Мобилно меню

4.6666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.67 (54 Votes)

289Откъде идва невротичността и какво се случва с нея в Църквата

Твърде самоуверено е човек да съди за чуждата вяра − здрава ли е или нездрава. Съгласете се обаче, че има случаи, при които някой вярва в нещо, дето не е читаво. Макар старателно да спазва църковните предписания и канони, животът в Църквата прави такъв човек по-печален, обзема го униние, страховете не изчезват, появява се агресия. Още по-често когато се въцърковява, той много бързо спретва „същински ад“ на всички наоколо – семейството, енорията и дори свещеника. Уж прави всичко, както са го учили, защо тогава резултатът е толкова ужасен?

Ами защото мнозина от нас малко или много са невротизирани. Религиозността става невротична, не само защото в Църквата са ни научили не на това, което трябва, а защото почвата за възприятие на деструктивната форма на вярата у някои е била подготвена още в детството.

Формирането на невротичната личност започва в първите две-три години от живота. Дете, което не получава внимание и любов, не се чувства сигурно.

То се чувства безпомощно, самотно и изоставено, а светът наоколо му изглежда враждебен. У такова дете се формира базална тревога, която се разпространява върху целия свят, с който то влиза в съприкосновение: „Не съм нужен на никого“. Това усещане за тотална изоставеност, което не може да изрази с думи, детето пренася през целия си живот.

Невъзможно е да живееш с подобно усещане и затова започваш да изграждаш защитни механизми. Опитваш си да намалиш тревожността, да се приспособиш към неблагоприятната среда наоколо.

Когато не можеш да общуваш с родителите си така, както ти се иска, започваш да търсиш начини за общуване, на който те реагират най-добре. Едни реагират на плач, други като се увесиш върху тях, трети – ако започнеш да водиш война и да рушиш всичко поред. А ако не може с нищо да пробиеш родителите, остава само едно: да се изолираш, надявайки се, че така поне ще ти обърнат внимание.

Невротичните защитни механизми се поддържат от самите родители – благодарение на тях детето все пак успява да получи някаква форма на внимание. Главното откритие, което прави детето, е следното: такъв, какъвто си – не си нужен на никого. Трябва да си някакъв друг – „идеален“.

И у детето започва да се формира „идеалният Аз“, фалшивата (измамната) личност, маската, скриваща го от целия свят за дълги години (най-малко докато не бъде излекувана неврозата). „Идеалният Аз“ позволява на човека да скрие усещането за отхвърленост на същинската му личност дори от самия себе си, той губи контакт със себе си истинския. Появява се невротична гордост: той не просто се гордее с „идеалния си Аз“, той се отъждествява с него, макар това да има много малко общо със същинската му личност.

„Детето“ и Църквата

И така, порасналото „нещастно дете“ идва в Църквата (това може да се случи в детството, а може и в по-зряла възраст) и започва да вгражда религията в своята невротична картина на света.

Религията е отличен начин да стане най-готиния от всички, още по-идеален. Тя му дава строга система от предписания, одобрени ролеви модели за поведение, чувство за превъзходство над невярващите и това позволява на невротика да се чувства успешен и одобряван.

Това е важно, тъй като самооценката при невротичната личност напълно зависи от това как се отнасят другите към нея. Точно по тази причина тя чувствително улавя дори най-малката невербална проява на отношение към нея, като коригира онова, което излъчва на изхода към света.

В църковната система такъв човек попива като гъба нормите, правилата, приоритетите. В зависимост от църковната субкултура, в която е попаднал, той формира мироглед, какъвто поначало няма – има само желание да се хареса на всички. То може да се проявява по различен начин – угаждане на околните, стремеж да командва всички, или пък дълбоко в душата си той смята, че е най-добрият, но от показна скромност и смирение не го показва: „Бог ще види моето смирение и ще ме възнагради истински… не както всички останали“.

