Мобилно меню

4.9615384615385 1 1 1 1 1 Rating 4.96 (26 Votes)

030Забелязвали ли сте, как си играе вината с нашия живот! Колко е лесно да смутиш някого в Църквата, да го доведеш до униние, да го уплашиш и вместо той да приближи Бога, да си тръгне с тежко сърце, чувствайки се грешен. Вярваме и казваме, че Бог силно ни е  възлюбил, че Христос е дошъл в света, простил ни е и ни дава възможност да се съединим  с Него, че св. Причастие е за опрощение на греховете и за вечен живот, че тайнството Изповед изтрива всичко. Тогава не зная откъде -  откакто изповядвам - постоянно има хора, които се обръщат към мене, пълни с вини, които не искат да се освободят от тях, пълни с угризения, от които не искат да се освободят - причастяват се в десет сутринта и в десет и двайсет ги виждам в двора на храма:

- Какво правиш?

- Какво да правя, отче? Зле съм, както и преди.

Понякога св. Причастие още не е изсъхнало по устните ни, но по инерция постоянно казваме, че сме грешни, недостойни, скверни, непотребни, негодни, Бог не ни обича, защото сме такива, каквито сме и не се поправяме. За някои хора всичко е грях. Когато попитах един такъв човек откъде научи това, той ми отвърна:

-  Как от къде, от теб, от Църквата! Ако не от теб лично, други свещеници ме научиха, че по принцип всички неща са грях, освен да пиеш вода, да ядеш яденето си, ок, това се позволява. Всички останали, ако искаш, потърси и  ще видиш, че човек може да ги нарече греховни.

Попитах го:

- Така ли се чувстваш?

-  Аз така се чувствам - за повечето неща, които мисля, които желая, които искам да правя, чувствам, че са грях...

Имах  един ученик в училище, който  в началото, когато ме ръкоположиха и вървях по коридора, ме иронизираше, вдигаше пръст и  викаше подигравателно:

- Грях! Грях!

Попитах го:

- Защо правиш това?

- Защото сега сте поп и постоянно  ще казвате: това е грях!

Почувствах неприятно. Казах му:

- Детето ми, не  станах свещеник, за да казвам постоянно на хората, че целият им живот е грях, грях е едно, грях е друго, всичко е грях. Грехът не е това, което си представяш.

Започнахме да говорим и положих много усилия в училище децата да разберат това, доколкото можах да го обясня и доколкото успях и себе си да освободя от този начин на мислене -  защото и аз не съм различен от тях, и аз така израснах, със страх, с угризения и чувство за вини, които някои създадоха в мен. Тези неща не изчезват лесно. Така сме израснали, това сме възприели.

Как Бог гледа на греховете ни? Мисля, че гледа на тях като на грешки, които прави детето, което пише първите букви в тетрадката от основното училище. Да не кажа и от детската градина. Някои пазят тетрадките си, много са хубави и забавни да ги гледаш -  с някакви огромни А, Б, с някакви зацапвания и изтривания върху листа, който от триенето се къса и продупчва. Никой родител не гледа детето си, което прави тези грешки, с високо  вдигната ръка, за  да го наругае и  да му каже: „За нищо не ставаш!”. Какво му казва? Дете е, детето ще направи грешки, когато порасне, ще се поправи! Вярвам, че Бог  ни гледа по същия начин. На всички наши грехове, страсти, грешки Бог гледа с много голямо снизхождение и разбиране. Всички наши грешки  и главно тези, които ни измъчват изключително много и особено младите хора. Това е всичко в изповедта. Ако кажеш тези неща на изповед, си направил каквото трябва. Четири-пет неща, всеки знае за себе си кои са те.

Понякога духовникът ти казва:

- Добре,  не прави така!

А ти:

-  Не, отче, трябва да ви го кажа, да ти го обясня добре. Отново става това, отново помислих така, отново направих така...

Опитвам се да разбера от светците в крайна сметка какво е Бог? Ако разберем какво е Бог, ако се доближим до Него според възможностите си, ще видим, че не е възможно Бог да се занимава с толкова посредствени неща, върху които ние обаче се фиксираме до такава степен, че се разболяваме. 

Внимавай какво казвам - не казвам да не се занимаваш с всички твои проблеми, но не преувеличавай нещата, не акцентирай толкова силно върху тях и не смятай всичко за трагично. Не са трагични нещата, които смятаме за трагични; а тези, които смятаме за по-леки и невинни - са по–трагични. Христос общувал с грешни жени с голяма лекота, но на никоя от тях не казал -  добре правиш! Както и на никоя не казал, например: с тези си дела ще отидеш в ада! С фарисеите обаче постъпил различно, казвайки: с твоето лицемерие може да погубиш душата си, с твоя лъжлив и  фарисейски нрав и с осъждането на останалите можеш да погубиш душата си от омразата, от завистта!

Има неща, които задушават душата ни, но те не са основните, не са тези, които постоянно занимават Бога в нашия духовен живот. Въпреки това ние християните израстваме по този начин - с вини, с угризения, които вместо да действат пробуждащо, само за определено време, остават постоянно у нас.

Какво са угризенията? На старогръцки думата идва от глагола τίπτω- удрям - удрям един кон, за да тръгне. Да тръгне напред. Когато тръгне, не го удрям, защото ще прокърви. Следователно, угризенията действат пробуждащо, избавящо, когато са подбуда, подтик и  напомняне, че нещо не вършим добре. Сякаш ти казват: тук не вървиш добре, поправи се!  Опитвам се,  променям се, боря се, падам отново, ставам, но не мога постоянно да се чувствам душевно смазан, да съм в депресия и униние за своите грешки. Мисля, че да се чувстваш постоянно лош не ти помага да станеш добър, не ти помага да ставаш чист, ако постоянно се чувстваш скверен и  мръсен. Когато съм мръсен, ще взема нещо мръсно, което ми даваш, а когато се почувствам чист, не мога да докосна мръсното, защото казвам: деца, преди малко се умих, промених се, чист съм, не ми давай това, то е мръсно!  

