Мобилно меню

4.9518072289157 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (83 Votes)

405387 10150570513137208 2048004592 nЧисто и непорочно благочестие (θρησκεία) пред Бога и Отца е това: да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби и да се пазиш неосквернен от света. (Иаков 1:27)

Св. ап. Иаков е може би единственият автор от книгите на Новия Завет, който използва термина θρησκεία (букв. религия, вяра, благочестие). Този термин не е обичаен в Писанието, нито сред отците на Църквата, тъй като повечето от тях използват думата Църква. Но тук този термин се използва с неговото правилно съдържание: за връзката ни с Бога чрез и в Църквата.

Чисто и непорочно благочестие (θρησκεία) пред Бога и Отца е да посещавате сираците и вдовиците в техните скърби и да се пазите от влиянието на света - защото това е резултатът от правилната връзка с Бога. Тоест един човек, който се подвизава да има здрава връзка с Бога и да води духовен живот, да живее духовно, моли се, бди, пости, изповядва се, води цялата духовна борба, не може да бъде коравосърдечен и равнодушен към скърбите на другите, нито се оставя да бъде осквернен от похотите и измамите на този свят. Когато в Писанието се говори за света, естествено не се имат предвид хората, които са около нас и са наши братя, за които Христос умря, а светският дух, плътското мъдруване, мъдруването на греха, на порока, всичко това, което се съпротивлява на Божия Закон; това е светът. Ние трябва да обичаме човеците и дори да умрем за тях, както Христос умря за човеците.

Тези добри дела, за които говорим: да посетиш болен човек, сирак, вдовица, някой в неговата скръб, въобще добрите дела не са самоцел и не ги вършим, защото това е нашата цел, а са средство, което ни води към Бога и те идват като резултат от връзката ни с Бога. С други думи, не е възможно да обичаш Бога, да се подвизаваш духовно и да не обичаш брата си. За съжаление, много пъти - казвам го първо за себе си и след това за останалите – сред нас, набожните, както казва св. ап. Йаков, човек вижда изключително много и необясними постъпки. Нашият старец в Света Гора казваше: „Този човек дали някога е чел Евангелието и дали е чувал за него?“

И този човек може да е клирик или мирянин и това да става сред хора, които ходят на църква, т. е. опитваме се да вършим това, което се нарича духовен живот, да живеем съобразно нормите на Църквата: да ходим на вечерня, на Литургия, да пазим пости, молитви, изповед, празници, всичко, дори понякога да бъдем прекалено старателни, например: днес дали ядем олио, дали не ядем, ако имаме една питка с маслини, дали да не я занесем в лабораторията да видим дали има капка зехтин, да я изследваме, за да не се окаже, че има зехтин и сме се облажили. И в същото време виждате поведение, което е напълно зависимо от собствени идоли, пороци, безчувственост.

Сещам се, че веднъж един човек търсеше работа и аз му казах:

- Добре, върви при този човек, той е добър работодател, християнин е, църковен човек, ходи на църква, да отидеш да работиш при него!

Обадих му се по телефона и той също искаше добър служител. Казах му:

- Знаеш ли има тук един църковен човек!

- А, добре! Изпрати го, искам църковен човек, съвестен, честен, добър и т.н.

- Добре!

И тъй, работникът - църковен човек, работодателят - църковен човек, какво по-хубаво от това! След една седмица работникът, милият, дойде и ми каза:

- Изпрати ме при някой атеист! Не издържам! Не мога! Побърка ме! Жив ме изяде!

Чепат, труден като работодател! Свидлив, да не дава на човека десет лири, да не му позволява да пусне климатика, да не му позволява да пусне печка.

- Ама, студено ми е!

- Харчи се много ток!

- Ама, заплатата е много малка, ниска е!

- А, не става! Толкова трябва да взимаш!

Жесток работодател, труден човек.

Понякога се питаш– как се съвместяват старанието в църковните неща и резултатът от нея, който е цялото това жестокосърдие. Или обратното, да си църковен човек, някой те праща да работиш някъде, другият те приема, защото си християнин и въпреки това да гледаш да го измамиш, да го използваш, да използваш неговата доброта и добронамереност. Стават и такива неща, много често.

