Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (9 Votes)
Slepia_detail.jpgРелигията за един определен тип вярващи е преди всичко предписания и правила, които трябва да бъдат спазвани на всяка цена. Целта на многочислените самоограничения, които си налагат, е техният начин да се чувстват нравствено извисени над обкръжаващите ги. Цената, която заплащат, за да поддържат този образ на своя живот, прикриващ владеещото ги чувство за неувереност и малоценност, е изпадането в дълбока криза и психично разстройство.
Това явление може да придобие масов характер във времена на религиозен упадък, когато сред вярващите християни битува схващането, че вярата е мимолетно, колебливо настроение, или както се изразява руският религиозен философ И. Илин: “На вярата се гледа като на нещо независимо от човека, долетяло от висините и способно също така лесно да се върне там, откъдето е дошло.” Достатъчно е да я изплашим, за да отлети безвъзвратно. Съмнението е именно тази прогонваща сила, от която вярата трябва да бъде предпазвана и обгрижвана с цената на изпълнение на многобройни предписания. В тези случаи религията служи като бариера, която отделя от останалите хора. Тази опасна невротична тенденция на вярата, да отделя човека от събратята му, може да се наблюдава в сектантските религиозни групи и общества.
Вярата като доверие тук се изразява в доверие към предписанията, основано на представата за това, че източникът на този авторитет е Бог. На тази вяра противостои знанието като достоверно сведение за света. В ежедневието ние сме принудени да се опираме на вярата-доверие поради непълнотата на знанието за света. От друга страна, религиозната вяра изисква приемане на такива положения, които от гледна точка на обичайния опит са малко вероятни или въобще не подлежат на вероятностна оценка.
За православния християнин най-висш израз на вярата като доверие са думите на Пресвета Богородица, когато архангел Гавриил я известил, че е удостоена да бъде Майка на Спасителя на човечеството: “Нека ми бъде по думата ти!” До тази вяра води дълъг и трънлив път на борба със съмненията и страстите, през очистващата баня на покаянието.
Тя няма нищо общо с насадената от обществото или от гуруто вяра като резултат от психологическия ефект на “самоубеждаване”, самовнушение, при който човек се заставя да вярва в нещо, за което няма достатъчно основания, а по силата на това, че в обществото такава вяра се оценява високо, нещо повече ­ е необходимо условие за човешкото достойнство.
Такъв тип вяра се опира не на мъжеството, а на слабостта на човека, превръщайки се в средство за неговото его да придобива чувство за увереност. В действителност религията помага на човека да се избави от чувството за неустойчивост. Проблем и опасност представлява опитът да се постигне тази цел по късия път, но в крайна сметка път на заблуждението, който все повече ги отдалечава от така желаното чувство за надеждност и ги оставя в състояние на незрялост и несамостоятелност.
В този си вид вярата на християнина се явява израз на неговото малодушие. Така, ако вярата извиква не силата, а слабостта на човека, може да го доведе до невроза.
В т. нар. невротична религия, както я нарича Роло Мей, намира израз егоистичният стремеж към превъзходство, който не само не е в състояние да донесе радост, но държи човека на границата на срива ­ така самата природа дава израз на своето осъждане на подобен образ на живота. Религия, която ограничава и оскъдява човешкия живот, лишавайки го от пълнота, прави човека невротик.
Неспособността към утвърждаване е най-подходящото определение за позициите на невротика. “Да утвърждаваш” е нещо повече от това “да приемеш”. Това е активно приемане, когато съгласието се произнася не само на глас и в ума, но е отклик на цялата пълнота на съществото.
Невротикът не желае да признае факта, че никой не може да се чувства уверено и това е цената, която плащаме за правото да живеем и да бъдем самостоятелни личности. Религията е тази сила, която помага да прерасне невротичната тревога в нормално творческо безпокойство. За разлика от психично здравия човек невротикът не може да се приспособи към състоянието на неустойчивост, изпитвайки крайна тревога, която го парализира и довежда до паническо състояние.
На вярата, на която липсва мъжество да утвърждава, можем да противопоставим вярата-достоверност, която се основава на самоочевидността на откриващата се истина, чийто източник е не определен авторитет, но е самата истина. Вярата като достоверност възниква в опита на богообщението като повече или по-малко самоочевидно откровение. Убедителна и истинна се явява само тази вяра, за която не са страшни никакви съмнения.
Пример за преодоляването на вярата като доверие и утвърждаване на вярата като достоверност е психичното преживяване на библейския праведник Иов. В началото той приема покорно сполетялото го нещастие като Божия воля. Неговата вяра е типичната вяра-доверие. Той убедил себе си в съответствие с приетата от неговото общество традиция, че светът е устроен справедливо, защото в основанието на този свят се намира Бог. Тази вяра дълго не влизала в противоречие с житейския опит на Иов. Вярата-доверие е подложена на изпитание, когато влиза в конфликт с опита на Иов. Несъответствието между вярата и опита става източник на съмнение. Сляпото отчаяние се сменя с усилия за осъзнаване на случващото се, водещи до активно съмнение.
Това съмнение не е атеистично, демонично. То е т. нар. религиозно съмнение, което според И. Илин по същността си не е “съблазън” и не предвещава “края на религията”. Неговата поява е опасна само за безпочвената и безпомощна “религия на настроението”. Самата поява на религиозното съмнение свидетелства, че религиозността, сведена до капризната случайност на настроението, е мнима, че духовната сила не се ражда от безпомощността. То води след себе си необходимостта от лично движение към Бога.
Съмнението отделя религиозното “юношество” от зрялата възраст, от мъжествената вяра. То не е “съблазън”, а обновление и задълбочаване. Да го избягваш, означава да удължаваш своята детска безпомощност, т. е. да омаловажаваш силата на вярата. За да го преодолееш, трябва да пребиваваш в него. Този, който не го е преодолял, съхранява уязвими места в своята религиозност, които могат да се разкрият в труден момент от живота и да го доведат до духовен крах.
Религиозното съмнение е състояние на автономния опит (в хетерономния не може да има съмнение, вместо него и за него ще се съмнява неговият “авторитет”). Именно затова появата на религиозното съмнение в душата често означава начало на автономния религиозен опит. Защото религиозното съмнение е разрешимо само чрез опита, съсредоточено и благоговейно насочено към религиозния предмет.
Ако отчаянието е загуба на съзнанието, загуба на способността за усилие да осъзнаеш реалността, то съмнението е преодоляване на препятствията по пътя на осъзнаването, началото на вътресъбирането на личността. Съмнението се проявява като мъжествено преодоляване на отчаянието и създава необходимата духовна почва в съзнанието на вярващия, което е условие за богообщението.
В съмнението се осъществява конфронтация между вярата и опита, разрушаваща вярата като доверие. Това е необходима предпоставка за достигане на вярата като достоверност.
Вярата като доверие в общоприети постановки не само оскъдява религиозността на човека и възпрепятства личното развитие и израстване, но може да прерасне в невроза. Тази невроза е външният образ на разкола в човешката душа, прикована към хоризонталната плоскост на времето и пространството, самолишила се от участие във възхождането на човешкия дух към Бога.
На неврозата противостои именно автономния религиозен опит като лично духовно общение, в което Бог снизхожда към човека, а човешкия дух възхожда към Него.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6f8 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб