Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (81 Votes)

Lwt FigiБъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник, дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне; противостойте му с твърда вяра, като знаете, че такива също страдания сполетяват и братята ви в света (1 Петр. 5:8)

Голямо благословение е възможността, която имаме днес, да четем Писанието и това в известна степен замества безсилието на човека да се моли. Днес хората трудно се молят. Гледаш човека да се моли пет минути и смята това за велико нещо, за голям подвиг. В миналото хората се молили часове наред. А с пет минути молитва - какво е това? Да четеш един час можеш, да четеш повече, можеш. Има един хубав израз: оръжията на християнина са четенето и молитвата, когато човек чете светоотеческите текстове, книги на светци, преди всичко Евангелието - всички тези книги, които са написани с помощта на Светия Дух. Така укрепва душата, така тя бодърства и след това може да се противопостави на дявола, който като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне.

Противостойте му с твърда вяра, като знаете, че такива също страдания сполетяват и братята ви в света.

Това е военен лозунг - апостолът казва твърдо да се противопоставяме на дявола, да не капитулираме, да не се заиграваме с него. Дяволът няма нужда от игри, не го презирайте в смисъл да си казвате: нищо не е, няма проблеми, всичко ще бъде наред! Не. Нужна е фронтална съпротива. Само така човек може да воюва със сатаната, със смелост в душата си и да се противопостави напълно. Както когато някой стои пред нас като стена, противи се, изобщо не отстъпва, не води диалог с нас, не приема компромиси, а се противи. Такива трябва да бъдем и ние спрямо дявола. Разбира се, той няма да дойде да воюва с нас, не се бойте, че довечера, когато отидете да спите, ще го видите. Някои си мислят, че ако направят един поклон, той стои зад тях готов да ги сграбчи. И аз така се боях, когато бях студент и вечер правех поклони. Казах на стареца Паисий:

- Мисля, че е зад мене!

- Зад тебе е, зад тебе е! - казваше той със смях.

Накрая зъболекарят, който живееше под моя апартамент, възнегодува. Аз не съобразявах, че той чуваше отдолу. Подът беше дървен. Една нощ към един часа се качи, звънна и каза:

- Ама какво става у вас? Проблем ли има?!

- Защо?

- Всяка нощ по това време има шум: тък-тък, тък-тък! Да не се е спукала някоя тръба?

- Правя гимнастика, за да не ми се доспи, понеже уча! – му казах. И наистина, това беше един вид гимнастика.

Противостойте му с твърда вяра. Трябва да имаме твърда вяра, да не сме лигави и разглезени. Да имаме твърдост във вярата и чрез нея да се противопоставяме на дявола, който ще воюва с нас, както казах, не насаме, не лице в лице, както воювал със светците, подвижниците и пустинниците, а чрез греха. Всеки предлог за грях пред нас, всяко предизвикателство за грях е именно предложение да капитулираме, да ни нарани, да ни погълне. Грехът е този, който ще ни нарани. Когато например се сблъскаме с изкушение и то започва да разклаща ума ни, трябва да имаме тази решимост и да бъдем категорични. Ако не направиш това по отношение на диалога с греха, ще се объркаш много. Ще дойде момент, в който ще те събори на земята. Ако започнеш с оправдания, знай, че дяволът е голям адвокат, има вековен опит, борил се е с великани, а с нас му е фасулски лесно. Гълта ни като бонбони. Няма от какво да се страхува от нас.

Затова диалогът с греха не ни е от полза. Обикновено ни води до поражение. Дори да не бъдеш поразен от първия път, с диалога показваш, че съществува вероятност това да се случи. Затова човек трябва да се научи от самото начало на духовния живот да бъде категоричен. Както казва Христос, ако те съблазнява окото ти, извади го, или ръката ти - отсечи я. Разбира се, няма да отрежем горката ръка или да си вадим очите, какво са виновни очите ни? Нали? С това Христос иска да покаже, че трябва да сме категорични в борбата с греха, бъди верен до смърт, което означава да имаш такава решимост, че да си готов да умреш хиляди пъти, но няма да съгреша, няма да отстъпя от това нещо. Това е твърдостта във вярата и тя е много важна за човека, защото, ако той още от началото е колеблив, няма да успее да постигне много. Доста ще се затрудни. Особено за младите. Хубаво е младият човек да използва своята младежка сила и решимост, така че да отвори пропаст между себе си и греха, да се отдели от греха и нищо да не го свързва с предишните неща. Някои хора смятат това за много тежко. Да, тежко е, но е спасително. Тежко е да ти отрежат крака или ръката, но ако болестта е напреднала и няма друго решение, защото иначе ще умреш, тогава се налага да ти ги отрежат. Няма друга възможност и в духовната борба трябва да имаш тази решимост.

