кажи какво лошо казах? Ако не говорих зле, тогава защо ме удряш? За да ни покаже, че можем да се движим в тези граници, в човешките граници, да потърсим причината, по която се върши тази неправда и гонение срещу нас. Съвършеното е обаче да подражаваме на Христос в това, което Сам Той ни казва и което св. ап. Петър описва тук: че Господ не е отдал никакво значение на случващото се, въпреки че са Го съдили, удряли, предали на смърт. Защото Той е имал друга грижа – Неговото сърце и цялото същество е било устремено към Неговия Небесен Отец Бога. А на Кръста, молейки се, е изрекъл думите от Псалом 21: Боже мой, Боже мой, защо си Ме оставил? Неговата грижа е била Бог да прости греха на човеците, които са Го разпнали. Затова казва: Отче, прости им, те не знаят какво правят!
Който от нас може да постъпи по същия начин, е съвършен. По човешки гледано, той може и да потъне. Нали така казваме: няма да види хаир с този акъл! Успява напористият, а не този, който мълчи и проявява търпение. Такъв по всяка вероятност няма да успее, но неговото преуспяване не се състои в това какво ще прави в този свят, а в съвършенството на връзката, която развива с Бога.
Нека дам един съвременен пример със св. Нектарий Егински, който е живял в началото на 20 в. Той е бил наклеветен, като митрополит е бил свален от своята митрополия, отишъл е в Атина, там отново е бил наклеветен, отишъл е в Егина, построил е манастира, и там са го наклеветили. Накрая при него отива полиция заедно с прокурор и с местния митрополит, ако не се лъжа. Искали са да направят разследване в манастира, за да видят дали са верни обвиненията срещу него. Защото майката на една послушница е казвала: Аз видях, че Нектарий има деца от калугерките! Те ги раждат и ги хвърлят в кладенеца. Затова изпразват кладенеца, за да видят дали има деца. Разбира се, нямало е такова нещо. Св. Нектарий е наблюдавал всичко това. Монахините, които са били около него, не са приемали да слушат такива лъжи, обвинения и унижения. Те му казват:
- Кажи нещо, отговори им!
Той е седял в мълчание и нищо не е казал, нито е протестирал – осемдесетгодишен човек… Когато са му говорили така, той е сочел небето, т. е. нека Бог каже. Премеждието свършва. Не след дълго той влиза в болница и умира. Умира със славата на порочен човек. Дори веднъж, когато е бил в Халкида, се качва на амвона, за да проповядва, но толкова много е бил разпространен слухът, че е порочен, че хората са крещели срещу него разни неща и не са го оставили да проповядва. На другата неделя пак същото. На третия път хвърлят домати по него насред храма. Той мълчи. Нищо не е можел да направи. С тази слава е починал. Бог не е направил нищо, с което да го оправдае, докато е бил жив.
Той обаче е бил оправдан веднага щом умира – веднага щом той умира, започват чудесата. Още от първия момент. Знаете първото чудо – с неговата фланела, която хвърлят на съседното болнично легло и болният на него се изцерява, а след това стават стотици, хиляди чудеса. Защо Бог не ги е направил, когато той е бил жив? Трябвало е да умре, за да станат? Не е ли можел Бог да прати една мълния да порази тези, които са го обвинявали лъжливо? Какво става в тези случаи? Ето вижте, Сам Христос в очите на хората не е постигнал нещо, за света Той е умрял, бил е гол, изтерзан, разпнали са Го. Ето ви Царя – така са казвали подигравателно на учениците Му. Те Го вземат, плачат и завиват тялото Му. Когато възкръсва, Той не отива при някой евреин да му каже: „Па-а! Възкръснах!“. Да го ужаси и да му каже: „Ти, дето вчера Ме разпваше, виж сега, че възкръснах!“. Той не отива никъде. Нито при Пилат, нито при палачите Си. Само учениците Му Го виждат. Няколко човека. Дванадесет в началото, веднъж петстотин заедно – хора, които са били сред Неговите ученици. Той не е отишъл при някой друг, защото не е искал да принуждава някого насила да бъде с Него. Църквата е основана на събитието на Възкресението на Христос, но са повярвали само тези, които са искали. По тази причина не го е казал. Има причина, поради която го е казал само на жените-мироносици. Знаете ли причината? Защо Христос се е явил на мироносиците? За да бъде сигурен, че новината за Възкресението ще се разпространи бързо, да е хиляда процента сигурен, че няма да остане скрита и така до вечерта всички са знаели! Ако го беше казал на апостолите, те можеше и да забравят. Шегувам се, разбира се!