Мисля, че това е начинът човек да избяга от греха - когато в него се утвърди усещането за чистота, когато престанем да се  занимаваме и не преувеличаваме постоянно грешките си, така че да се давим в тях.

Един възрастен свещеник ми каза:

- Ако някой чете стареца Паисий и стареца Порфирий, вижда  две неща – и двамата са много добри, свети и златни, но когато чета стареца Паисий, някак си по-лесно изпитвам угризения. При стареца Порфирий виждам Христос по друг начин.

Попитах го:

– Как Го чувствате, отче?

- Като любов, много доброта, много светлина.

Какво казва старецът Порфирий? Че причината и  начинът  да изчезнат от теб мракът и чувството за вина не е да се занимаваш постоянно с греховете и да ровиш в тях през цялото време, а да отвориш прозореца да влезе светлина, да натиснеш копчето и да влезе светлина. Греховете няма да  изчезнат, когато постоянно се занимаваш с тях по този болестен начин, който те смазва душевно и създава вини в теб. Занимавай се с това, което можеш. Сложи основа на борбата, която можеш. Можеш ли да дадеш някаква малка милостиня? Дай. Да се помолиш малко? Направи го. Малко пост? Направи го.

Какво не можеш? Отче, не мога три конкретни неща – това, това и това: тези страсти. Не се занимавай с трите страсти. Колкото повече се занимаваш, толкова повече ги усилваш. Колкото и да казваш – няма да го направя! -  ще го направиш.  Колкото и да  казваш – в следващите  четири дена няма да правя това, няма да кажа онова! -  ще го направиш.  Когато обаче кажеш – ще направя каквото мога,  но ще придам тежест и основа на добрата част в мене, която мога да развия, да обработя, да се помоля, това ще го увелича. Другото, което не мога -  каквото можеш, детето ми, това. Какво ще стане тогава? В нас ще засияе светлината и лека-полека другите неща от само себе си ще утихнат и изчезнат. Това съм го виждал в много хора - пише го и старецът Паисий, който  казал  на един младеж с много плътски страсти:

-  Добре, бе, чедо, човекът не е само това! Човекът има хиляди неща  в живота си. Не си само това. Това става в даден момент в живота ти.  Всички останали неща – какво – вършиш ли ги както трябва?

- Не! Толкова много съм се стресирал от това, толкова много ме занимава този проблем, че душевно съм смазан и не мога да правя нищо друго!

- Прави всичко останало: върви малко на църква!

- Не мога!

- Ходи един път на две седмици!

- Е, ще се опитам, но другото?

- Остави  другото!

Това е фиксиране в греха, което не ни помага. Вътрешно сме повярвали, че  Бог е такъв, че Той ни наказва много строго и силно ни притиска.

Казваме хубави неща за любовта, но в нашия опит не се чувстваме такива. Не зная дали се чувствате вътрешно свободни пред Бога, т.е. че Бог не те наказва, не те наскърбява, не те отхвърля. Аз постоянно виждам това в отношенията си с хората - опитвам се да ги освободя от  техните  вини, но някои не искат да се освободят.

- Отче, кажете ми да направя нещо!

- Какво да правиш? Да обичаш Бога!

- Не, скарайте ми се, отче!

- Защо, ти си толкова добър човек! След като дойде и каза толкова неща!

-  Не се чувствам добре, когато не ми се карате!

Да, но аз не мога да се включа в този процес- да ти подаря едни бич и да отида в ада, понеже ти искаш да се самобичуваш.

Аз да ти казвам, че си добър, че  Бог те обича, а ти да ми казваш -  не мога, искам да ми се скараш!? Тук е нужен  друг специалист, не аз... Тоест, какво ти липсва, че да искаш бой? Защо? Защото ни харесва. Когато  сами терзаем  себе си, а под терзание имам предвид угризенията (и вината за греховете), фактически в себе си чувстваме оправдание. Разсъждаваме по следния начин: Бог е строг! Ако ме види да се наказвам, ще се успокои! Ще му мине, защото вижда, че се самонаказвам!

Така успокояваме душата си с угризения, които сами създаваме за себе си. А Бог казва: кой поиска от вас такива неща, деца? Аз ви давам свобода и не можете да й се радвате! Давам ви опрощение на греховете и не го разбирате!

В  крайна сметка, какво означават думите, които толкова често се казват: за опрощение на греховете?

Някой ме попита:

- Тогава какво означават думите: "беззаконието си съзнавам и моят грях е винаги пред мене?" Какво означава, как се съвместяват тези псалтира и това, което се опитвам да ви обясня? 

Първо, трябва да имаме предвид, че пророк Давид живее в условията на Стария Завет, и второ те не означават, че мислим за греха си отново и отново, за да потъваме в угризения, а точно обратното: Боже мой, постоянно помня греха си, за да помня постоянно от колко неща ме избавяш, колко ми прощаваш и колко ме обичаш!

Не помни греховете си, за да потънеш, защото това не носи възкресение, не ти дава кураж в живота да се бориш и да се подвизаваш.

Ти не си твоите грехове. Наистина имаш грехове, но ти не си само своите грехове. Например, се напиваш, пушиш. Някои опитват, опитал е или взема наркотици. Друг прави каквото прави. Това не си ти, не е  твоето аз, това са някои неща, които са обградили твоя характер, някои черти, черни, грозни, мрачни черти, но това не си ти. Бог гледа зад нашето поведение и вижда изключителна добра душа. Ние имаме склонност да отъждествяваме своите дела с нашето същество. Изрекох лъжи - лъжец съм, крадох - крадец съм. Това не  е твоето свойство, а  моментен отпечатък от живота ти. Когато моят автомобил катастрофира, блъсне се, удари се и се повреди, това не означава, че понеже автомобилът ми принадлежи и се е  ударил, той се отъждествява с мене: той е нещо мое, но аз не съм моят автомобил. Грехът е нещо мое, но  грехът не съм аз. Иначе Кръщението, което сме получили, и Миропомазанието, което имаме, и всичко това, което Бог ни е дал, в крайна сметка какво означават? В крайна сметка, какво означава Евангелие? Веднъж един ученик ми каза:

-  В крайна сметка, тази радост, която казваш, че има в Църквата, аз не съм я виждал. Майка ми постоянно е унила, потисната.

