"Когато настана ден Петдесетница, внезапно биде шум от небето, като че идеше силен вятър и напълни цялата къща, дето седяха. И явиха им се езици като че огнени, които се разделиха и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Свети и започнаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят" (Деян. 2:1-4). Този специфичен дар на Св. Дух изчезва в Църквата още през първите два века от нейното създаване. Днес "говоренето на непознати езици" е емблема на всички харизматични сектантски групи, които считат, че това е видимото проявление на всеки, получил реално Светия Дух.
Ето как обяснява св. Йоан Златоуст (4 век), защо изчезва дарбата на говоренето на чужди езици, което получават вярващите в храма на Петдесетница.
В първите векове Църквата е трябвало, от една страна, да се утвърди като привлече нови членове, а от друга, е трябвало да оборва вековни предания и суеверия, повечето от които се опирали на авторитета на мъдреци и гръцки философи. Трябвало е да развенчае естетизираните човешки страсти, като например обрядите на жриците на Афродита в Коринт, които наричали сексуалния акт свещенодействие. За да обори всичко това Църквата се е нуждаела от много и разтърсващи харизми. От тези дарове най-голямо впечатление и най-голяма слава носело “говоренето на чужди езици”. Св. Йоан Златоуст е категоричен, че това специфично време от живота на Църквата е отминало. Църквата се е утвърдила, лека-полека се е организирала и е трябвало да заживее в естествени условия. И така изчезнали не само дарът на чуждите езици, но и пророчеството, чудесата и откровенията и т.н. Апостол Павел видял, че коринтяни се изпълнили с горделивост и показност – неща разрушителни, вместо даруванията да ги водят към духовна зрялост и съкрушение. Християните като всички останали хора се стремят към това, което прави най-голямо впечатление. Днес търсят харизматичен старец, с проречески дар и чудеса. Тогава търсели дара на езиците.
Като изброява даровете, от които се нуждае Църквата, апостол Павел казва: когато се събирате, всеки от вас да има някой псалом, някое поучение, език, откровение и т.н., за да се съгражда Църквата. И пита св. Йоан Златоуст: защо Павел слага езиците на трето място. И отговаря: защото е искал да покаже, че всъщност не става дума за голям дар, а за обикновен, като всички останали. Но когато някой притежава слово на утешение и полза за братята, то е по-добър от онзи, който говори езици.
Самият апостол Павел се опитва по същия начин да приземи притежаващите дара на езиците, за да работят върху своето съкрушение, защото превъзнесени и самооправдани не могат да се спасят. И казва: “аз говоря повече езици от всички вас, но когато говоря на Църквата, предпочитам да кажа две думи, които да принесат полза и ще утешат останалите, отколкото хиляди думи на непознат език, тоест непотребни”. И завършва: “Братя мои, не ставайте деца по ум, осъзнайте се”.
А как Православната църква се отнася към този въпрос? За езиците няма нищо писано. Защо отците не са писали? Защото православните се занимават с много по-важни неща – като изучаването на отците, съкрушаването на жестокосърдечието чрез молитва, преодоляването на унищожителни състояния и страсти, които откриват в сърцата си, покаянието, с което се опитват да поправят “постиженията” на горните и да излекуват болестта на душата си и много, много други. За всичко това са нужни много животи, не един. И така, понеже времето им било малко и ценно, те се занимавали със сериозните и необходими неща, а не с второстепени и ненужни, като даровете на езиците. Учат език много по-хубав от този, който говорят петдесетниците – езика на сърцето. Както старецът Паисий веднъж ми каза:
най-хубавата изповед чул от един монголец, който не можел нито да говори, нито да чува. “Какво невинно сърце! Каква чистота! Каква духовна дълбочина!” – ми каза. “Не можеш да си представиш чистотата и смирението на това сърце. Ангел!”. А всичко това си казали на езика на сърцето.
Когато било нужно, старецът Паисий говорел и немски, и английски, както и Антоний Велики говорел гръцки, по свидетелството на Атанасий Велики. Но нито на нас старецът Паисий говореше на китайски, нито Антоний Велики говорел на полски с Атанасий Велики, за да го вдъхнови в борбата му за славата на православието.
Даруванията се дават на хората при някои условия. И първото и основното е, че получаващият го не се е стремял към него, защото това е признак на горделивост и егоизъм и Бог го отхвърля, защото го вижда повърхностен. Ако му даде и дарувание, ще хвръкне съвсем и ще се загуби.
Вторият признак е, че човекът, който получава даруванието, се съкрушава и смирява. Защото даруванието, което идва от Бога, става светлина в сърцето му и това, което човек вижда, го съкрушава и смекчава. След това този дар се проявява навън като любов и мъдрост към хората, сладост и съпричастност към страдащите.