В очите на света Христос се е провалил, както и апостолите. Те какво са направили – изтерзани, бедни, гонени, говорили са на някакви хора, които са ги приемали, но накрая всички са били убити, с изключение на св. ев. Йоан. Те не са постигнали светски успех. Нито Христос, нито светците са имали светски успех. За да разберем, че, следвайки Христос, ние не разчитаме на този свят. Не очаквайте, че понеже ходим на църква, молим се, обичаме Бога, всичко в нашия живот ще ни върви добре, няма да се разболеем, ние или нашите деца, няма да ни изгонят от работа. Не. Всичко може да ни си случи – трудности, скърби, гонения, терзания, клевети и най-последното – смъртта. Колко милиони мъченици има. Четете съвременни синаксари на светци, които са живели в Русия. Има една книга за о. Арсений. Прочетете я да видите колко е пострадал, или св. Лука, лекарят, хирургът – тридесет дена пътуване да го отведат в Сибир, всичко най-лошо, което човек може да си представи. Какви мъчения е преживял, унижение и трудности.
И някой се пита, защо е всичко това? Къде е бил Бог да им помогне? Да ги избави от злините и трудностите? Защо ги е оставил там? Тайната е именно в това, че човек претърпява всичко това, защото следва Христос, Разпнатия, Иисус Христос и то разпнат, което няма никаква връзка с какъвто и да било светски успех. Там, където е светският неуспех, там, където изглежда, че по светски си се провалил напълно, там именно е успехът на Бога. Там Бог идва, нанася един удар, променя събитията и нещата се обръщат, а човекът, който е потънал в трудността на човешките неща, излиза в простора на Божията благодат. Той се освобождава от всички мрежи на този свят. Той е истински свободен и нищо от тези неща не го докосва. Нищо не може да го потопи, събори и уплаши. Абсолютно нищо. Той придобива друго духовно състояние – на мъжество, свобода, благородство, с което може да съгради целия си живот. Той знае, че ценността на живота е в това, което казва св. ап. Петър. Да оставим съда на Праведния Съдия – надеждата ни да не е в това, което ще кажат хората, а в това, което Бог ще каже, в това, че Бог ще има последната дума в нашия живот, а не човешките неща.
Казвам това, защото в живота си всички ще срещнем много трудности. Мисля, че при всеки човек има период, или някакво събитие, което наистина е пределно, много трудно. Може да се изправиш пред много трудно състояние и затова трябва да се научиш да гледаш отвъд събитията на този свят и зад всичко това да виждаш вечното Божие царство, вечността, вечното измерение на човека. Да знаеш, че човек не е съден с настоящите неща, а има други измерения, критерият не е дали е приет в университета, дали е успял или неуспял в своите финансови дела, дали ще го хвърлят в затвора. Той не бива съден с такива неща, но може да оползотвори всички трудности, за да развие своята вечна връзка с Бога.
Ако някой извърши нещо нередно и отиде на съд, той усеща, че е разрушил целия си живот, готов е да отиде в затвора и да остане там години наред, обзема го отчаяние. Дори това наказание обаче трябва да приеме правилно и да се настрои към него така, че да го оползотвори духовно и да го приеме с голям мир.