Всъщност момчето се изрази по друг начин:  тя е „в стил” вашия бог и смята това за  много духовно: ах, окаяните ние... Бог да ни съжали!

Постоянно угнетение, нима това е Христовото благовестие? Христос носи радостна вест, къде е тази радостна вест? Къде е тази надежда?  Къде  е  това ободряване? Този оптимизъм  в младия човек?  Имаме криза, имаме икономически, личностни проблеми, имаме всичко друго и понякога, да, имаме една църковна атмосфера, която вместо да ти даде стимул за живот, внушава страх, униние, фобия и чувството, че си скверен, недостоен и грешен. Някои действително смятат това за признак за духовност. Ако се смееш много, ти казват: това не е духовно! Защо? Попитах днес това един човек, който дойде да се изповяда:

- Защо?

- Аз мисля за някои отци на Света Гора, които никога не се смеят!

Аз  му отвърнах:

- Аз пък мисля за някои отци на Света Гора, които се смеят изключително много, както и за такива отци извън Света Гора. Второ, мисля за хората, за всички онези 6 милиарда, които Бог има, не за да ги измъчва, нито да ги презира. Убеден съм вярвам, че има много християни, които ще се смеят, ще плачат, ще разговарят и ще имат това, за което тук говорим: мяра и равновесие.

Не казах да се смееш глупашки -  въпреки че това ще стане в даден момент от нерви и проблеми -  но не казахме и да бъдеш в другата крайност на постоянен гнет. Болестното самоукоряване не ни лекува - като онази госпожа, която бе много църковна и благочестива, но когато се обаждаше на своята приятелка, забравяше всичко и започваше невероятно осъждане, клюки и се питаш: къде отиде унинието, чувството за греховете, което имаше, самоукорението? Само за пред нас ли го правеше?!

Голямо разочарование съм изпитвал от срещата си хора, които се считат за големи християни, а всъщност са безкрайно жестоки и безмилостни в отношението си към другите. Колко много осъждат! И аз, разбира се, го правя, но как след всичко това влизаме в църквата смирени, със страх Божий, повтаряйки "аз нищо не знам, нека Бог ме просветли!"... След това тази жестокосърдечна атмосфера се предава и на хората наоколо и така не позволяваме на никого да изпитва радост - и най-лошото е, че считаме това за "здрав духовен климат".

Духовното здраве не е даденост, ние трябва да го търсим и да се стремим към него. Някои  влизат в Църквата, понеже търсят пространство, където да поместят своите страхове, несигурност, страсти - искат просто да влязат някъде, да се нагодят и да постигнат нещо свое. Друг влиза, за да се скрие в Църквата. Друг, за да излива агресия -.такива хора носят агресивни страсти по принцип и влизайки в Църквата, започват да воюват. Намират някои, с които да воюват, постоянно като с врагове...

Когато  виждам хора, които допреди малко са били по стадионите, имали са противникови отбори и  са воювали с другите, били са анархисти, отивали са и  са чупели всичко, а след това влизат в Църквата и започват да намират други, за да чупят отново и да продължават да бъдат агресивни, им казвам:

- Да не би в крайна сметка да търсиш някаква формула, по която можеш живееш своята агресивност, но облечена в християнска одежда?  С църковно покривало? 

Всички трябва да желаем да видим истинските подбуди за своето поведение и живот.

Човекът, който има много угризения и вини, които го парализират, вреди и на тялото си, т.е. разболява се  телесно. Има хора, чиято нервната система заболява, както и ендокринната и  имунната система, но най-вече нервната  система  от многото вини и угризения – те  от малки деца са израснали по този начин и това влияе и на тялото. При радостния и щастлив човек, който чувства, че Бог го обича, каквото и да прави, цялото му тяло функционира по-добре. Той има мир и диша спокойно, спи спокойно, по-спокойно. Съгреших, но ще постъпя правилно - как? Ще се покая, ще плача, ще се почувствам облекчен, ще изразя болката си, ще отида при духовника си, ще получа опрощение на греховете, ще ми каже да се причастя и кога да се причастя и ще се успокоя. Ако постъпваш така, но въпреки това продължаваш да нямаш мир и да се измъчваш от угризения, значи нещо не върви добре. С  Христос е изключено да не върви добре, защото Той го е обещал и изпълнява обещанието си. По-скоро ние не взимаме опрощението, което Христос ни дава, а продължаваме да сме уплашени и болни. В такива случаи е сигурно, че Божията любов е нещо, което не сме почувствали силно. Аз също не я чувствам, защото ако я чувствах, нямаше да ме интересува какво ще каже някой за мен. Нито вие я чувствате, защото всички търсим у останалите хора онова, с което не сме се наситили с Бога и затова. Тази липса ни пречи да приемем прошката и разрешението на греховете, което ни дава тази Божия любов.

Когато носиш дълбоко скрити у себе си вини, ти си прилепнал в миналото. Вината е свързана с нещо, което е станало и е минало, но ти живееш още там. Тук си, но всъщност още си там. Сещаш ли се за случая от Патерика, където двама монаси вървели и пред една река срещнали странно облечена жена, която плачела и викала "Пренесете ме отсреща!" Единият,  който бил от много строга школа, казал:

- А, как да докоснем тази жена, за да я пренесем отсреща?

Другият казал:

- Остави, аз ще пренеса!

- Отче, какво правиш? Това е грях!

Веднага искал да накарал другия да се почувства зле и да има угризения. Първият монах обаче взел жената, натоварил я, минал реката със страх да не удави себе си и жената, докато на втория умът му бил все в греха: какво прави сега? Защо я докосва? Монасите продължили по пътя си, а пред манастира вторият монах отново рекъл:

- Отче, във всеки случай това, което направи, беше много сериозен грях! Не е позволено да докосваме жени, а ти я взе и я пренесе!

- Добре, отче, успокой се! Това вече мина!

