Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (90 Votes)

efiboi6 806250272 1Юношеската възраст, т.нар. пубертет е много важна възраст. Този период може да донесе на родителите толкова болезнени изненади, че те да се окажат по-застрашени от младежите, защото не знаят какво да правят, сблъсквайки се с поведението на своите деца.

Не бива да гледаме изолирано на отделните възрасти, т.е. на детската възраст, юношеската, младежката и т.н. Човек започва да се формира от първия момент на своето зачеване и вече научно е доказано съществуването на генетичния код. Днес говорим за психология на ембриона (пренатална психология), т.е. за възрастта, в която детето още е в утробата на майката. Може да кажем, че детето съществува в родителите си много преди да се появи на бял свят. Всички знаем колко голям фактор е наследствеността; едно дете носи в себе си много неща от своите родители, баба и дядо. Когато виждаме поведението или мисленето на едно дете и познаваме родителите, бабите и дядовците, тогава разбираме и констатираме, че много неща идват от предците. Затова човекът не може да се разглежда изолирано - само през пубертета и да се чудим как онова добро дете, което в основното училище беше ангелче, в гимназията стана тиранин, с толкова труден характер? Със сигурност не е станала някаква трансформация, това дете е същото, което е било в утробата на майка си, което се е родило, пораснало, стигнало е до пубертета и по-късно ще стане младеж. Но е факт, че най-болезненият период за родителите е пубертетът на техните деца, защото през тази възраст за тях е характерно желанието да се освободят от родителската опека и да гледат по различен начин на нещата. В техния душевен свят започват търсенията, съмненията, отхвърлянията, търсенето на свободата, засилва се чувството, че им се оказва натиск от родителите, от учителите, от обществото, те търсят образци, присъединяват се към различни групи - спортни клубове, музикални групи и т.н.

Тази възраст е трудна, но едновременно красива и важна, защото тогава децата поставят основите, върху които ще изградят цялото здание на своя живот. Тук е нужно голямо изкуство на родителите, за да могат да действат правилно в тази буря и да вложат в душата на детето всички необходими и полезни елементи, които ще им потрябват, за да изградят зданието на своя живот. В тази възраст юношите преразглеждат всичко онова, което като малки са имали за даденост, тоест всичко, което са им казвали родителите, учителите и други хора - дядовци, баби. Независимо дали тези неща са автентични, истини, които никой не е поставял под съмнение, те ги поставят под съмнение, отхвърлят ги, изпитват, много пъти ги осмиват нарочно, за да видят нашата реакция, правят крайни неща, за да изпитат родителите си и хората около тях.

Казахме, че през пубертета децата са склонни да поставят под съмнение всичко, което досега за тях е било даденост - родителите, учителите, Църквата, държавата, полицията, т.е. социалните институции. От една страна, за много неща са прави, но от друга това съмнение е много опасно, защото, ако накрая не успеят да положат правилни основи, ще стигнат до нихилизъм и нищо няма да ги трогва, защото всичко ще са отхвърлили. Ще са отхвърлили Църквата, училището, държавата, семейството, всички тези опори, които би трябвало да имат. И когато дойде време, когато ще имат нужда да се уловят за нещо, няма да има за какво да се уловят. Това е и една от главните причини, поради които младите стигат до рискови поведения - насилие, престъпност, наркотици.

Коренът на проблема обаче не е толкова в младите хора, а повече в големите , т.е. в нас - и в биологичните, и в духовните родители. За съжаление, всички трябва да признаем своето безсилие и незнание да комуникираме правилно с нашите деца. Правим трагични грешки, които всички плащаме - най-напред децата, но и ние. Със сигурност всеки родител обича детето си, иска неговото добро и когато вижда детето си да се измъчва, страда. Но дори да не разбира и усеща, той също носи голяма отговорност за това състояние.

Когато изследваме поведението на деца и младежи, които са се отклонили и прибягнали до наркотиците, стигнали са до бунт срещу родителите си или срещу системата, виждаме, че те изобщо не са лоши и трудни деца, а напротив, много чувствителни младежи са и тяхната чувствителност ги кара да не понасят затруднението и най-вече лицемерието на по-възрастните от тях. Много пъти не са прави, много пъти нещата не са така, както те ги разбират, но те така ги виждат, така ги чувстват, такава картина получават от хората около себе си и, за съжаление, тук освен нашата отговорност, един голям лош фактор са медиите. Злината, което медиите причиняват в това отношение, е огромна. Защо? Защото постоянно изтъкват лошия пример, постоянно показват злото и децата в душите си чувстват, че всичко около нас е лошо.