Зная хора, които приеха с изключително голям мир сериозни състояния като болест или тежки наказания. Човек понякога се удивява – хора, болни от рак. И казваха: За щастие, отче! Добре, че се разболях от рак! Защо добре? Защото ракът ме спаси! Изкара ме от там, където бях. Това беше голямо благословение за мен. Друг каза: Добре, че бях наказан и влязох в затвора. Но, чедо, нима беше необходимо да влезеш в затвора? Макар и най-лошото място, накрая то го спаси. И дори този, който отива на смърт, и самата смърт човек може да оползотвори за вечния живот. Както са правили мъчениците. Човек може да оползотвори всичко. Много е важно да се научим да не градим върху лъжливи и относителни неща. Никога не отдавайте сърцето си на идоли. Всички неща от света стават идоли, ако ги превърнем в такива, но ако ги държим в техните реални измерения, те не са идоли, а са полезни и ни служат.
Само Бог е абсолютен, само на Него можем да дадем изцяло сърцето си, всичко друго съдържа опасност – ще се нараниш, уязвиш, разочароваш. Виждаме това всеки ден. Виждаме хора да се терзаят, буквално човек да се срива, защото е бил предаден от човека, когото е обичал, или от децата си, или е загубил парите си, имота си, името си. С какво име ще изляза в обществото? А какво име е загубил св. Нектарий? Той нямал ли е име? Той е бил митрополит, образован, но Бог е нанесъл един удар и край с името! След това всички са го гонели, но той е извървял този път. Бог е съкрушил този идол, за да го освободи и да му помогне да се изкачи по-високо оттам.
Или нашето здраве – казваме, слава Богу, добре съм! Здраве да имаме! Не казваме ли така – здравето над всичко! Има обаче неща и над здравето. А ако нямаш здраве? Ще дойде час, когато няма да имаш здраве. Лекарят идва и ти казва: Имаш проблем, имаш тумор. Ако сега сме в Ирак? И ние преди двадесет и седем години бяхме бомбардирани и ни убиваха като овце. Или сега – колко хора, колко млади, деца, живеят в трудности? Какво става в този свят? Ако изведем от нашия живот Царството Божие, вечното оправдание на човека в него, всичко останало вече е смърт.
Вчера бях в едно училище и веднага щом влязох в първия клас, едно дете ужасено ми каза:
- Господине?!
- Какво има, майчице?
- Дошъл си да биеш нашата учителка?
То беше видяло жезъла в ръката ми…
Една учителка ми каза:
- Отче, децата ме питат защо толкова дечица умират всеки ден и не мога да им отговоря.
Разбира се, много е трудно умът на детето да побере този отговор. Как ще обясниш на малкото дете, че съществува Царството Божие, което има вечно измерение и човек бива вечно оправдан, ако ние самите, които сме възрастни, не разбираме това с нашия ум? За да го разбереш, трябва да живееш Царството Божие. Само този, който го живее и има опит от вечното измерение на човека, само той преодолява лесно тези неща. За нас, другите, е трудно.
Въпроси
- Когато загубиш близък човек, след това може да те обхване отчаяние и макар да знаеш, че Бог така е искал, започваш да се питаш защо, защо, защо. Как може да спрем това?
Тук правим грешка в това, че сме се научили да казваме: Бог така е пожелал. Добре, това е отговор, който вярващият човек приема. Богословски, обективно погледнато обаче този отговор е погрешен. Защото Бог никога не иска смъртта на човека. Изначално Бог не е създал човека да умира или да убива и да бъде убиван. Следователно всички тези неща не Бог ги е направил. Не Бог е виновен, че съществува смърт, нито за смъртта на някого. От момента, в който кажеш добре, Бог така е искал, е естествено веднага да се повдигне следващият въпрос: защо Бог да иска така? И защо да ми вземе детето? И да не вземе старците?
Случи се веднъж в един дом, където умря една двадесет и седемгодишна жена. Милите родители, беше второ тяхно дете, което умираше, а майката на майка му, т. е. баба на починалата, близо деветдесетгодишна, беше жива. Майката на починалото момиче в своята мъка нареждаше: Защо не взе нея, а взе дъщеря ми! Милата бабичка ѝ отвърна: добре, дъще, всички ще умрем! И моят ред ще дойде! Не, взе младата, а остàви бабата!