Сещам се, че когато бях на Света Гора, един ден дойдоха от някакъв телевизионен канал. Там е забранено телевизията да взима интервюта, но понякога това става тайно, откъде да знаеш. Някакъв журналист дойде с камера и взе интервю от най-лошия монах на Света Гора. Сякаш го знаеха. Тоест всичко най-лошо, което може да си представите, най-лошата картина, която може да видите. Той, клетият, беше човек, напълно загубил своята посока. Когато научихме, че са взели интервю от този нещастен наш брат, си казвахме: Пресвета Богородице! Какво ще каже сега и как се е представил и т.н. Попитали го:

- Отче, тук на Света Гора има ли светци?

Той казал:

- Има!

- Можеш ли да ни кажеш някой свят човек?

- Старецът Паисий.

Ние впоследствие научихме, когато видяхме филма, и се удивихме. И казахме – той е казал такова нещо? Обикновено този тип хора не го признаваха. И го попитаха:

- Добре, защо е свят?

- Вижте, наричат го свят, аз не знам дали е свят, дали пази пости, прави бдения, дали се моли с броеницата и прави поклони, не знам за такива неща, може и да прави. Но едно нещо зная – аз, както виждате, не съм добър монах и го казвам – пия, напивам, се, никога не постя, не ходя на службите…

Цял ден клетият обикаляше по кафенета в Карея, всяка нощ полицията го прибираше.

- Другите отци ме презират, не ме искат, смятат ме за нищо и биха били много щастливи, ако се отърват от моето присъствие. Но всяка година, понеже не знам друг начин да си изкарам хляба - Паисий ме викаше при него да му нарежа дървата и въпреки че имаше други добри монаси, викаше мене и ми казваше ела, отче, да нарежем дървата за годината! Отивам при него и той пита:

- Колко искаш, отче?

- Искам например 10 000 драхми.

- Ще ти дам 15 000! Добър човек си и беден, ще ти дам 15 000!

Другите ме съсипват от работа, карат ме да ги режа, да ги нося, да ги подреждам, един куп капризи, а той често ме питаше: „Отче, измори ли се? Седни малко да си починеш!“ И докато режех дървата, носех ги, подреждах ги, той цял ден ми помагаше, все едно беше мой работник и слуга, плащаше ми отгоре и се грижеше за мене. Той не знаеше да готви, а се грижеше да има консерви, да има вино, да се нахраня добре, постоянно ме черпеше с разни неща и ми казваше: „Почини си малко, да те почерпя с нещо, да хапнем!“ Не стига това, а когато дойде някой посетител, ме хвалеше и казваше: „Виж колко добър монах, вземете благословение!“ И аз мисля, че този човек е свят, защото прави тези неща.

И ние казвахме: „Виж, най-лошият монах на Света Гора каза най-хубавата проповед за Света Гора“. С други думи, къде си проличава нашата връзка с Бога? Не във формалните неща, тоест ако държим формата, значи сме наред. Формата ни води към същността. Да имаш милосърдно сърце, да си милостив, смирен, снизходителен, кротък, да общуваш с брата си – това е плодът, нали? Другите неща са листата - да постиш без олио, да бдиш, да се изповядваш, да четеш, да давам милостиня, да честваш празници, всичко това, което е полезно, добро и необходимо, са листата на дървото, тоест имаш едно дърво, което има хубави листа, но плодът на дървото е да станеш богоподобен и съвършен, както Небесният Отец е съвършен, да станеш милостив, както нашият Небесен Отец е милостив. Това е плодът на всички дела, които вършиш. Следователно, от това се вижда плодът на твоя духовен труд. Ако си труден и чепат човек, ако си човек, с който другият не може да се разбере, целия да си в жлъч, с капризи, и ако си работодател, да си труден работодател, и ако си работник, да си труден работник, това означава, че нещо в духовния живот не върви добре. Не може да си чепат човек, когато живееш духовно, не може да си пълен с жлъч спрямо другия човек, не можеш да го стъпчеш, понеже е твой служител. Очевидно е необходим още духовен труд, за да може човек да даде духовни плодове. Докато много пъти действително виждаш църковни хора - понеже са духовни хора - имат духовни плодове и реално всички, които са около тях, и без дума, и проповед от тяхна страна, се обръщат и обичат Бога.