Те вече влизали в манастира, а другият отново:

- Отче, ако го кажа на  игумена... нека и двамата да изповядаме това, което направи!

Мъка да го каже. Да го изпълни с вини, да го каже на игумена, да изпита доволство. А монахът, който пренесъл жената, казал:

- Добре, ще кажем на игумена, че аз взех тази жена на гръб да я пренеса през реката и я оставих на брега, а ти я носиш от реката до манастира и я внасяш вътре. Кой носеше повече тази жена: аз или ти? Аз я взех и я оставих, а ти още я носиш и сигурно и насън си я представяш. Това добре ли е?

Ето това е - нито ние сме щастливи с живота, който понякога водим, но и в другите създаваме угризения.

Имах една позната, която изпитваше голяма радост да ме контролира  доколко постя без олио или с олио и това беше нейната наслада, както и  да ме хваща неподготвен. Например на Цветница ме пита какво ядем: Риба? Калмари? С  олио?

- Отче, защо не дойдохте предната неделя да ядем вкъщи?

- Защото отидох в друг дом.

- А! И сигурно ядохте калмари?!

- Не, ядохме риба.

- О-о-о! Р-и-б-а!

Иска да създаде у мен чувството, че не вървя добре. Защо постъпват по този начин? Ако тази жена беше щастлива с това, което прави, нямаше да я е грижа, ако ще другият и агнешко на шиш да яде. Какво те интересува другият какво прави? Оглеждаме се за другите, когато ние самите сме далеч от Бога и не се чувстваме добре. Много християни се подвизават, но чувстват голяма принуда в това, което правят. Те се напрягат и започват да завиждат на другите - затова всички християни гледат как живеят околните... През седмицата гледат разни сериали, а в неделя са строги, църковни, духовни. Това раздвоение ги изпълва с напрежение. Защо? Защото  всъщност животът на света ни харесва и понеже не можем да постигнем и усетим духовния живот като наслада, искаме да създаваме  у другите угризения и чувство за вина.

Ето какво ми каза едно момче за майка му, която все постила:

- Не искам да постя, майко! Не мога. Аз спортувам, ходя на фитнес, три часа на ден, ако не  ям месо, рухвам, падам на земята.  Казвам й да ми сготви малко месо, а тя нервничи, готви и крещи над главата ми. И го ям, докато тя вика! Така не става ли и месото постно? Кажи ми! Ям и майка ми ми крещи!  Защо тя не си яде лещата и да ме остави на мира, че да мирясаме и двамата?

Създаваме у себе си вини и угризения и душата ни се задушава. Искаме и другите да се чувстват така. Ако на мене ми харесва това, което правя, ще го правя с радост, а другият да прави каквото иска. Но не го казвам презрително, а с уважение, т.е.  живей си, човече, живота, както искаш, както го разбираш. Какво да прави? Много пъти през Страстната седмица виждам как някой яде различни неща – напр. шиш-кебап. В миналото гледах такива хора малко по-изпитателно, втренчено, за да почувстват угризения, а сега ги гледам и си казвам: расото, което виждат, не им ли напомня, че е Страстната седмица, т.е. трябва ли да им го кажа? Да направя проповед? Остави го, да си яде месото. Откъде знаеш какви други ценни черти има, хиляди хубави страни в характера си - и само този недостатък да му е - че не знае да пости. Трябва да му внуша угризения? Във всеки случай, за да правя това на другите, означава, че то ми харесва, дава ми нещо. Нещо скришно, което ме услажда. 

И тъй, живей настоящето, бъди в настоящето, това, което е станало, си го изповядал и е приключило, не помни постоянно старите неща, защото старите не съществуват.  Главно дядовците правят това, възрастните, пенсионери, те имат спомени от живота си и  започват да разказват какво са правили, как си живели, какви грехове са правили на младини, помнят много неща.

Когато попитали авва Пимен колко дена трябва да се покайваш, за да получиш опрощение, той какво казал. Три години стигат ли? –  го попитал някой.

- Три години, детето ми, са изключително много.

- Извърших тежък грях. 

- Е, да, но Бог е много велик!

- Добре. Три месеца?

- Пак е много.

Другият продължил да смъква надолу и накрая авва Пимен казал:

- Детето ми, ако истински се покаеш, за три дена Бог ще те приеме!

Трябва да седнеш и да погледнеш в себе си, да имаш себепознание, тоест искрена и истинска представа за себе си, да приемеш кой си, какво искаш, какво търсиш и да знаеш, че Бог те обича.

Знаете ли, че има нещо много по-страшно? Това, че Бог не гледа на греха като на моментна постъпка, а отива много по-дълбоко. "Защо си го направил?" и това "Защо си го направил" винаги, колкото пъти съм го изпитал и върху себе си, по време на изповед, отвежда до нещо непорочно. Каквото лошо и странно нещо да сме направили в живота ни, първоначалната подбуда за него е била нещо добро, което по пътя е загубило своята посока.

Завчера се изповяда едно момче, което взема наркотици. На него му направи голямо впечатление, че не му се карам, а  му казвам:

- Чудесен човек си!

Когато виждаш, че такъв човек ти казва толкова истинни неща за себе си, вади счупени парчета от душата си, което самият ти едва ли би могъл да направиш, не може да се не изпълниш с почуда и преклонение пред тази искреност:

- Ама, отче, нима съм добър?

Казах му:

- Кажи ми сега, защо вземаш наркотици?

- Защото  приятелката, която имах, се сгоди, трябва да напусне Атина и да отиде да живее в селото си, на друго място. Много се притесних, че ще я загубя и че ще трябва да се разделим. Отидох вкъщи, главата ми вреше, търсех да намеря „Депон” (лекарство), не намирах и направих една цигара от тези, с които се замайват и упояват за малко, защото исках за момент да избягам от всичко това. Да отида някъде другаде, да се пренеса в друго ниво на мисъл, живот и опит. Не издържах реалността.