Смеем се, но това е въпрос – защо не е взел старицата? Стогодишна баба, която е на умиране, а умира една млада жена. Вчера в едно село погребахме млада жена, която почина и остави четири деца на улицата.
Ако кажеш на тези деца: вижте деца, Бог така е искал и е взел майка ви, те няма ли да ти кажат: и защо да не вземе твоята майка, а моята? Или: Виж този бог! Какъв бог е? Какво му направих, че взе майка ми?
Тази теза, че Бог така искал винаги поражда съпротива. Разбира се, ще ми кажеш: лесно ли е да го обясниш? Затова хората трябва да научат чрез катихизацията на Църквата, че Бог не е причина за нашите злини, нито Бог е създал смъртта, нито болестите, нито войните. Бог няма отговорност за тези неща. За всички тях ние носим отговорност, за смъртта, за разтлението на живота. Бог какво прави в тези случаи? Той идва и претворява раната на смъртта, която откъсва едно дете от твоята прегръдка, взема твое дете, брат, баща, майка, приятел. Смъртта те наранява. Тя е болка, скръб, плач. Не мога да кажа със смях на уста: умря, какъв е проблемът, отиде в рая! Не става така.
Злите езици в Рим говорят за предишния папа (става въпрос за Йоан Павел I, който умира при загадъчни обстоятелства), не сегашният, че е бил свят човек, много добродетелен, който по погрешка е бил избран за папа. Не знам какво е станало, дали е измамил кардиналите, бил е избран за папа, но след тридесет и осем дни умира. Тогава един кардинал излиза на балкона на базиликата „Св. Петър“ и казва: Папата беше толкова свят, че не можеше да остане повече на земята. Трябваше да се възкачи на небето. И Бог го взе на небето…
Когато бях на Света гора, имахме гост един католически монах. Отиде при стареца Паисий и му каза:
- Геронда, почина папата.
- Да, Бог да го упокои!
- Помолете се да изберат добър папа.
А той каза:
- Не се притеснявай, мили човече, когото и да изберат, непогрешим ще е!
Искам да кажа, че смъртта не може да се разглежда с усмивка, жестоко е да я гледаш така. Освен ако не си толкова духовно съвършен. Не, смъртта е смърт, ще плачеш, ще те заболи. Бог идва и чрез търпението, молитвата и болката превръща горчилката на смъртта в сладост. Човекът се обработва чрез болката и се научава и поучава на много неща, които са полезни за него. Бог обаче никога не е причина за смъртта.
- Фарисеите са вярвали в Бога, чели са Закона, но са разпнали Христос, а не митарите и другите. Възниква въпросът: ако Христос дойде отново на земята, ние ще Го разпнем ли?
- Бог няма да направи тази „грешка“! Той ще дойде, но в слава, а не както първия път.
- Защо Бог не спаси детето ми, докато се молих за това?
- Чудото е нещо извънредно, изключително, не е в общия ход на неща. Естественият ход на нещата е смъртта. Разболях се от рак, след две-три-десет години в даден момент ще почина. Сега, ако стане чудо, е друг въпрос. Защо Бог не прави чудото, след като може? Тук не можем да отговорим в абсолютен смисъл, защото всеки случай е отделен. Бог търси от човека и чрез събитията, които му се случват, най-вече неговото вечно спасение. Ако едно чудо ще го спаси вечно, вярвам, че Бог ще направи това чудо. Ако не, тогава няма да чуе нашите молитви и ще продължи естественият ход на нещата, т. е. като добър Баща, когато знае, че нещо няма да принесе полза на човека, нима е възможно да го чуе? Това е една вероятност. Ние не знаем Бог как действа. Тук не можем да отговорим със сигурност, защото всеки е различен. На това могат да отговорят светите Божии хора, които имат толкова силна молитва, че чрез нея могат да получат известие от Бога за причината, по която е станало дадено събитие.