Една френска поговорка гласи: „Ако искаш да разбереш дали си свят, първо попитай твоя служител“. Твоят служител ще ти каже дали си свят, защото той живее с тебе всеки ден, вижда твоите особености, дребнавости и затруднения. Другите, които те гледат отдалеч, лесно може да ги измамиш с някаква хубава усмивка, или да се стегнеш в часа, когато трябва да се съгласиш с нещо и да се опитваш да не го покажеш, за да не кажат нещо лошо за тебе. Но този, който всеки ден е до тебе и вижда всички детайли в живота ти, той ще констатира дали наистина нещата са така.

Направи ми впечатление нещо: наскоро дойде един млад човек, син на свещеник. Сега е на 40 години, а баща му е възрастен, свещеник е в нашата епархия. Синът започна да говори за баща си и плачеше - от благоговението, от страхопочитанието, което изпитваше към баща си-свещеник. Той ми каза: „Владико, баща ми е свят човек. Ние всеки ден живеем това, толкова деца сме, много бедни, той е честен човек, никога не обвини някого, никога не осъди някого, никога не видяхме в него лошо поведение. Домът ни винаги беше отворен, гладувахме, но на трапезата ни винаги имаше хора и който искаше, идваше у нас. Никога не затвори вратата на дома, никога не каза на някого – не мога, остави ме на мира! или да бъде безразличен. Винаги беше насреща – сред трудностите и скърбите на хората“.

В сърцето на сина му това действало толкова хубаво и автентично, че каза – ето, моя баща е свят човек! защото виждал в него плода на духовния живот. И колко пъти виждаме това при деца, които имат добри спомени от родителите си, които почитат и уважават родителите си, помнят добрите им дела и казват – виж, майка ми, баща ми, колко добри и добродетелни хора бяха - защото в тях виждали този плод на духовния живот.

Този плод е милосърдието, любовта, това да посещаваш вдовици и сираци в техните скърби - колко важно нещо е, нали? Знаете ли, действително когато човек е в затруднение, е много важно да има нашата утеха, но тук трябва да кажа, че за щастие днес поради това, че сме образовани и имаме социално поведение, което също играе роля, и слава Богу е достатъчно добро - и ако наш познат човек има някакъв скръб, отиваме да му кажем две думи, да го подкрепим, на някое погребение, в някое затруднение. В Кипър обществото още е по-вярващо, по-социално, така да се каже. Тук искам да кажа две неща.

Важно е да отидем при сирака, при вдовицата в тяхната скръб, но е важно не само да отидем, а и какво ще кажем там, където ще отидем и колко време ще стоим. Да не накараме другият да се моли: „ Христе мой, просвети го да си тръгне! Не издържам повече!“ Духовният човек е най-вече разсъдлив и знае, че другият е опечален, болен. Е, болният има много нужди, не можеш да седнеш там един час уж да му правиш проповед - първо той има нужда да отпочине, да се погрижи за себе си, да погледне себе си по начина, който болестта изисква. Помислете някой да отиде там и да седи часове наред – какво терзание е това за болния? Това е нещо, в което трябва да внимаваме изключително много. Също, отиваме там и какво казваме? Понякога тук ние, благочестивите, правим огромни грешки. Отиваме и почваме да проповядваме. В момент, в който другият е наранен и нито чува, нито разбира какво му казваме, ние започваме проповеди, които много пъти са хули срещу Бога. И започваме онези неща: „Така е искал Бог! Бог го взе, защото беше добър! Бог го взе, защото сега трябваше да го вземе! Защото сега беше готов и след това нямаше да бъде!“ Всичко това провокира страшни въпроси в хората - моля се да не вкусите смърт на близки хора, но тези, които са вкусили малко, ще видите колко въпросителни изникват в другия човек. Другият човек губи детето си и отиваш и му казваш: „Е, какво да правим, Бог така искал!“ Какво ще каже онзи човек? „Ама Този Бог толкова зъл ли е, че взе детето ми от мене? И защо не взе твоето дете от тебе? Нали?“ Или „Сега беше готов!“. Но другият ще ти каже: „Е, това е добра възможност никога да не бъдем готови! Никога да не се приготвяме и Бог да не ни взема, да си останем неразкаяни и да живеем дълги години! След като се приготвим сега, ще ни вземе, но кой е глупав да се подготви сега? След като не искаме да умрем, затуй да си останем неподготвени и ще живеем дълги години, а в края на живота си ще се подготвим.“ Или когато отиваме и казваме на страдащия човек две-три думи и след това започваме да говорим за децата си: „Е, и моят син беше болен, но се излекува и сега, слава Богу, следва, ожени се и е добре! И го казваме на кого- на другия човек, който е загубил детето си или страда или на другия човек, който е болен и има сериозни здравословни проблеми и неговата болест може да е смъртоносна и казваме: „Бог да ни дава здраве!“ и такива подобни. В момента, в който другият е на леглото, и животът му още може да е в опасност.