Веднага си спомних думите на стареца Паисий, че който се моли, сякаш пътува с космически кораб и отива на друго място. Това дете търсело божествено преживяване и опит, но не ги намерил в Бога, защото не знае. Не е лесно да кажеш - когато се моля, пътувам. Освен след дълго време. Кой може да каже, че когато се моли, забравя ден, час, къде се намира, какво прави и е другаде? Това нещо някой го преживява с наркотиците. Така казват тези, които вземат наркотици: с разликата -  ми казват – че това "пътуване" оставя ума ти болен.

Не съществуват грехове, които да не започват от нещо непорочно. Мъже, които оставят жените си. Или обратно. А ние с голяма лекота се подготвяме да вземем камъка на анатемата и да ги пребием с камъни. Ако потърсим отговор на въпроса защо, ще видим, че и те в даден момент са били наранени, изпитали са болка и са били презрени.

Един мъж ми каза:

- Аз съм женен 15 години и едновременно не съм женен! С тази жена се чувствах, сякаш не съм женен!  Не избягах от жена си. Сега намерих жена, когато се махнах! Преди нямах. Защото не ми обръщаше внимание, никога не ме обикна, никога не ме оцени, никога не ме похвали. Никога не ме подкрепи!

Следователно, не мога просто да кажа:

- Какво направи?

- Изневерих.

- Три години няма да се причастяваш!

- А ти какво  направи?

- Откраднах.

- Мястото ти е в ада!

Това е  много лесно, но не докосва истински душата. Ако видиш защо човек греши, ще постъпваш като Христос, Който знаел и затова обичал. Затова прощавал и поправял чрез самите  постъпки. Човек не се отпуска, ако му кажеш –  Бог те обича!

Когато  духовникът ти каже "Чедо, Бог те обича!", трябва да си много извратен и самоуверен, за да му отвърнеш: "След като е така, ще правя още по-лоши неща!"  Някои мислят, че ако кажеш на грешния: "Внимавай, ще отидеш в ада!" той ще стане по-добър. Но това е страх, заплаха. Това не е подбудата на любовта...

Едва ли има много хора, които да не се чувствали виновни за неща, които са направили в семейството  си. Аз винаги се чувствах виновен, когато, например, родителите ми се караха. Когато станах свещеник, чувам това от други млади хора по време на изповед: "Родителите ми се карат! Аз съм виновен, понеже не си уча уроците!" Детето има склонност да поема отговорността върху себе си за проблемите на родителите си. Или пък: "Родителите ми се разделиха и се чувствам много зле. Ако бях по-добро дете, нямаше да се разведат!"

Защо децата остават с такива впечатления и се натоварват с чувство за вина за неща, които не зависят от тях? И сами ми отговарят: "Защото го казваха майка и татко. Когато сгрешах, ми казваха, че не съм добро дете!"...

Е, когато в живота си си чул десетки пъти израза "не си добро дете!", започваш да вярваш, че си лош човек и виновен за всичко. И имам предвид по-леките случаи. А когато майката нарича детето магаре, негодник, непрокопсаник, отрепка и накрая се стига до бой? Тогава детето наистина е убедено, че е чудовището на света, защото иначе защо ще яде толкова бой?

Израснали сме с чувство за вина, което след това иска поддръжка, защото вината има нужда от още вини, за да живее. Едно момиче ми казваше, че без вини нейният живот няма смисъл. Тя се чувстваше провалена в живота и искаше постоянно нови и нови доказателства за това, нови и нови вини.

В училище, когато наближаваха изпитите, имаше деца, които се разболяваха от тревога. Някои идваха в междучасието и ми казваха:

- Отче, моля те, не казвай всичко на майка ми!

- Но аз нямам никакви оплаквания!

- Да, но можеш ли да кажеш на учителя по физика, който ти е приятел, да не им казва, защото майка ми ми каза да я чакам след училище вкъщи и да бъда готов!

Бой, заплахи, наказания, страхове... Нима така се формира духовен живот и духовни човеци? И след това отиваме и преживяваме същото в Църквата! Един човек ми казваше, че изпитвал голям ужас от неговия изповедник заради нещата, които изповядвал:

- А те ни бяха толкова страшни, отче! Оттогава обаче започнах да гледам и на Бога, и на духовниците, и на Църквата и тайнствата с такъв страх и чувство за вина, че не можех да се доближа до тях!.

За какво да култивираме един такъв бог? След като Бог не е такъв. Ако беше, трябваше първо Той Сам да ни го каже и едва след това и ние да го казваме на другите. Той обаче не е показвал такива неща. Христос винаги казвал: "Върви и не греши отново", както  и "Прощават ти се многото грехове, защото много обикна". Така казал на самарянката, чийто грях бил, че пресладвала щастието по погрешен начин. Св. Фотини – самарянката от евангелския разказ имала пет мъже, но Христос погледнал на нея не като на порочна, а като на жадуваща за щастие жена, която не можела да намери една връзка, където да пусне корен. И тъй като не можела да го намери, тя  гонела, търсела, не спирала. Тази нейна неудовлетвореност и жажда за автентичен опит я правела по-отворена за Божия глас от други, които се задоволявали със състоянието в което са, не търсели, не били автентични.

Не знам как Христос ще нарече нашето поведение. Христос няма ли да отхвърли това, което смятаме за нравствен живот, както фарисеите, които имали изключително добри качества, но Христос им им казал: "Не приемам вашия морал! И блудният, и скверният са Мои деца и затова са  в рая, разбойникът е в рая, преп. Мария Египетска е в рая, а вие добрите, благочестивите, формалистите, чистите, непорочните, за Мене сте нечисти и осквернени!" Това  бил големият шок за тях.

Затова, братя и сестри, не товарете другите с вини чрез своето поведение. Нито пък вие трябва да имате вини заради други. Разбрахте ли? Всеки е отговорен за своя път. Каквото е станало в живота ти, се дължи на тебе. Не товари с вина нито майка си, нито баща си. Един път дойде при мен една млада жена и ми каза:

- Не намерих работа, не съм напреднала, не следвах, нищо не свърших!

И епилогът:

- За всичко това е виновна майка ми! 

Вярваше го. Защото така се е научило обществото. Винаги да намираме някой, върху който да прехвърляме отговорностите. Аз й казах:

- Каква е вината на майка ти?