Този дух извира от вярата, от твърдата вяра.

agathi4

Забелязали ли сте някои икони на светци, най-вече на подвижници или жени–мъченици, които в едната си ръка държат кръст, а другата е с отворена длан, с изпънати пръсти? Понякога има и свитък. Виждали ли сте? Това движение на светците изобразява пълното отхвърляне на греха, никаква капитулация, никаква отстъпка. Ако човек постигне това, тогава наистина се спасява. Трудно е, но е спасително. Това особено важи за плътските грехове, защото човек си мисли, че чрез влизане в диалог с греха някак си ще се разбере с него и няма да е в опасност. Няма такова нещо. Опитът е показал друго: за кратко може и да успееш, но в момент на затруднение и безсилие ще се провалиш без изобщо да разбереш как е станало.

Затова е хубаво особено младият човек, който е в началото на духовния живот, да придобие тази решимост относно връзката с греха. Имам предвид връзката с греха, не с хората. Не са ни виновни хората, не ни е виновен ближният, а нашите страсти и грехове, които са в нас и които стават вериги, които ни теглят към смъртта.

Как обаче човек придобива тази твърдост? Казваме, че трябва да сме непоколебими, но имаме ли сила? Как придобиваме тази твърда, непоклатима вяра, която не се огъва? Как? Това става с духовните оръжия, които споменахме преди – с четенето и молитвата, които хранят душата на човека и му помагат да остане твърд. След това, ако същият човек придобие и опит в Църквата, в Тайнствата и най-вече ако има духовни наставници или контактува със свети и благоговейни хора, това е много важно и много му помага. Някой попитал един авва как ще се науча на благоговение, и той му казал:

- Върви при благоговейни хора и при тях ще научиш благоговението.

Когато видиш хора подвижници, как се подвизават, това въздейства и върху твоята душа, ако наистина търсиш Бога и отхвърлянето на греха.

Запомнил съм нещо, което беше много силно изразено при среща със свети хора като стареца Паисий. Онова, което излъчваше този човек, бе пълната увереност в правотата на Евангелието. Ти самият се изпълваш с убеждението, че всичко, което Христос казва в Евангелието, е истинно. Беше тази сигурна вяра, която тези хора излъчваха и предаваха на другите. Старецът Паисий беше подвижник, наистина твърд като скала. Гледаш един човек с тяло като хлебарка, наистина като хлебарка, толкова слаб, болнав, понякога залиташе от безсъние, пост и аскеза, от хилядите болести, но в духовната си борба бе скала, изобщо не се огъваше и директно ти предаваше това чувство. Ако го познаваш и стоиш до него, не беше нужно да ти говори, но той просто ти предаваше тази пълна увереност, че Бог е жив и не можеш да имаш друга връзка, освен връзката с Бога. Тази категоричност произлизаше от живота на този човек и от живота на всички светци.

Затова е важно присъствието на светците в Църквата - и на живите, които виждаме, но и на починалите. Четейки техните жития и виждайки тази тяхна борбеност, наистина се разтърсваш и укрепваш в своята борба, която е толкова малка в сравнение с тяхната. А след това, виждайки резултатите от тяхната борба, разбираш, че техният живот в Христос не e бил окаян, не ги e смазвал, а e бил наистина живот, празненство, възкресение, а не смърт; преминаване чрез смъртта в живота.

Тази твърдост идва от молитвата, от четенето, от Тайнствата на Църквата, които ни дават увереност за присъствието на Христос в нас, когато се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови. Увереност, че Бог се съединява с нас, че аз и Христос ставаме едно. Христос в мен и аз в Него, казвали светците. Това единение на човека с Христос е изворът на благодатта, която ще го укрепи, за да отхвърли греха, всяка връзка с греха, както Христос казал на дявола: махни се от Мене, сатана!, напълно отхвърлил възможността за диалог с него.

Не водим диалог с него - защото е изключено да ме убедиш и да се съглася да правя това, което искаш. Ако направиш това, лесно се отърваваш, ако не го правиш, ще влезеш в едно душевно терзание, ще получаваш удари, и той ще си играе с теб, както котката си играе с мишката. Останаха ли котки? А мишки? Ако видите някой път истинска бездомна котка, ще видите как си играе с мишката, не я яде веднага- хваща я, удря я веднъж, тя тръгва да бяга, пак я сграбчва я, връща я обратно. Така си играе котката с мишката, така прави и грехът с нас. Оставя ни, хваща ни, играе с нас, за да ни унизи, за да унизи Божия образ, да ни обезсили, да не прекъсне моста между нас и стария човек в нас.