Един пример. Един от съвременните светци е преп. Панагис Басиас (Паисий), който е живял в Кефалония. Тогава в Кефалония една майка за много кратко време губи и двамата си сина, които се разболяват и умират. Тя е била богата, ходела е често в църква, правила е дарения. Когато децата се разболяват, въпреки че тя се е молила на Бога, четяла е параклиси и е оставяла дарове в храмовете и т. н., не е станало чудо и те умират. Големи деца. Тя се затваря вкъщи, боядисва къщата в черно, слага черни завеси, отхвърля Църквата, Бога, никого не иска да вижда и стои сама вкъщи. Минава време. Тя отказва да отстъпи от своя траур. Била е и вдовица. Голямо нещастие. А този светец Паисий – Панагис са го наричали хората там – се опитва да я утеши с различни думи. Тя обаче не пожелава. Тогава той ѝ казва:
- Добре, след като не искаш да се утешиш, нека се помолим Бог да ни покаже защо са си заминали децата ти и защо не е чул твоите молитви.
И той започва да се моли, и двамата виждат пред себе си, като на кинолента, децата да оживяват, и понеже и двамата обичат една и съща девойка, в даден момент заради нея се скарват, вадят револвери и се застрелват взаимно. Той ѝ казва:
- Видя ли по коя причина Бог не чу молитвата ти, децата си тръгнаха по този начин и са се избавили от едно по-голямо зло, което е щяло да се случи? Значи, станало е по-малкото зло.
Друг пример от живота на светците – със св. Сава Освещени. Той, заедно с монасите, отива да поиска някаква услуга от императора, който с голяма радост го приема, защото е чувал много хубави думи за него и иска да види този велик преподобен отец. Св. Сава и неговите ученици казват:
- Царю, искаме да ни помогнеш по Светите земи, имаме проблеми, бедни сме.
Той казва:
- Ще ви дам колкото злато искате, от каквото имате нужда, но искам от вас една услуга.
- Каква услуга искаш?
- Понеже сте Божии хора и Бог ви чува, искам да се помолите на Бога да ми дари дете, защото царицата не може да зачене. Помолите се поне за едно дете, за да имам наследник на трона.
Другите монаси казват:
Разбира се! Ще се помолим! Ще направим каквото можем – бдения, молитви, желаем Ви Бог да Ви даде дете!
А св. Сава дума не проронва. Учениците му го виждат че не говори и го побутват:
- Кажи нещо! Срамно е така.
А той – нито думичка. След това си тръгват и казват на св. Сава:
- Какво е това? Царят да ни моли да отправим молитви и ти не говориш, толкова хора идват при нас и се молим за тях, дойдохме при царя, даде ни толкова пари да направим нещо по Светите земи, а ти нищо! Защо не каза една дума на царя? Просто като утеха? Кажи му: Добре, ще се помолим!
А св. Сава отговаря:
- Аз, чеда, не казах на царя това, защото видях в Духа, че ако царицата роди син, той ще стане голям еретик, който ще изтерзае цялата Църква. Затова се моля тя да не роди!
- Бог е казал, че нямаме право да отнемаме живота на никого. Как този светец се е помолил царицата да не роди, макар и да го е направил с добра цел?
Не, тя не е била бременна. Ако е била бременна, той нямаше да може да направи това. Детето още не е било в утробата ѝ.
* * *
Дадох ви два примера, за да разберете, че при всеки случай има причина, която ние не знаем. Това го знаят само светите хора, които имат силата на благодатта да бъдат известявани от Бога за причината за всяко събитие.
Това, което знаем, е, че Бог никога не е причина за злото, никога не съдейства на злото и никога не онеправдава човека. Сега, за всеки конкретен случай нямаме сила да отговорим на въпроса защо Бог не направи чудото да излекува детето ми, докато аз се молих за него, а направи чудо за съседа ми…
Превод: Константин Константинов