- Не ме остави да направя еди-какво си, да уча еди-къде си, да отида в чужбина!

- Чакай да ти кажа нещо. Знам подобен случай за друга девойка с приблизително същата майка като твоята, която и на нозете си успя да стъпи, и в чужбина да отиде, и да следва, и да се омъжи, и деца има. Тя как можа?

Лесно е винаги да търсим някоя жертва, която да натоварим с вините на нашия живот. Другият не е виновен за живота ти. Не е  добро това, което правят родителите, нито вие трябва да го правите спрямо децата си. Кое?  Да им казвате, че баща ти умря заради теб! Или: Заради теб се вдигна кръвното на бащата ти! Ако станеш монах, ще умра! Или пък: Ако се ожениш за тази, с баща ти е свършено! Ние сме решили за коя ще се ожениш!

Това какво е? Обработка на вини и угризения по косвен и много подъл начин. Защо да създавам тези угризения в теб? Животът ми е много различен от твоя. Нито  ти си отговорен за мене, нито аз за тебе. Всеки има своята лична борба. 

Внимавайте с емоционалното изнудване. Веднъж дойде една госпожа от много далеч, в храма, където имах  беседа. Тя ми каза:

– Дойдох заради вас, вие сте невероятен!

Казах й:

– Започвам да го вярвам! Остави хвалбите!

Имаше много хора, които бяха дошли да ме поздравят и тя ми каза:

- Искам обаче да се изповядам при вас! 

Попитах я:

- На колко годни сте?

- На 63.

- Нямате ли духовник, след като сте на толкова години?

- Имам, но искам при вас!

- Нямам време обаче, защото трябва да изповядвам много хора.

- Не! Аз дойдох от Коринт!

- Оценявам изключително много това, че дойдохте, но не сме си определяли среща, нито дата за изповед, а дойдохте за беседата.

- Много ви моля, отче!

 Видът й започна да става сериозен, сладостта и усмивката изчезнаха и започна да придобива свирепо изражение. Накрая тя се обърна, вдигна пръст и ми каза:

- Вие ще бъдете  причина да не стъпя повторно в храма! 

- Какво говорите? Къде отидоха всички други неща, които говорихте толкова време? Какво да ви кажа...  Направете, както мислите!

Тя искаше да ме накара да почувствам вина - играта на вината, на угризенията -  да ме „събори” с тези думи. Последният коз, че заради тебе ще загубя Църквата, ти ще чувстваш угризения за ада, в който ще отида, значи трябва да ме приемеш!

- Не, не мога. И да ти кажа още нещо. Казах точно същото на жената, която дойде преди вас и тя отвърна: "Отче, да бъде благословено, ще отида при друг духовник!" Има толкова свещеници. Тя защо не каза, че ще напусне Църквата?

Тази игра "направи ми това, защото в противен случай ще направя онова!" показва, че не стоим здраво на краката си и нямаме равновесие в своя вътрешен свят.

Когато се чувстваме виновни за хора, които вече са починали, трябва да се молим за тях. Всички чувстваме това. Когато почине някой роднина, ние, неговите най-близки изпитваме чувство за вина: аз съм виновен, защото, ако му бях направил еди-какво си, нямаше да умре!  Ако му бях говорил по-внимателно, нямаше да бъде такъв и други подобни. Виждал съм го при много хора. Майката на една жена почина и тя ми каза:

- Много ми е зле, защото съм виновна! Понякога, докато се грижех за нея в болницата, особено, когато се изморявах да й сменям дрехите, да я мия и т.н., в мен се появи помисъл и в своето възмущение казах на Бога: Боже мой, не издържам, вземи я! Да намеря мира! Е, отче, ето заради тези мои думи майка умря!

- Не, не е умряла заради това! И да не го беше помислила, аз съм хиляда процента сигурен, че майка ти, която е на преклонна възраст, е щяла да си замине. И да ти кажа нещо между нас: при такова напрежение и на мен би ми дошло да реагирам така, но това не означава, че го вярвам.

Чували ли сте малки деца, които без срам казват на родителите си: искам да умреш! Да те няма! Защо? Не го казват в смисъл, че наистина искат смъртта им, но детето свързва смъртта с това, че се махаш и то намира мира. Сиреч, иска да каже: махни се от живота ми! Не се изненадвайте, защото всички сме имали такива, а и по-тежки мисли за другите. Например, аз изключително много ценя хората, мои духовни чеда, които на изповед ми казват, че са си мислили нещо лошо за мен - например, че съм егоист и чревоугодник. Те се притесняват дали това няма да навреди на отношенията ни и питат: а сега обичате ли ме? Да, сега още повече ги обичам, защото е много важно човек да казва това, което чувства. Не искам да им внушавам вини. Бъди себе си, казвам на всички. Това е велико нещо, разбира се, доколкото можем - поне с тези, с които се чувстваме уютно, както естествено и с Бога, защото Той ни познава изключително добре. Да бъдем искрени поне пред Него.

Човекът е невероятна смесица от святост, величие и кал. Всичко заедно, в пакет, всичко имаме. Едни и същ човек, който плаче, когато гледа по телевизията, например, бурята Санди да опустошава Америка и Ню Йорк, а след това същият човек ще избълва отрова на омраза и жестокосърдечие, ще извади от себе си различни неща. Нима не бива да чувстваме вина за всичко това? Трябва да чувстваме и да знаем, че имаме проблем. Но не и това да ни кара да затваряме душата си и да не показваме реална част от нашето аз.

Когато можем да поправим грешките, които сме направили, да ги поправяме. Тоест, ако си откраднал, да върнеш откраднатото, ако си онеправдал някого, обади му се по телефона да му го кажеш. Вините да не отиват само при духовника, нали? Отче, дойдох да ти кажа, че  направих това и се чувствам зле! Добре, направил си нещо на този човек, върви и говори с него. Да се разберете. Е, не мога да го кажа. Достатъчно е, че го казвам на вас.  Не е достатъчно. Самият Бог те праща обратно при твоя брат и ти казва: помири се с него.  Например, не говориш на майка си, на приятеля си, на братовчед си - с него да се разбереш, аз ще ти простя, но ти да не му говориш, каква прошка е това, какво равновесие и връзка с най-близките е това?