Помните Содом и Гомор - колко важна била онази заповед, която Бог дал на жената на Лот да не се обръща никой назад. Той я дал на всички, но тя, милата, се обърнала. Само един поглед. Както казваме: да хвърля само един поглед! Тя се обърнала да види какво става отзад. А Бог казал: не се обръщай назад, не гледай назад, защото, ако се обърнеш назад, ще станеш солен стълб. Както и станало. Също и думите на Христос „никой, който е сложил ръката си върху ралото и погледва назад, не е годен за царството Божие”. Защото след това ще изкривиш браздата. Затова Христос бил категоричен и не позволил на учениците Си прости неща, за да покаже, че човекът не може да гради мостове с греха, а трябва да ги взриви. Ще свие сърце, за да среже тези окови. 

Едно дете ми каза:

- Отче, аз псувам.

- Защо?

- Защото моите приятели правят така и ми казват, че ако и аз не ругая, не мога да съм в тяхната компания.

Дете от основното училище. Казах си: виж, дори и детето е призвано да стане изповедник.

А на него отговорих:

- Няма да ругаеш, защото така призоваваме сатаната при нас. Ако сме в една страна, където хората не са християни и приятелите ни ни кажат да се отречем от Христос, щяхме ли да се отречем?

- Не.

- Е, тогава защо да ругаем?

Виждате как едно дете, един човек, който съзнателно иска да следва Христос, понякога неизбежно стъпва на изповеднически път. Не може да бъде другояче. Има случаи, когато трябва да си категоричен. "Не мога да отида там само понеже всички ходите! Не правя това, което всички правите! Не мога и не искам. Не ме искаш в компанията? На добър ти час! Край. Прощавай, аз не искам да ставам част от глутница. Ако ме уважаваш като личност, добре, ако не ме зачиташ като личност и искаш да правя, каквото правиш ти, за да съм ти приятел, не ми е нужно това приятелство".

Имаш ли силата да издържиш това, да платиш цената на самотата, да останеш сам, за да не се погубиш, да не се свържеш със злия навик, страстта, греха? Да, но това е изповедание, мъчение, и утре ще видите, че децата ви от много малки ще бъдат призвани да изповядат своята вяра в определени неща. Когато всички деца ще правят нещо и вашето ще каже не!, защото аз не искам да правя това! Или: не искам да говоря по този начин. Или сега постя - това е изповедание на вяра. Но как човек ще го направи, ако няма тази твърдост и решимост, че наистина следва Христос. Искам да последвам Христос. Със сигурност съм слаб, но искам да го направя, искам да отсека всяка възможност за връщане назад. Да взривя мостовете, по които мога да се върна обратно, за да си помогна да остана твърд в това положение, което аз реших и поисках.

Като знаете, че такива също страдания сполетяват и братята ви в света.

Апостолът пише на християните, които претърпявали гонения и мъчения, че същите страдания и гонения имат и братята им в целия свят. Тогава да бъдеш християнин, означавало смърт, означавало, че нямаш право на живот в този свят.

Да ви кажа нещо, което и сега си патя, когато дойдох в Лимасол: правим нещо в митрополията и се сблъсквам с две явления - или ще ни помогнат изключително много, или ще ни тръшнат вратата пред лицето. А пък аз нито едното искам, нито другото, а нормалното и законното. Отиваш да подадеш заявление за нещо, например, да построя едно помещение, един лагер - все едно, че срещаш стена пред себе си, защо? Срещаш много негативно поведение и отказ. Чиновникът може да държи заявлението ти месеци наред и на инат да не го разгледа, да го крие, да не ти го дава. На инат. Ти се питаш: добре, защо? Ние не сме ли граждани на тази държава? Да не сме четвърта категория? Някой казваше четвърта, и пета несъществуваща. Защо е това отношение? После си казвам, клети човече, пак добре, че свободно се движиш. Допреди няколко години в Русия, в България, в Румъния, в Сърбия, в Албания човек нямал право да се прекръсти. Помислете през какво затруднение са минали тези църкви. Те нямали право да съществуват. Всичко било затворено за тях.

По същия път върви цялата Христова Църква, не само тук, а навсякъде. Защото навсякъде има трудности. И ние все пак сме добре. Ами ако бяхме другаде, иди сега в Турция да бъдеш християнин. Ако бяхме там, както е Вселенската Патриаршия, какво щеше да направиш? Или ако бяхме в други страни, които не са християнски (като че нашата е...) но да речем, че сме християнска държава. Какво щеше да стане? Въпреки това Бог сякаш иска човек да се усъвършенства чрез тази трудност. Делата по Бога не стават лесно, а трудно, с труд и борба, защото са многоценни и скъпи, не са евтини, че да ги купуваш евтино и да ги хвърляш след това. Затова Църквата винаги е минавала през затруднения, през гонения, но накрая побеждавала, макар по човешки да не е имало никакви условия за това.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uaf8k 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.