Нужна е голяма разсъдителност, когато отиваме при сираци, вдовици и болни наши братя, които имат проблем, някакъв скръб. Християнинът се отличава по своята разсъдливост и най-голямата от всички добродетели е разсъдливостта. Дори по-голяма от любовта, защото безразсъдна любов може да причини зло, не просто може, а го прави. Апостолът казва, че най-голямата добродетел е любовта, а отците казват, че най-голямата любов е разсъдливостта, защо? Те не се сблъскват, а любовта е най-съвършената от добродетелите и харизмите, докато разсъдливостта е начинът, по който я използваш. С други думи, можеш да имаш любов, но да нямаш разсъдливост и от любов отиваш да посетиш другия, но нямаш разсъдливост и от любов седиш дълги часове или му говориш неща, които не му принасят полза. Както казваше приснопаметният старец Паисий, някой може да има лодка, която побира 12 човека - на Света Гора само с лодки се движим - и друг да го помоли да го закара до Дафни, но лодката поема 12 човека и ако онзи от любов постави 14 човека, накрая всички ще потънат. Подбудата е била добра, от любов: „Отци, елате в лодката, колкото искате!“ Изобилна любов, но без разсъдливост, защото резултатът от това е, че ще потопи всички.

Авва Исаак Сириец казва – на този, който се дави в реката, не му подавай твоята ръка, а твоя жезъл- за да покаже разсъдливост. Защо? Защото, ако му подадеш ръка, ще те увлече с него и ще те удави, ако не можеш да го изкараш от реката, но ако му подадеш твоя жезъл и го изкараш, си го изкарал, ако не, поне ще умре един. И това какво означава? Много пъти хора - миряни и духовници -може от любов да отидат да помогнат на някой друг и накрая вместо да му помогнат, сами да си навредят. Колко пъти видяхме такива усилия уж от любов за спасението на други, където накрая потънаха и двамата, защото нямаха разсъдливост. Много пъти станаха неща, за които не беше дошло време, нито подобава да ги казваме и които в крайна сметка не дадоха плод. Имаха добри подбуди, но в хода на нещата силите не стигнаха и резултатът беше трагичен и за двамата. И много духовни корабокрушения се случиха  по този начин, защото подбудата беше добра, но силата не беше адекватна. Това е едното.