Когато нормите на поведение са усвоени и носят одобрение и признание, човек се старае да наложи на околните (също и на своя духовник) един образ на вярата като единствено правилен. Той не приема критика, посреща я с враждебност, понеже и най-малкото съмнение в правотата му заплашва целия илюзорен свят, който си е създал.

Три стратегии на невротика – но нито една не помага за победа

Ако детето се чувства самотно пред враждебния свят, не среща отклик и подкрепа на емоционалните си потребности, у него се формират невротични защитни механизми. Те могат да имат три основни вектора, а на преден план излиза онзи, който „работи“ най-добре и помага „да се изпроси“ вниманието на околните.

  1. Жертвена зависимост – това е готовност да угаждаш, да отговаряш на чуждите очаквания, за да получиш любов. Ако мама е похвалила съученичката ми Маша, значи трябва да стана като нея. Ако в училище съучениците ми се подиграят на прическата, значи трябва да се подстригвам като всички останали.
  2. Агресивна враждебност – опит да получиш любов насила. „Те не могат да не ми обърнат внимание!“ – ако избере такава форма на взаимоотношения, детето се учи да влиза в конфликти, дори му се струва, че побеждава.
  3. Затваряне в себе си и високомерно отделяне – това е третият начин да се предпазиш от отхвърляне: „Никой не ми трябва“. „Аз съм най-умният, просто никой не ме разбира“. „Близките ми просто не са от моя социален кръг“.

Нито една от трите стратегии не дава „победа“. Всички те водят до задънена улица. Но най-тъжното е, че под „идеалния Аз“ е погребан „истинският Аз“ и на тази почва израства невротичната горделивост – съчетание от невротичната гордост (гордея се със себе си „идеалния“) и презрението към себе си истинския – ненужен и изоставен.

На този фон се появяват категорични и твърди изисквания към околните и към себе си. Такъв човек иска от другите да му се възхищават, да признаят неговото превъзходство, да му простят всички постъпки, да го подкрѐпят във всичко. Формите на подобно признание и възхищение могат да бъдат различни. Най-важното е, че човек в това състояние не може да се научи да признава грешките си, тъй като и най-малката грешка заплашва от срутване цялата измислена конструкция – идеалните хора не грешат – и предизвиква панически страх.

Какво иска невротикът?

Във всички вероизповедания броят на невротиците е приблизително един и същ, тъй като невротикът избира онази форма на религиозност, която смята за одобрявана сред най-значимото за него обкръжение. Какво очаква обаче той от Църквата? Каквото и от хората като цяло – удовлетворяване на собствените си невротични потребности.

10 невротични потребности

Невротични потребности

Прояви в поведението

1. От любов и одобрение

Стремеж да бъде обект на любов и възхищение от страна на другите, повишена чувствителност към критика, отхвърляне и недружелюбие

2. От ръководещ партньор

Стремеж към зависимост от другия, за да се избегне самотата, боязън да получи отказ

3. От ясни ограничения

Стремеж към подчинение на строго установен ред, значимост на ограниченията, невзискателност, подчинение на другите

4. От власт

Стремеж към доминиране и контролиране на другите, презрително отношение към слабите

5. От експлоатация

Стремеж към използване на другите за свои цели и страх да не бъде използван

6. От обществено признание

Стремеж да бъде обект на възхищение от страна на другите, зависимост на представата за себе си от обществения статут

7. От възхищение от себе си

Стремеж към създаване на идеализиран образ на самия себе си, лишен от слабости и недостатъци; потребност от комплименти и угодничене

8. От честолюбие

Стремеж към превъзходство и страх от неуспех

9. От самодостатъчност и

Дистанциране, избягване на всякакви отношения, които предполагат поемане на ангажименти

10. От безупречност и неопровержимост

Стремеж към морална непогрешимост и безупречност във всяко отношение, поддържане на впечатление за съвършенство и добродетели

Той очаква любов и одобрение – едно сякаш напълно нормално желание, присъщо на всеки. Невротикът обаче очаква любовта да се изразява в липса на съмнения в неговата правота, на критика на неговите постъпки, мисли, поведение, във възхищение от неговия идеализиран образ – и най-малкият намек за отхвърляне се възприема като заплаха за собственото съществуване. Но този дефицит на одобрение не може да се запълни, както и всички останали потребности на невротиците – колкото повече се удовлетворяват те, толкова нарастват нуждите и толкова по-силна съответно е неудовлетвореността.