И да нямате вини, ако не сте като другите. Майките култивират това в дъщерите си, когато ги сравняват с други или със себе си в миналото - и в синовете си също -  но в дъщерите най-често например по въпроса с брака. Тук нещата са много зле. Повечето майки непрекъснато повтарят на дъщерите си: защо чакаш още? Приключвай, омъжи се! По този начин те те карат да чувстваш, че не си нормален, даже чудовище, нещо странно, а не като другите хора.

Велико нещо е да утешаваш другия, без в същото време да го караш да чувства вини. Защото другият вече има своята борба, а ти му увеличаваш проблема. Другият, който взема наркотици, вече със  сигурност се бори в себе си. Затова Бог да ни дарува просветление, разсъдливост, равновесие, милосърдие, правда, понякога и строгост, не съществува единен отговор, нито всичко е винаги приемливо, нито решението е да вдигнем врява и да всяваме ужас. Решението всеки път е различно.

Колко от хората, които познавали старец Порфирий, си спомняли строга епитимия, която е наложил този човек? Отговорът знаете ли какъв е? Никой не е казал такова нещо за стареца. Той не се карал, а ние смятаме за успех да се скараме, защото, ако не се скарам, какъв свещеник съм? Ако  не се скарам на детето ми, какъв баща и майка ще бъда? Това смятаме за  нашата роля - да се караме. Той считал за успех да спасява и да избавя.

Как печелиш една душа? С вини и угризения? Как Бог печели хора? Нима с вини? Не. За съжаление, ние, свещениците, не всички, мислим, че ще помогнем на хората, използвайки бича на  контрола чрез чувството за вина, чрез угризения - така лесно управляваш човека, защото го караш постоянно да се чувства виновен и да пита: "Отче, кажете ми, сега добре ли е, сега добър ли съм? Кажете ми!" Това не е начинът за установяване на истинска връзка, а терор, това е робска, а не свободна подбуда.

Ако ви се струва странно това, което ви говоря, прочетете  книгата на стареца Порфирий "Живот и слова". Да видите духа, който цари, и ако потърсите да откриете примери за душевно смачкване, внушаване на вина и задушаване, ще видите, че такива няма. Никъде. Казвам това, защото някои ми казаха: Добре, а светите отци? Не са ли плакали цял живот за греховете си? Различно е, това не значи, че постоянно са плачели до края на живота и са изпитвали угризения за извършените грехове, без да вярват в Божията милост. Освен това вие сте млади хора, от малки сте близо до свещениците,  какъв смисъл има от малък те да накарат да плачеш цял живот за нещо, което Бог прощава много скоро? Да си на 80 години, когато си  извършил много неща в живота си, разбирам. Но какъв материал да дам на един млад човек, за да плаче постоянно, да унива и да изпада в депресия? Вината трябва да има срок на годност. Направил си този грях, добре. Направила си аборт, изобщо не е добре. Трагедия е. Но колко ще плачеш за това? Не могат да минават години и душата ти да не се успокоява, защото така сякаш казваш: изповедта не действа. Как казваш, че изповедта действа, а не придобиваш мир? Естествено белегът на извършеното остава в тебе, но аз нямам предвид да го забравиш! Нека това те смири и от това смирение ще дойде и сърдечният мир. Но не може това постоянно да те кара да изпадаш в униние, да вземаш хапчета заради това, което е станало преди 19 години. Една жена в Северна Гърция точно така ми каза:

- Минаха 19 години!

- Да, но не можеш да живееш още в миналото.

- Ама, убих човек!

- Да, ама сега убиваш и други хора - мъжа си, децата си, приятелите си, които те гледат така. Това не е помощ. Отлепи се от миналото, напредни, бори се и постепенно ще дойде и поправянето.

Пак казвам, че това,  което говоря, не е универсално правило, някои от тези неща може да не са верни, да не ви докосват, има и други гласове, и други мнения  по тези въпроси.

Въпрос: Много ми харесаха думите ви, но да не би понякога да търсим собствената си угода?

Отговор: Имате предвид, че някой може да отиде при по-добър, по-мек духовник, а не при някой по-строг, защото така му е по-лесно? Това обаче  по-добре ли е  за душата ми? Дали трябва да  ходиш при този, който ти пасва, или при този, който е по-строг, за да знаеш, че  е по-добре и по-сигурно?

Както казват някои за някои лекари. Отидохме при един и той ни каза: нищо ни няма! Ходихме и при друг и той каза: въпросът е сериозен! Значи този е лекарят! Той е добър. Защото не може да нямам нищо, трябва да има нещо. Като  ходим на лекар, трябва да ни изкара болни. Имаш право в това. И аз така мисля. Но нека ви дам пример. Идва един младеж на изповед, който взема наркотици. Какво да му кажа, когато го чуя? Спри да вземаш?  Той е на 27 години и сам знае, че трябва да спре наркотиците. Трябва ли да му кажа нещо, което се разбира от само себе си? Е, все пак казах му го, а той отвърна: 

 - Абе, отче, и аз го зная! Въпросът е как! Можеш ли да ми дадеш сила?

Затова мисля, че решението е чрез истинско разбиране, молитва и любов да формираш в душата на каещия се „атмосферата” на Бога. Това нещо самичко ще доведе до желанието у него да не взема повторно наркотици, понеже е намерило друго „упойващо вещество” - чисто, прозрачно, което същевременно упоява душата срещу лудостта на света - и това е опитът от Бога. Това обаче няма как да се случи ако се налагаме над другия и му поставяме етикети: ти си такъв и такъв, трябва да правиш правилното!  Знае го и без да му го казваш.