Да приглеждаме сираците и вдовици в техните скърби- да плачем с плачещите, като казва Писанието. Това е важно нещо, но един авва казва: наистина е важно да плачеш с плачещите, но по-важно е да се радваш с тези, които се радват. Това е по-трудно. Когато другият има някаква трагедия у дома, някаква трудност, хора сме, сърцето ни се трогва от състрадание, отиваме и му казваме някоя добра дума, стоим там, в крайна сметка сме на сигурно, ние сме наред. Е, отиваме там и говорим, можем дори да кажем за щастие, това зло не се случи на мене! Ако обаче съседът ни спечели 200 000 лири, нямаше ли да кажем в себе си: Ах, да ги бях спечелил аз! Нямаше ли да е по-добре? Или поне половината! Не всичките! Мога ли да се зарадвам и да кажа – Браво, слава Богу! Колко хубаво! И с радост да отида при другия човек, да се радвам с него, защото е имал някакъв голям успех в професията си, във финансовите въпроси, с децата си и каквото и да е. Трудно нещо. Трябва да си много съвършен човек, за да се радваш на радостта на другия. Това е по-висше нещо, защото превъзмогва дори нашата природа. Докато в скърбите човек е състрадателен към близките човеци, хора сме, единият състрадава на другия. В радостта обаче е малко трудно.

Например имам деца и съседът е намерил много добра девойка за сина си или дъщеря си – радваме ли се толкова много, сякаш женим собствените си деца? Да казваме: Браво! Колко добро дете има този човек, колко добра невеста или младоженец е намерил! Колко хубаво изглеждат тези хора, колко са щастливи! Или казваме: ние още не сме намерили или сме намерили някой и минаваме през толкова мъки. Трудно. Да се радваш с радващия се е трудно.

На друго място в Патерика пише, че един посетител минавал през килиите на подвижниците в Нитрийската пустиня и го попитали: къде ще ходиш, отче? Е, ще отида при авва Пимен. А-а-а, върви, той действително е отец, свят и значим човек, най-велик от всички нас. И той отишъл при него и казал: знаеш ли, преди да дойда тук, минах през този и този авва и казах, че идвам при тебе, а те ми казаха много хубави думи за тебе, че си значим и най-велик от всички отци в пустинята! И ми казаха да ти предам техните почитания и поклони. Той му отвърнал:

- Когато чуеш някой човек да възхвалява брата си, знай, че той има повече добродетел от онзи, когото хвали, защото този, който хвали брата си, го извисява и (сякаш) казва този е значим човек и по-велик от мене, по-добър и значим човек и много хубаво правиш, че отиваш да го видиш и един вид презираш нас и отиваш при него! - този човек има по-голяма добродетел от другия, който в крайна сметка приема хвалбите.

Велико нещо е да имаме това благородство, духовно благородство, което надмогва законите на природата, тоест това да състрадаваш на другия в скърбите, да стигаш дотам да се радваш на радостта на другия, да хвалиш брата, да го изтъкваш, да му даваш предимство, първо място, и да се радваш той да върви напред, а ти да си назад. Да се радваш той да напредва, а ти да не се виждаш. Кой може да прави това? Този, който е съвършен, този, който е умъртвил себе си, своите страсти, воля и стремежи и търси само славата на Бога и връзката с Бога, откъдето черпи благодат и това му е достатъчно. Достатъчно му е да бъде близо до Бога. Този човек от опит е разбрал, че благодатта и благословението действително идват у този, който се смирява. В този, който се смирява, идва благодатта. На смирени дава благодат. В тази благодат, в тази връзка с другия, смиреният човек като магнит привлича присъствието на Бога в сърцето си.

Да се върна още малко към това, което казва апостолът – да пригледваш сираци и вдовици в техните скърби. Трябва да внимаваме в това, защото до някаква степен го пренебрегваме, тоест не до някаква, а много пъти и в пастирските дела на Църквата виждаме небрежност, нямаме това усещане, че като Църква сме едно тяло. Казваме да ходим по болниците. Нашата митрополия има организирани групи, които ходят по болниците и посещават болните и старческите домове, също и в енориите има групи, които посещават хората с проблеми в енорията. Е, там човек вижда, че малко са хората, които отиват в тези групи. Добре, имаме работа, всеки има работа. Но дали наистина е така? Много пъти казват: „Ама притиснат съм от работа!“ Ако му кажеш: „Добре, толкова си притиснат, че не можеш да четеш ли?“ „Е, не чак толкова“. „Изобщо ли не гледаш телевизия?“ „Е, добре, телевизия гледаме“. „Изобщо ли не излизаш навън?“ „ Е, излизаме малко“. . . Тоест имаш време и не е така, както го казваш.