Невротикът се нуждае от ръководещ партньор. Във всеки от нас битува представата, че истинските родители няма да ни изоставят, с тях няма да бъдем самотни. Невротикът се стреми към зависимост от другия, страхувайки се от самотата, и си остава дете в емоционално отношение. В Църквата той не просто търси родители, а добри родители (не като неговите), от които е готов да зависи и с които може да сподели отговорността си за постъпките, думите и делата си. Често в тази роля се оказват свещениците, тъй като „Господ така заповяда“ да се ходи при отците и да те „осиновяват“. Именно заради това е важно в духовното ръководство свещениците да не влизат в отношения на съ-зависимост, към които такива чада неволно биха ги тласнали.

Невротикът, чийто страх е ирационален и напомня повече на паника, се нуждае от предсказуема среда и ясни ограничения. Затова той се стреми да се подчини на установения ред и твърдите правила, като ги включва към собствената си система от невротични изисквания.

Невротикът се нуждае от власт и възможност да експлоатира другите. Но не защото е злодей, а защото възприема другите хора като заплаха и техните чувства и желания за него са абстракция. Той използва другите за свои цели, като се опасява да не бъде използван той самият, налага власт, за да заглуши чувството за собственото си нищожество, презирайки и обезценявайки другите.

За него е важно не само общественото признание, необходимо му е да бъде обект на възхищение от страна на другите. Това е далеч по-надеждно, отколкото признанието само на един човек. Статутът в обществото определя неговата самооценка, а нуждата от възхищение води дотам, че на невротика е угодно всяко ласкателство.

Невротиците се боят от осъждане, точно защото е важно за тях да останат независими, да не поемат отговорност за нещо, да не създават никакви отношения, освен стоково-парични или манипулативни.

И възниква парадоксална ситуация: външно може да изглежда сякаш един такъв мирянин или свещеник е скромен човек, непретенциозен, готов да се подчини, само и само да не искат от него някаква спонтанна активност, а всъщност в основата на неговото поведение е желанието да доминира и да контролира. Тих и угаждащ, вътре в себе си той, уви, презира „слабите“. Освен това той използва най-вече манипулацията, за да получи от околните желаното, просто защото не е научен да общува на друг език.

399За какво на такива хора им е нужна Църквата

Преди всичко, за да се чувстват в безопасност. Да се живее е страшно. Църквата е място, където те канят: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени“, Църквата е възприемана като тих пристан, наистина сигурно място. Но сигурността тук възниква не само заради спазването на правилата, които предлага Църквата, но и заради принадлежността към „правилната“ Църква, с която можеш да се идентифицираш, за да усетиш превъзходство над „неправилните“ и най-сетне в Църквата винаги може да прехвърлиш отговорността за собствения си живот на духовника и другите „старши“.

В Църквата такъв човек разчита да намери не само одобрение и приемане, но и оправдание. Последното е ценно с това, че зад Църквата стои авторитетът на Бога и той „получава сертификат за своята ценност“ все едно от самия Бог.

Но невротикът също така реализира и останалите си потребности. Присламчвайки се към авторитета на Църквата, той може да получи инструмент за влияние, контрол и манипулация на другите (да си спомним прословутите „зли бабички“; православните активисти, които громят музеи, или онези, които предпазват òтчетата от хората, като пресичат „достъпа до тялото“).