Има обаче някои хора, които искат да им се казва нещо по-конкретно. Защото не сме се научили лесно да приемаме свободата и да вървим, крепейки се, на собствените си нозе. Искаме винаги някой друг да ни определя правилното, грешното, какво трябва да става и какво не. Това нещо в психологически аспект е полезно. Но винаги да бъдем така? Цял живот да трябва постоянно да ни казват как да ходя, как да се чувствам? Ще правиш това,  когато си малък, но влизаш в университета -  е, докога?  Докато умреш? Дотогава другите ще ти казват как да живееш? Това ли е ролята на духовника? Да не можеш да се закрепиш на нозете си? Една жена ми каза:

- Отче, скарах се на работа с един чепат човек и не знам как да се държа с него - да му говоря или да го оставя?

Аз й казах:

- Ще се помоля!

- Не, кажете ми!

- Ама предният път, когато ти казах, не бях прав!

- Не прéчи, да бъде благословено!

Но какво говориш? Тоест, казвам ти неща, които накрая се оказват грешка, а ти искаш пак категоричен съвет? 

- Не, вие не сте виновен, аз съм виновна!

- И тъй, поне ако си виновна, направи го  сама, за да има успех  - с твоята и моята молитва и ако не успееш,  поне да кажеш: и аз мислих върху това!

Извинявайте, чеда, но при Кръщението какво получихме?  В крайна сметка получихме Светия Дух, Божието просветление, св. Миропомазание – и чувам някои, които веднага възразяват:

- Да, но още не се е активирало.

- На колко години сте вие, които го казвате?

- На 82.

- Кога ще се активира? Извинявайте! Кога, след смъртта? Нима след смъртта ще стане това?

Живеем с мисълта, че някога ще стане нещо, но не сега и винаги някои други са просветлени, светците обаче знаели! – ти казват- а ние нищо не знаем. Светците са били другояче!  Ама и ние сме призвани от Бога да живеем нещата, които те са живеели. Нима Христос не е  казал: ще се помолите и Аз ще ви отговоря? Ще отидеш при духовника, ще търсиш неговата молитва, неговото просветление, мнение, преценка, но оттук нататък се научи -  ако искаш - да стъпваш на нозете си. Ако искаш.  Ако не искаш... Аз да ти кажа за кого ще се омъжиш, за коя ще се ожениш? Мнение ще ти кажа, но отговорност няма да поема. Защото след това отново ще ме обвиниш, че аз съм виновен за това, което ти си направил.  И ако всичко върви добре, ще ми благодариш, но ако не вървят добре, ще кажеш – ти си виновен!   

Въпрос: „Вратите са тесни и стеснен е пътят”. Как се съвместяват тези две неща?

Някои други казват, че тясна е вратата, входът, но когато влезеш, става просторно. Тясна е вратата. Трима отишли да видят стареца Паисий, но врата на килията му, а и самата килия били тесни. Влезли двама, а едва след това и третият и му казали:

-  Отче, труден е християнският живот и Евангелието, и вратата  ви е тясна!

А той отвърнал:

- Не е  тясна вратата, а твоите тлъстини са виновни и не си се побрал!

Ако обаче влезеш и поставиш началото, след това скръбта  е вътрешна, потискат те животът, обществото, обстоятелствата, бедността, но вътре в теб не ти е  тясно, а просторно. Живееш свобода, радост. Един ме попита:

- Това да не е нещо протестантско?

- Защо питаш?

- Звучи много радостно. Това ме тревожи!

Нима за да съм православен, трябва да не чувствам голяма радост?  И ако го казват някои протестанти, тогава и ние да не дишаме, защото те дишат, и да не ядем, защото те ядат?! Нима това, което  другите  правят, по дефиниция е за отхвърляне?  Тези неща ги казват светците. Авва Доротей, който бил велик подвижник, православен, много строг, казва, че  отишъл при духовника си, защото се чудел в себе си „как чувствам толкова голяма вътрешна радост” и му казал същото, което и вие казвате:

- Отче, в Св. Писание пише, че в рая ще влезем през трудности. Аз съм много радостен. Да не би да не вървя добре?

Той се безпокоял, че е радостен. Чели ли сте книгата на авва Доротей "Подвижнически слова"? Много е хубава. Неговият духовник му отвърнал:

- Тази скръб, детето ми, е за тези, които са егоисти, самохвалци и горделиви. Смиреният човек чувства рай в душата си. Затруднява се малко, докато тръгне в началото. Ако поемеш по пътя, след това се чувстваш много хубаво!

Чувстваш се хубаво. Във всеки случай не мога да разбера един „Бог”, Който ни е въвел в света, за да ни измъчва постоянно, тоест да ни поставя в Църквата, за да ни каже: елате тук, да ви създам нови мъчения, които ще ухаят на тамян, ще са духовни по някакъв начин, но все пак ще са мъчения! Е, тогава какво по-различно правим в Църквата? Нека си отговорим на това.

Въпрос: Има ли положителна страна в това да се потапяш във вини и угризения заради смирението?

Нужно е внимание. Например, едно момиче пази диета, но й се дояжда шоколад. Изяла го, угризенията я задушили и в резултат тя отишла и си купила цяла торта. Защо? Защото си казала: не издържам вече на тези угризения! Така и така наруших диетата, поне да се наям! А какво е трябвало да направи ли? Можела е да каже: жалко, направих грешка! И след това да продължи нормално с диетата, предписана й от диетолога, който точно така й казал: "И да направиш грешка, след това не изяждай всичко, което е в хладилника!". 

Угризенията на съвестта са полезни, когато продължават конкретно време. И аз съм правил и правя грешки, скърбя за тях, но после се опитвам да не мисля постоянно за това. Същото казва и св. Никодим Светогорец: който прекалява с унинието в греховете си, показва, че има таен егоизъм, защото смята, че грехът е обиден за него: Аз да правя такива неща?! Такива грехове?! Аз да пуша?!

И какво си ти? Аз, който толкова години правя еди какво си... Това високо мнение, което имаме за себе си, огромното въображение за нашия Аз ни кара да се шокираме, когато съгрешим. Затова е нужно определено равновесие. Всъщност вината не  трябва да бъде храна за нашата гордост. Аз съм този, който съм. Какво да правя, съжалявам, но се надявам на Бога постепенно да го поправя.

Превод: Константин Константинов 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/9qwhx 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   
© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.