Нужен е малък подвиг, в света няма да се спасим нито от нашите бдения, нито от нашите пости, нито от нашите молитви, колкото и да искаме, навярно не ни помага нашата среда, нашата сила или нашето намерение да се отдадем на тези неща. Какво е това, което ни спасява в света? Милостинята, която не е само да дам парите си на някой друг човек, това е важно, но тя е и моето присъствие, моето благо слово, моята дякония в делото на Църквата, нали? Не е само това да дам десет лири и край, изпълних дълга си, особено пък, когато имам много пари. Това нищо не означава, защото го даваме от нашия излишък. Там, където е трудът, там има награда, там, където е затруднението и лишението, там е нужно. Затова трябва да внимаваме. Да видим в нашия квартал, че има хора, които са в нужда, възрастни, самотни, които други презират. Колко важно е да отдадем нашето настояще тихо, безшумно, красиво, както подобава на християнин. Колко осъдително е да имаме пред дома или в квартала хора в нужда и ние дори да не сме помисляли за тях. Те обаче са в нужда, те са изолирани, нуждаят се от чиния топла храна, от компания, от блага дума, да ги вземем някой път с нас някъде, където ще отидем.

Знаете ли, тук наистина много изоставаме и понякога човек вижда хора извън Църквата, които ни превъзхождат в тези неща. Ние, които денем и нощем четем Евангелието, много пъти не можем да ги стигнем. Има хора, които са примери и образци за нас, макар и да нямат връзка с Църквата и това не е странно, защото тези дела ни ги диктува самата природа. Човешката природа ме учи на състрадание, не очаквам Евангелието да ми каже да посетя другия човек в неговата скръб. Добре, тези, които не са чели Евангелието, не знаят ли, че съществува състрадание? Дори канибали да са, единият ще състрадава на другия, ще му помогне и ще го подкрепи. Следователно, не е нужно да ни го казва Апостолът или Евангелието, казва ни го самата природа. Евангелието ни учи на по-висши неща и на плода от това. Факт е, че без Евангелието човек остава в добрите дела, не продължава към плода, който е придобиването на Светия Дух. Какво обаче да кажем, когато някой път ние дори листа нямаме, да не говорим за плод, а понякога дори дървото го няма. Оставяме дървото да изсъхне с хиляди претексти, чрез греховете и нашето коравосърдечие? Много болезнено е да виждаш църковни хора да се отнасят с коравосърдечие спрямо други страдащи хора или спрямо хора, които са в нужда, независимо дали духовна или материална. След това св. ап. Иаков казва: „да се пазиш неосквернен от света“.

Тук е нужно голямо внимание, защото не можем да бъдем на две места - никой не може да служи на двама господари, не можеш да живееш и светски, и духовен живот, не става - или едното ще обикнеш и другото ще намразиш, трябва да избереш.

Много пъти особено сред съпрузите, където двамата може да нямат един и същ дух, трябва да е налице икономия и снизхождение. Тоест един от двама, обикновено жената е църковен човек, но мъжът не е толкова църковен и има свой начин на живот и така се стига до конфликти. Например той иска да излиза по заведения, да не стои вкъщи, и отива сам. Или иска да прави нещо вкъщи, жена му не се съгласява, защото ще развали нейния духовен живот и т.н. Тук е нужна голяма разсъдливост, така че този, който съзнателно е член на Църквата, да има силата и разсъдливостта да следва другата половинка по толкова хубав начин и с толкова внимание, че не само сам да не си навреди, а и да помогне на другия човек да влезе в Църквата.

Сещам се за един случай: една жена беше наистина много благочестива, нейният съпруг също беше добър човек, но вътрешно се съпротивлявал и бил много груб, ругаел, говорел срамни неща, викал, вдигал скандали. Майката водела децата на бдения, беседи, Литургии, а мъжът стоял вкъщи. Той казвал: „Да излезем някъде!“ А тя: „Ама сега къде да ходим?“, тоест тя не се съгласявала с него и постоянно се стигало до кавги в къщата.