Например да кажа за нас, клириците. Младите хора имат най-лошата представа за Църквата. Защо? Защото, какъвто и скандал да се случи, телевизията, вестниците, радиото ще го кажат сто пъти. Едно добро нещо няма да кажат. Нали? Няма да разкажат за грижите за младите хора, за хиляди добри неща, които Църквата прави. Колкото и големи злодеи да сме, все някакво добро имаме в нас. Възможно ли е да сме толкова лоши и да нямаме нито едно добро? Телевизията ще покаже само лошото... Тогава детето гледа свещеника и си казва: „Този ли? Той е лицемер, лъжец, измамник!”. И край с него. Или пък в някое училище някой учител ще извърши нещо нередно. Ще го дадат по телевизията, ще го разгласят, ще го излъчат. Веднага започва отхвърлянето на учителя; отхвърлянето на всички институции, на държавата... Всеки път, когато имаме политически избори, един политик унизява друг и след това младият човек си казва: Нима мога да им вярвам? След като до вчера единият ругаеше другия и взаимно се наричаха крадец, лъжец, предател, измамник! Не ги искам!

Или пък ще разкажат за някой родител, който е упражнил сексуален тормоз върху детето си - нима такава новина не травмира детската душа? Детето научава нещо, което никога не трябва и да си помисля... Цялото това внимание върху злото става причина в душите на децата да рухват всички тези опори, които би трябвало да ги крепят. Оттук, когато дойде час да му кажеш нещо или да потърси опора, то ще ти отвърне: за коя опора говориш!?

Помня, когато някога казах на едно дете да стои повече у дома. То ми каза:

- В кой дом, отче? За кой дом ми говориш? Нима имам дом?

Стигнахме дотам, че когато искаш да кажеш на детето да слуша родителите си, първо ти минава мисълта: а дали живее заедно с родителите си? Не знаеш какво става. Говориш му за дом. След това виждаш родителите му и си казваш: и аз да бях тяхно дете, нямаше да мога да живея в този дом... Много пъти ми се е случвало да дойдат родители, които искат да доведат децата си:

- Отче, детето ми е проблемно! Има проблем. 

- Добре, доведи го да го видим.

Детето идва. В 90 % от случаите проблем има не детето, а майката или бащата, които са го довели.

Да ви дам прост пример. В терапевтичната общност „Покров Богородичен” за наркозависими младежи към митрополията, паралелно с терапията на наркозависимите, организираме и групи за психологическа подкрепа на родителите. Защото видяхме, че родителите трябва да бъдат подкрепени, за да могат да приемат отново децата си. Всички психолози „изгоряха”, т.е. рухнаха в групите с родителите. Не издържат. Два-три месеца и вдигат ръце. Казват: доведи ми 50 наркомана, но не ми довеждай двама родители! Не мога! Не можем да се разберем. Ние, големите хора, за съжаление, понякога сме толкова непреклонни и окопани в нашите предразсъдъци, че вместо да помагаме на децата си, буквално ги съсипваме.

Веднъж бях в манастира „Св. Ираклидий” в Никозия и изповядах. Беше надвечер. Една монахиня дойде и ми каза:

- Отче, в храма има едно младо момиче - близо два часа седи в един ъгъл, плаче и нищо не ни казва. Времето минава. Скоро ще затворим манастирските порти. Какво ще правим с него?

Казах да го доведат. Момичето дойде, подходих много внимателно, как се казваш, кое е твоето семейство, кои са твоите родители, как се оказа тук. Беше дете от богато семейство в Никозия. На 6-7 км от манастира има едно училище. Това дете тръгнало от училището и дошло пеша в манастира, защото се страхувало да се прибере вкъщи, тъй като не се представило добре на контролното в училище. То каза:

- Мислех да се самоубия! Но вместо да се самоубия, си рекох да стана монахиня!

Помислих си, пак добре... Изглежда, че за него е все едно - където е самоубийството, там е и да станеш монахиня (смях)... Няма голяма разлика между двете, така си мислят днес хората...

Попитах я как се казват родителите ти и успях да откопча техните телефонни номера. Казах й:

- Виж, ако не ми кажеш кои са родителите ти, ще се принудим да извикаме полиция и да им кажем, че си тук, едно непознато момиче. Не можеш да останеш в манастира, нито можеш да станеш монахиня - нито по този начин стават монахини, нито на тази възраст. Затова ми дай телефона на родителите си.

Обадих се. Много порядъчни хора, богати и с много добър социален статус, изрядни родители, но с огромни грешки в отношенито към детето им, защото, помислете, че това момиченце толкова се беше ужасило, че не смееше да се прибере вкъщи да каже: знаеш ли, провалих се на теста! Не смееше, защото нейната добра майка й казала, че ако получи повторно такава оценка, да не се прибира вкъщи!

Родителите дойдоха и казаха:

- Ама ние за нейно добро го правим!

Със сигурност, доброто на детето искат, но това добро не е добро, ако не става по добър начин.

Най-големият проблем не е как ще поправим самите юноши, а как ще поправим родителите, нас самите, как себе си да поправим, когато нашето дете има някакъв проблем.

Същото се случва и с нас, свещениците. Ходя във всички училища, говоря с децата и те ми задават много остри въпроси. Нарочно.

- Защо се движите с мерцедес? Защо харчите парите на Църквата и нищо не правите? Защо владиците се карате по цял ден?

Каквото можете да си представите. Наредих с мен да не идват свещеници, когато ходя по училищата, защото те, милите, като родители в началото се възмущаваха. Нима е позволено да кажеш такова нещо на владиката?! Засягаха се от въпросите на учениците.

Казвах им:

- Отче, грешка е, че реагираш така. Трябва да оставиш другия човек да ти каже каквото иска.

Това е най-доброто изкуство на общуването. Да се научиш да изслушаш всичко. И след това, когато другият каже каквото иска, тогава и той ще чуе това, което ти искаш да му кажеш. Макар и две думи. За съжаление в нашата страна продължава тази лоша традиция да не владеем изкуството на общуването. Това е голяма трагедия. Виждате, че съществува тенденция да вдигаме лозунги във всички сфери на живота - национален, социален, политически граждански. Падаме си по лозунгите, отлични пропагандатори сме, но рядко намираш хора, които познават добре това, за което говорят, и могат да го изразяват с яснота. Нещо повече, не научихме, въпреки че го има в нашата традиция, че голямото изкуство на общуването не е да говориш, а да слушаш другия човек и целта не е да го заковеш с твоите ораторски похвати или аргументи, когато той ще ти каже нещо, а ти ще отвърнеш хиляда неща. Това не е общуване, това е война. По-важно е да слушаш, отколкото да говориш.

Когато станах свещеник и духовник на Света Гора, старецът Паисий ми каза:

- Когато изповядваш хората, ще слушаш хиляди думи, и ще казваш една. Няма да говориш, изповедта не е за да говориш ти, а за да говорят другите. Ти ще слушаш.

Св. Никодим Светогорец в една книга за духовните отци пише: "Внимавай твърде много, духовнико, да оставяш другия човек да ти каже каквото иска и както иска. Да внимаваш изключително много да не направиш някаква гримаса на изненада или отвращение или да показваш, че бързаш, примерно, гледаш си часовника, защото с това разваляш общуването. Или другият ти казва: извърших убийство, и ти да ахнеш и да направиш една гримаса: ама какво говоря този човек?!"

Ако постъпим така, човекът нищо повече няма да ни каже. Това е изкуството на общуването – и ние като родители трябва да дадем на децата усещането, че във всеки един момент можем да ги изслушаме, без да се разгневим, без да се удивим, нито да започнем да си дърпаме косите, нито да се паникьосваме, каквото и да ни кажат. И след това, като кажат всичко каквото, както и колкото време искат, тогава и ние можем спокойно и тихо да им кажем всички наши аргументи, но не със заповеднически тон, защото това веднага ще предизвика тяхната реакция. Ако отговориш въз основа на техните аргументи и дадености, по кои причини не се съгласяваш да прави това нещо, ще видите, че 95 % в случаите ще спечелите. Казвам ви, че в училищата тези деца, които реагират така и задават агресивни въпроси, са първите, които впоследствие свободно търсят диалога. Идват по-късно и в митрополията, разговаряме и са много добри деца. Те просто ни изпробват, искат да видят как ще реагираме, какво ще направим, дали ще се засегнем и ще ги нападнем, ще ги отхвърлим ли, ще се подразним ли от това, което ще ни кажат.

