Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (18 Votes)

124065.bГовори ли някой, нека говори като Божии думи; прислужва ли някой, нека прислужва по силата, която Бог дава, за да се прославя във всичко Бог чрез Иисуса Христа, Чиято слава и владичество е вовеки веков. Амин.  (1 Петр. 4:11)

В ранната  Църква християните имали дарбата да говорят чужди езици. Те не са ходили на частни уроци, както правят днес. На Петдесетница, когато апостолите говорели на чужди езици, другите хора, като ги чули, казали за тях, че са полудели, а тези, които не разбирали, казали: тези са пияни! Св. ап. Петър отвърнал: "Как е възможно в девет сутринта - трети час на деня да има пияни хора?" Разбира се, днес има пияни и в девет часа сутринта. Оттогава досега сме напреднали. Имаме голям прогрес! Има хора, които в девет сутринта още не са си легнали от нощното забавление. Тогава обаче изглежда било невъзможно човек да е пиян още в девет сутринта.

Какво се е случило? Наистина ли апостолите са говорели на чужди езици? Не знаем какво точно е ставало. Има две обяснения. Едното е, че  когато Светият Дух осенявал апостолите  и християните,  Той им давал дарба да говорят чужди езици. Другото е, че тези, които ги слушали, чували думите на своя език, но този, който ги казвал, не говорел чужд език, а родния си. Тази дарба била силно проявена в ранната Църква, но постепенно отслабнала. Тя се запазила в Църквата само в живота на светците. В някои случаи наистина било необходимо да стане това. В житието на св. Антоний Велики например четем, че отишъл при него човек, който знаел само гръцки. Св. Антоний говорел само египетски език. Понеже имали силно желание да разговарят, те се помолили на Бога и така разговаряли цяла нощ - единият на гръцки, другият на египетски и се разбирали.

Има много такива случаи в живота на светците. Виждал съм го и аз на Света Гора при стареца Паисий. Веднъж дойде един французин - преподавател, който искаше да отиде при стареца и да говори с него. Но  йеромонахът, който знаеше много добре френски и беше учил във Франция, не можеше да отиде с него в колибата на стареца, защото имахме бдение. Той каза на французина: "Утре сутринта ще отидем!". Но французинът искаше да си тръгне сутринта и затова отиде сам. Той отишъл, останал през нощта при стареца и на  сутринта дойде ентусиазиран.

- Как мина?

- Прекрасно!

- И как се разбрахте?

- Разбрахме сме.

- На какъв език се разбрахте?

- На френски.

И ние за момент си казахме да не би да е пиян, обезумя ли?! Той каза: "Старецът знае френски!".

Ама откъде старецът Паисий ще знае френски!? Къде го е научил? Те разговаряли за духовни въпроси и човекът разбирал стареца и каза, че получил отговорите, които го интересували.

Вечерта отидох при старец Паисий и го попитах:

- Геронда, вчера дойде ли един французин?

- Да, дойде.

- Знаете ли френски, геронда?

- Как да не зная?! Зная!  

- Кажете ми една дума!

- Thank you!

Шегувайки се, за да се посмеем - Thank you!

Това се е случвало при други светци от наши дни  - със стареца Порфирий и с други. Това е дарба на Светия Дух.

Тук св. ап. Петър казва: Ако някой е получил този дар, да го използва и да говори, сякаш това са Божии думи. Или, ако апостолът няма предвид тази дарба, той говори за нещо, което е по-значимо от нея – за това човек да внимава какво да говори и думите му да са такива, сякаш са Божии думи.

Колко важно нещо за духовния човек са думите, които изговаря. Има един израз – езикът кости няма, но кости троши. Реално устата на всеки човек е това, което ще го съди. И Христос го казва: по думите си ще бъдеш съден. Тоест ние биваме съдени от нашите думи. Сам Бог го казва за човека. Бог ни съди по нашите думи. Защото от препълнено сърце говорят устата. Каквото имаш в сърцето си, това изкарваш  навън. Трябва да полагаме усилие в това да бъдем внимателни. За съжаление, в нашето сърце има много нечистота и първата борба, която човек води, е да постави стража на входа на езика си, разбира се, ако успее навреме, и да внимава, сякаш това, което говори, са Божии думи. Добри, мъдри, красиви думи. Той трябва да внимава и заради голямата примка на многословието, защото, както пише в Свещ. Писание, човек със многословие няма да избегне греха. Ако човек е многословен, непременно ще падне в грях, ще съди, ще коментира и прави неща, които не са добри. Нужно е голямо внимание в това какво говорим. Защото не е само картината, която даваме на хората. Ще рече човек: Мен не ме интересува как изглеждам в очите на хората. Добре, не те интересува, но с лошите думи и грозния начин, по който се държим, вредим и на себе си. Много е грозно да виждаш хора, които си вредят чрез собствените думи. Това прилича на онзи кипърски анекдот, в който една девойка искала да се омъжи, но щом си отварела устата, наговаряла толкова  небивалици, че никой не искал да се ожени за нея. Затова й казали: когато  минаваш да черпиш хората, дума няма да продумваш. Защото и с едно добър вечер! - всичко можеш да развалиш! Когато кандидатите за женитба идвали при нея, тя отивала с подноса да ги почерпи. Те й говорели различни неща, а тя само се усмихвала и нищо не казвала. Нито дума, защото ако си отворела устата, всичко щяла да развали.