Също така Църквата им помага да намерят смисъл в страданието, но този смисъл с се основава и на убедеността, че доброто отношение трябва да бъде „заслужено“. Има една популярна формула: „Колкото повече се мъчиш в земния живот, толкова по-добре ще бъде в Царството Небесно“. И наистина, има такива, които не успяват да почувстват своето превъзходство, опитите да шлифоват своя „идеален Аз“ претърпяват неуспех и на преден план в живота излиза презрението към себе си, тягата към самоунищожение, един вид психологическо самоубийство. Точно такива хора намират в Църквата смисъл за своето страдание, нещо повече – започват да страдат с удоволствие и ентусиазъм. И често подобна позиция е одобрявана с позоваване на наследството на св. отци – чувството „аз съм най-лошият от всички“.

Молитвените правила, които четем, са изпълнени с покаяние и самопринизяване. Съвсем друг въпрос е, че в молитвите, оставени ни в наследство от св. отци, мислите и думите са искрени и родени от усещането за Божията любов.

А невротикът дълбоко в душата усеща себе си като тотална грешка на Бога, неуместна за съществуване на земята – някога родителите му са го свикнали да мисли така

За него страданието е шанс да заслужи снизхождение и „условно предсрочно освобождаване“ от този мъчителен живот. Уви, има много такива хора и тъкмо те измолват „по-тежки кръстове“, по-силно действаща епитимия и повече и по-дълги акатисти. Още по-често, забравяйки за себе си, собствените си деца, съпрузи, дом и семейство, отиват да помагат на нуждаещите се и на ненуждаещите се – не бива да изключваме, че има милосърдие в това, но то е невротично. Такъв човек започва да се занимава с нещо, което в много от случаите е неприятно, за да може Бог да оцени старанията му.

Невротикът не е злодей, той е дете, което иска всичко да се разреши от само себе си, по чудо. Именно заради това за някои хора Църквата се превръща в място, където може да „помагьосничиш“ и ще стане така, както го искаш. Често мисленето на невротиците е магично и те не се съмняват, че са достойни за чудеса.

Да получи одобрение, да бъде приет, да намери смисъл в страданието, да бъде послушен и непретенциозен, да има духовен ръководител – изглежда като идеалния мирянин, християнин. Всъщност човек не бива да ненавижда себе си и да изпада в отчаяние. Аскетичната традиция повелява друго – ненавиждай греха, но обичай грешника, ако си паднал, стани и продължавай нататък, покай се и не се връщай към греха. За невротика това не е така: ако си извършил грях – това е край, отхвърляне от Бога и хората, и затова се включва защитното отрицание, което прави човека неспособен за истинско покаяние.

И по този начин мястото на християнството се заема от „лъжлива вяра“, чието основно съдържание е страхът, властта, самопринизяването или магизмът.

Невротични изкривявания на вярата

„Религия на страха“

„Религия на властта“

· Страх пред външния свят

· Страх пред ада и бесовете

· Страх пред началстващите

·  Принадлежността към Църквата се възприема като гаранция за спасение

· Каноните, правилата, традициите, обредите са инструменти за потискане на инакомислещите

· Превъзходство над „външните“ и стоящите по-ниско в йерархията

Стремежи:

· Да се скриеш от опасностите

· Да угаждаш, за да не те накажат

Стремежи:

·  Да се възвисиш над другите

·  Да не бъдеш подконтролен и

Религия на самопринизяването

· Усещане за собствената „лошавост“, невротична вина и срам

· Безпомощност пред неизбежното наказание

·  Убеждение, че греховете се изкупват чрез мъки

Религия на чудесата

· Магично мислене

· Суеверие и обредоверие

· Търсене на чудеса, знамения, „силни старци“ и т. н.

· „Стоково-парични отношения“ с Бога, светците и Църквата

Стремежи:

- да се поизмъчиш повече в този живот, за да избегнеш наказание от Бога

- по-бързо да умреш

Стремежи:

- изпълнение на желанията

- житейско благополучие

Във всяка невротична религиозност има много страх, но нерядко страхът става основно съдържание на вярата. Страхът пред света, ада и бесовете, разрешението за пребиваване на чужденец, бар-кодовете, психологията и психолозите, католиците, американците. Има множество обекти за страха.

Още по-голям е страхът на невротика да не бъде отхвърлен и унищожен, и затова той идва в Църквата, за да се скрие от опасностите на външния свят, да угажда на всички, за да не го накажат. „Ако угаждам на чудовището, може да ме изядат последен“. За невротика е трудно да повярва в любовта или самият той да обича. Когато не си получил любов, няма какво да даваш, невротикът е празен откъм любов и остава само зависимостта или натрапчивият стремеж да контролира всичко. В тази вяра няма място за Бог, няма място и за богообщение – Бог плаши със Своята непредсказуемост и неуязвимост, затова неговото място в съзнанието на невротизирания вярващ се заема от „ръкотворния Бог“, конструиран в съответствие със собствените невротични предпочитания, като дълбоко в душата може да има и желание да няма Бог или Той да не се намесва в нашия живот.

Как могат да помогнат психологът и свещеникът

Невротичната религиозност на първо място е сериозен психологически проблем и вече на второ духовен. Неспособността за покаяние е реален проблем на невротика. Докато той пребивава в състояние на невротична религиозност не може и дума да става за покаяние, защото той физически не е способен да осъзнае себе си като нещо отделно от „идеалния Аз“ и другите защитни механизми. Именно заради това, ако не бъде решен психологическият проблем, не е възможно да се пристъпи към духовните, тъй като няма субект, с когото може да се работи.

И за да помогнем на такъв човек да се промени, трябва да му додадем онова, което не са му дали родителите. Да помогнем „отново да премине“ началото на жизнения път. Да получи в лицето на психолога или свещеника един значим възрастен, да му се помогне да преодолее страховете си. Докато няма увереност, че страховете могат да бъдат победени (а за това е нужно да победим поне един-два заедно и търпеливо), той няма да се изправи пред честния въпрос „защо не съм обичан“. И значи няма да започне да търси отговор на този въпрос и няма да може да промени взаимодействието с другите.

Важно е да помогнем на невротика да преодолее чувството за невротична вина и срам. Тези форми на вина и срам се различават от нормалните по това, че не могат да се решат конструктивно, както не е възможно да бъдат удовлетворени и невротичните желания. Невротичната вина е усещането „аз съм виновен за всичко, само кажете и ще повярвам“. В същото време срамът е толкова голям, че ти се иска да изчезнеш.

Срамът се превръща във форма на отричане на себе си, неслучайно метафорите за срама съвпадат с метафорите за ада: „да се провалиш вдън земя“ и „да пламнеш от срам“. Усещането за безкраен срам – това е живот в ада

Нормалният срам е състояние, при което знаем, че сме постъпили зле (например послужили сме си с лъжа, излъгали сме нечие доверие), но можем да признаем това, да поискаме прошка и да се постараем да се поправим, като изкупим вината си.

Важно е да помогнем на невротика да възстанови контакта със собствените си чувства и желания. Това е една от най-трудните части на терапевтичната работа в религиозен контекст, а в православната култура е разпространено мнението, че трябва да се отричаме от своите желания. И вече чрез това да помогнем на човека да се освободи от тиранията на „трябва“, „трябва да бъда най-добрия“, „трябва да бъда смирен“. Само на тази почва може да се появи критичното мислене и отношение към себе си, през което се ражда и приемането на самия себе си и собствената ценност.

Нямаме нужда от постоянното одобрение на другите, за да осъзнаем собствената си ценност. Можем да бъдем „добри“ и без да изпросваме одобрение, възхищение, да игнорираме критиката. Признанието на собствената личност е път към преодоляване на кризата, умението да не мислиш, че си изгубил, а да преживееш страданието, да се изправиш и да продължиш нататък. Страданието не ни прави инвалиди. За щастие неврозите са обратими, важно е психологът и свещеникът да внушат у човека надежда за Божията милост и любовта и да са готови, когато се заемат да помагат на такива хора, да проявят търпение, устойчивост и любов.

Превод: Анна Георгиева

Източник: Правмир


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uduuu 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.

 

    Игумен Нектарий (Морозов)

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.