Децата и юношите изпитват родителите си, както и духовните си родители, каквито са учителите, свещениците. Това, което ни спасява, е първо да сме автентични, да не сме лъжливи, едно да казваме, а друго да вършим. Представете си един родител, който пуши цигари и казва на детето си да не пуши. Това е комико-трагично. Или родител, който ругае своята майка, а казва на детето си да го уважава, защото му е баща. Детето го е виждал многократно да хули своите родители или тези на жена му. Помислете как изглежда в очите на децата един родител, който праща детето си на църква, а той самият остава вкъщи и спи. Ако родителят не е автентичен, не може нищо да направи. Както и ако един свещеник и учител - ако не е истинен, нищо няма да направи.

Децата имат страшна интуиция. Различават лъжата от истината. Техният душевен свят функционира по такъв начин, че рядко някой може да ги измами. Те искат от нас автентичност. Може и да не ни послушат за момента, но със сигурност за децата в пубертета е характерно, че ценят автентичността и истинността в хората. Също така те искат, когато ги обичаме, да не го правим от лична изгода, тоест аз те обичам, за да ме слушаш и да правиш нещата, които аз искам! Аз ти давам, за да ми даваш и ти това, което аз искам от теб! Не, те искат да ги обичаме, без да претендираме нищо от тях. И ако наистина сме будни хора и сме научили изкуството да бъдем родители, тогава можем да правим с тях каквото искаме в добрия смисъл на думата, без те изобщо да разберат.

Трябва да отделяме много време за нашите деца. Не е достатъчно да им говорим с "лозунги" - няма да ходиш там, защото това е лошо! Няма да говориш, така, защото това е зло! Няма да се държиш така и т.н. – Това нищо не му говори. Трябва да отделяме много време и най-вече първо ние да ги чуем, а не да им казваме: ела тук да ти поговоря! Много родители, горките, се тревожат за децата и ми споделят:

- Отче, часове наред му говоря!

Ами това е грешката ти. Говориш му часове наред. Би трябвало детето да ти говори часове наред. Не казах да му говориш часове наред; но и на мене да ми говориш часове наред, ще ме заболи главата, няма да издържа, колкото добри и свети неща да казваш. Представете си сега да ви говоря 4-5 часа! Няма ли да ми кажете:

- Извинявай, отче мой, добри неща казваш, но ни подлуди! Изморихме се, не издържаме повече! Стига!

Има един хубав израз в Св. Писание: намерил си мед - яж с мяра. Защото, ако ядеш много, ще повърнеш. Може да е мед, да е сладък, много вкусен, е, не можеш да изядеш цял варел! Една, две, три лъжичка стигат. Ако те хранят само с мед, мед, мед, накрая ще повърнеш.

Грешката е, че си му говорила часове наред. Детето трябва да ти говори часове. Това би било успех. Седни и го остави да ти говори часове наред. Да ти каже всичко, както правят духовниците. Не се противи, не показвай, че го отхвърляш, нито гледай тавана и с това да показваш, че мислиш за нещо друго. Детето знае дали го следиш в думите. Ние, които изповядваме хората, виждаме това. Виждал съм хора, които казват:

- Няма да отида повторно на изповед при еди-кой си духовник!

- Защо?

- Защото веднага, щом вляза вътре, започва да си гледа часовника или докато му говоря, е разсеян, не следи мисълта ми, мисли си друго.

Добре, може и така да стане, и ние сме хора. И ние понякога се разсейваме. Св. Никодим Светогорец казва, че когато човек говори и открива сърцето си, това прилича на елен, който ражда еленче. Разкриването на сърцето на човек е като раждане. И както еленът при най-малкия шум може да се ужаси, да се прекъсне раждането и малкото да умре, както и самият елен, така и ти, духовни отче, ако не внимаваш по време на изповедта, когато изповядваш другия и покажеш, че си се изморил, или се прозяваш, или си гледаш часовника, той ще разбере, че не го слушаш и край, загубил си играта! Така и с нашите деца, ако не им дадем време да ни говорят, неограничено време и възможност да чуем всичко от тях, тогава никога няма да можем да комуникираме.

Много пъти идват деца, които наистина имат сериозни проблеми. Някои проблеми вече са налице, други се зараждат. И казваш на детето:

- Виж, трябва да кажеш на родителите си за този проблем.

И детето ми казва

- Отче, шегуваш ли се? Ако го кажа на майка ми, тя ще умре!

Наистина, има право, майка му не издържа да чуе примерно, че детето й пуши марихуана, да не казвам други по-лоши неща.

- Ако го кажа на баща ми, ще ме убие.

Тези родители не бяха създали у детето си усещането, че може всичко да им каже. Каквото и да ми кажеш, каквото и да чуя, няма да се изумя, няма да реагирам остро, няма да те отхвърля. Кажи ми каквото искаш, готов съм да чуя всичко!

Както ние правим в изповедта, където идват толкова хора и някой те пита:

- Отче, не се ли ужаси?

- Не.

- Не се ли погнуси?

- Не.

- Помислих си, че ще ме изхвърлиш навън.

Ние чуваме хиляди такива неща, но в душата му това е нещо много сериозно? Знаете ли, че има млади хора, които имат такава чувствителност, много лесно се травмират само защото са казали една лоша дума на някой човек или са отказали да помогнат на някого и смятат това за толкова голямо престъпление, че се затрудняват да го кажат.

Веднъж едно момиче в детския лагер към митрополията искаше да дойде да се изповяда. Плачеше и казваше:

- Искам да дойда, но не мога, страх ме е!

Дойде отговорникът на групата, в която беше момичето, и ми каза:

- Отче, детето има да ти каже нещо много сериозно, но не може.

Тя дойде. Подходих много внимателно. Беше ученичка в първи клас на гимназията

- Дъще, кажи ми за какво става въпрос! Аз остарях и не чувам много, може и да заспя докато говориш, кажи го Бог да го чуе...

- Не мога, не мога.. - и плачеше.

Господи помилуй, какво е направило това дете?

Казах й:

- Добре, напиши ми го на една хартийка, сложи го под вратата на изповедалнята и си тръгни.

Трябва да е нещо, което са срамува да каже. Тя написа една бележка и какво мислете беше?
Ритнала котката и тя паднала от балкона!

Добре, ужасно е, но... За щастие живеят на първия етаж и на котката нищо не й станало. Но момичето преживяващо това толкова трагично в себе си, че човек би си помислил, че е извършила убийство на човек. Аз й обясних:

- Добре, дъще, искаше ли да направиш това?

- Не го исках.

Казах й, че на котката нищо не може да й стане, но да не го прави отново, както и че обичаме котките, грижим се за тях и не трябва да ги ритаме.

Детето силно преживяваше това, страхуваше се, за него бе голяма трагедия. Ако този, който чува нещо, което за детето е трагично, й се присмее или презре думите й, тогава детето ще си каже:

- Не ме разбра какво му казах! Не разбира, че за мен това е много важно и много трагично. . .

Когато говорим на децата, винаги трябва да им говорим сериозно за сериозни неща и никога по инфантилен начин. Без инфантилни неща. По детски - да, но не и инфантилно. Защото след това принизяваме сериозните неща в очите на децата и детето няма да остане дете, утре ще стане юноша и няма да знае по коя причина да ходи на църква да се помоли, да се причасти, да се обърне към свещеника.

И така, не трябва да фокусираме проблема през пубертета в юношите, а във възрастните. И ако искаме да решим проблемите на юношите, трябва да започнем от нас. Ние, родителите, ще поработим в нас и тогава ще видим, че това ще даде резултат и в отношенията с децата. Ако тръгнем да ги поправим, без да поправим себе си, ще направим всичко на пух и прах, ще отворим рани и нищо няма да постигнем.

Моля се Бог да просветлява всички нас и особено тези, които имат деца в пубертета, да прилагате това велико изкуство и да ги отгледате красиво, така че и вие да се радвате, и те да бъдат уравновесени и здрави!

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uxhh9 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.