Ще завърша с най-характерния пример, който се споменава в житието на свети Григорий Палама. Неговият ученик, Филотей Кокинос, патриарх на Константинопол, ни казва, че в продължение на две години светият се молел в една пещера и ден и нощ повтарял само една фраза: “Богородице, осветли моя мрак”. След две години му се явила Пресветата и го попитала: “Защо повтаряш това толкова време?” А той отговорил: “Какво друго, Пресвята, да искам, след като сърцето ми е пълно с мрак и коравост. Помогни ми и ме освободи от тях.” “Ще получиш това, което искаш” и една светлина обгърнала светеца и се изпълнило сърцето му със светлина, сладост и съкрушение.
Това е за нас най-голямото дарувание. Който го придобие – хвала.
Казва авва Исаак: “Ако те попита Бог, какво предпочиташ: дара да възкресяваш мъртви или да възкресиш собственото си сърце и да се освободиш от неговата суровост и страсти, без изобщо да се замисляш избери второто и ще бъдеш в истината”.
Като изброява даровете, от които се нуждае Църквата, апостол Павел казва: когато се събирате, всеки от вас да има някой псалом, някое поучение, език, откровение и т.н., за да се съгражда Църквата. И пита св. Йоан Златоуст: защо Павел слага езиците на трето място. И отговаря: защото е искал да покаже, че всъщност не става дума за голям дар, а за обикновен, като всички останали. Но когато някой притежава слово на утешение и полза за братята, то е по-добър от онзи, който говори езици.
Самият апостол Павел се опитва по същия начин да приземи притежаващите дара на езиците, за да работят върху своето съкрушение, защото превъзнесени и самооправдани не могат да се спасят. И казва: “аз говоря повече езици от всички вас, но когато говоря на Църквата, предпочитам да кажа две думи, които да принесат полза и ще утешат останалите, отколкото хиляди думи на непознат език, тоест непотребни”. И завършва: “Братя мои, не ставайте деца по ум, осъзнайте се”.
А как Православната църква се отнася към този въпрос? За езиците няма нищо писано. Защо отците не са писали? Защото православните се занимават с много по-важни неща – като изучаването на отците, съкрушаването на жестокосърдечието чрез молитва, преодоляването на унищожителни състояния и страсти, които откриват в сърцата си, покаянието, с което се опитват да поправят “постиженията” на горните и да излекуват болестта на душата си и много, много други. За всичко това са нужни много животи, не един. И така, понеже времето им било малко и ценно, те се занимавали със сериозните и необходими неща, а не с второстепени и ненужни, като даровете на езиците. Учат език много по-хубав от този, който говорят петдесетниците – езика на сърцето. Както старецът Паисий веднъж ми каза:
най-хубавата изповед чул от един монголец, който не можел нито да говори, нито да чува. “Какво невинно сърце! Каква чистота! Каква духовна дълбочина!” – ми каза. “Не можеш да си представиш чистотата и смирението на това сърце. Ангел!”. А всичко това си казали на езика на сърцето. Когато било нужно, старецът Паисий говорел и немски, и английски, както и Антоний Велики говорел гръцки, по свидетелството на Атанасий Велики. Но нито на нас старецът Паисий говореше на китайски, нито Антоний Велики говорел на полски с Атанасий Велики, за да го вдъхнови в борбата му за славата на православието.
Даруванията се дават на хората при някои условия. И първото и основното е, че получаващият го не се е стремял към него, защото това е признак на горделивост и егоизъм и Бог го отхвърля, защото го вижда повърхностен. Ако му даде и дарувание, ще хвръкне съвсем и ще се загуби.
Вторият признак е, че човекът, който получава даруванието, се съкрушава и смирява. Защото даруванието, което идва от Бога, става светлина в сърцето му и това, което човек вижда, го съкрушава и смекчава. След това този дар се проявява навън като любов и мъдрост към хората, сладост и съпричастност към страдащите.
Ще завърша с най-характерния пример, който се споменава в житието на свети Григорий Палама. Неговият ученик, Филотей Кокинос, патриарх на Константинопол, ни казва, че в продължение на две години светият се молел в една пещера и ден и нощ повтарял само една фраза: “Богородице, осветли моя мрак”. След две години му се явила Пресветата и го попитала: “Защо повтаряш това толкова време?” А той отговорил: “Какво друго, Пресвята, да искам, след като сърцето ми е пълно с мрак и коравост. Помогни ми и ме освободи от тях.” “Ще получиш това, което искаш” и една светлина обгърнала светеца и се изпълнило сърцето му със светлина, сладост и съкрушение. Това е за нас най-голямото дарувание. Който го придобие – хвала.
Казва авва Исаак: “Ако те попита Бог, какво предпочиташ: дара да възкресяваш мъртви или да възкресиш собственото си сърце и да се освободиш от неговата суровост и страсти, без изобщо да се замисляш избери второто и ще бъдеш в истината”.