За съжаление, при много хора става това. Нашата уста ни съсипва, както нас самите, така  и Божиите дела. След като независимо дали искаме или не, много хора отъждествяват Църквата, Бога, с хората, които ходят на църква или с нас, духовниците. Разбира се, нужно е внимание, което представлява духовен труд.

Прислужва ли някой, нека прислужва по силата, която Бог дава, за да се прославя във всичко Бог чрез Иисуса Христа, Чиято слава и владичество е вовеки веков. Амин.

Ако някой служи на другите, да го прави със силата, която Бог му дава. Да разбира, че има от Бога тази сила да помогне на брата си  и това  е дарба, която Бог му дава, и каквото прави, да го отнася в славословие към Бога. Така че целият живот на този човек да бъде живот в постоянно славословие към Бога. Само този човек реално се чувства изключително щастлив, когато със своите дела, думи и живот и присъствие слави Божието име. Но нима Бог има нужда да Го славим? Веднъж в учебник по вероучение за гимназията прочетох една голяма безумица: че Бог създал човека, за да Го слави! Тоест Бог бил създал нас, толкова много хора, за да Го славим! Каква егоцентричност! Добре, и ние какво сме виновни, че Той е искал да Го славят? Да Го славят другите! Ние защо да се терзаем да Го славим? И попита ли ни дали искаме да Го славим?

Представете си един бог, който създава същества, човеци, творения, за да го славят. Сякаш казваш, че създаваме деца, за да ни славят или да се грижат за нас на старини. Това не е хубаво нещо. Бог е създал човека от любов, за да участва в Божието блаженство и любов, а не  да Го слави.  Славословието е последица от тези неща. Да, факт е, че когато човекът живее в Божията любов, тогава неговият живот е постоянно славословие към Бога. Животът на човека трябва да стигне дотам - да слави Бога, особено в наши дни, когато сме духовно окаяни и болни хора. Трябва да минем през лечението на славословието. Папа Тихон Руски казваше: думите Слава Тебе, Боже! струват много повече от Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Върху своя надгробен кръст той сам написа приживе: тук лежи  Божият раб йеромонах Тихон. 60 години  на Света Гора. Слава Тебе, Боже!

Нека ви кажа нещо в тази връзка, което остана като шега. Между Карея  и Иверския манастир има един храм, построен в чест на света Богородица, там, където тя срещнала бедняка, който си тръгнал от манастира, и му дала една златна монета, за да купи разни неща. Наоколо е пустош. Там живееше един голям духовник - папа Максим, който беше малоазиец, по-скоро понтиец. Простодушен, незлоблив, свят човек. Но беше много известен - папа Максим Иверски. Изключително много хора го посещаваха. В началото живееше в Иверския манастир, след това остана за постоянно в това пусто място. Говорим за пустинята на Света Гора, където по една пътечка се стигаше до този храм, до който имаше две-три килии. Там папа Максим сам си изкопа гроб, постави и кръст с надпис: Тук лежи  Божият раб йеромонах Максим. Упокои се  в Господа... и остави място за датата.

Двама човека, също много простодушни, тръгнали от Карея към Иверския манастир да се поклонят. Било надвечер. Те познавали папа Максим, стигнали до храма, видели гроба и се запитали: бре, какъв е този гроб? Погледнали отгоре и прочели: Тук лежи  Божият раб йеромонах Максим. Упокои се в Господа...

 - Леле, папа Максим е починал! – си казали. Жалко, не го видяхме, милият, Бог да го упокои!

Те жалели за неговата смърт. Междувременно папа Максим бил в храма и счел за добре да излезе, за да ги почерпи. Той взел един голям поднос с локум и излязъл на балкона. Поклонниците, като мислели, че е умрял и е в гроба пред тях, защото не обърнали внимание, че не пише дата, изведнъж го видели. Той им каза: "Добра вечер, деца!"

Те надали страшен вик. Оставили всичко и бегом в Карея. По това време аз бях протоепистат. Те бяха примрели от страх и тревога. Питам ги:

- Какво стана?

- Папа Максим възкръсна!

- Бре, кога умря?

- Бяхме там, видяхме гроба му. . .

Само дето не го разбрали. Обяснихме им за какво става въпрос. Е, калугерски изобретения...

Велико нещо е целият живот на човека да бъде славословие към Бога, както и да се отдалечи от духовната окаяност. Бог ни зове в Църквата да не бъдем злочестиви хора. И защо не можем да бъдем такива? И защо не трябва да сме злочести? Именно защото Църквата е пространството на възкресението; защото в нея преживяваме събитието на Христовото Възкресение, което побеждава смъртта, тлението, всички неща от този свят. Нищо не може да устои пред това събитие, което Христос установи чрез Своето Възкресение. Знаем, че всичко, което срещаме в нашия живот, дребнавости, недостатъци, бедите, скърби, неуспехи, успехи, всичко това свършва, всичко има срок на годност, но едновременно всичко продължава във вечното Божие царство. Завършекът на всичко е възкресението от мъртвите, което ни въвежда в голямата радост на Божието присъствие вече трайно  в сърцата на хората.

Превод: Константин Константинов


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qx99 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.