Веднъж, когато старецът Паисий бил в манастира в Суроти, двамата отишли да се срещнат с него. Той наистина видял в жената добра духовна ревност, но и безразсъдност, а в мъжа – добро намерение, но и съпротива спрямо безразсъдността на жената си, която чрез своето поведение - естествено без да го разбира - го принизявала като неин съпруг. Старецът й казал следното:

- Виж, искаш ли да спечелиш мъжа си и да си продължите брака си?

- Да, със сигурност!

- Каквото ти кажа, ще го направиш, нали?

- Добре!

- Виж, ще си подстрижеш косата, ще кажеш на мъжа си: 15 години сме женени, колкото можах, се опитах да те доведа в Църквата, не успях, отчаях се, край! Спирам всеки опит. От днес ще бъда с тебе. Ще си подстрижа косата, ще отида да си боядисам ноктите, очите, каквото има за боядисване, и ще му кажеш – довечера отиваме на кино! Утре ще ходим на ресторант, вдругиден ще ходим на друго място. Където ти каже, ще ходиш и също няма да постиш. Петъкъ - петък, яж каквото искаш, каквото ти каже. Не само това, а и ти самата да го искаш.

Тя отишла и му казала това, което старецът й казал: „Виж, край, не се обръщаш към Църквата, до стареца Паисий ходихме, и пак не се промени, край! Ще стана като тебе!“

Отишла и направила това, което старецът казал: боядисала се и заприличала на призрак. Така се появила пред мъжа си и той замръзнал, веднага щом я видял. Тя му казала:

- Хайде да излизаме! Къде ще ходим тази вечер?

Излезли, на другия ден пак, на третия ден пак, петък вечерта той я попитал:

- Какво ще ядем?

- Шиш-кебап!

- Ти полудя ли, днес е петък?

- Какво като е петък? 15 години спазвах петъците и ти не се промени, сега няма петъци!

- Да си ходим вкъщи, утре ще ходиш на църква!

- Няма да ходя на църква, ще стоим тук до сутринта!

За един-два месеца човекът се отчаял! Той отишъл при духовници и казал: „Спасете я! Какво й стана?!“

След това той самият я молил: моля те, пости, осъзнай се, измий си сенките, върни се в предишното си състояние“. . .

Разсъдливостта е велико нещо. Не казвам да правите тези неща, които естествено са рисковани, но понякога, когато стават съзнателно, Бог вижда произвола на човека. В Патерика четем изключително хубави истории. Имало двама подвижници и единият казал:

- Авва, аз ще напусна манастира, ще отида в града, не мога да издържа аскетическата борба и ще сваля расото, ще намеря в града една жена да бъда с нея и т. н.

Аввата му отвърнал:

- Отче, какво е това нещо?

- Не мога, край!

- Добре, ще дойда с тебе.

Заради любовта към брата. Той, който години наред не бил ходил в света, го последвал до вратата на жената. И се казва, виждайки труда на аввата, Бог отнел от немощния брат войната, който накрая се осъзнал и си казал какво правя сега? И заради любовта на онзи старец този брат бил спасен.

Ако можете, тези, които имат Синаксар, прочетете живота на преп. Аврамий – чества се 29 октомври. Това е една разтърсваща история за това как този преподобен спасил една девойка - неговата племенничка, която била с него в пустинята, но минаващ оттам човек я подмамил, взел я със себе си и след това станала блудница. 40 години той не бил ходил в света и дори готвено ядене не бил ял, но свалил расото, обръснал си брадата, изкъпал се, сложил си аромати, взел чатна с пари и отишъл в публичния дом, влязъл вътре и казал:

- Искам да спя с това момиче!

- Ама ти си възрастен човек, старец!

- Какво означава това, пари нямам ли? Плащам и искам това момиче!

И когато тя отишла близо до него и го видяла, се отвратила, но той започнал да се преструва и да казва всички онези безсрамни думи, които ги има в тези места и когато тя понечила да го прегърне, усетила благоухание от стареца и се осъзнала, спомнила си благоуханието на стареца в пустинята и се казва: тя се смутила, а и старецът я попитал:

- Какво ти има?

-  Нищо, сетих се нещо.

Той веднага я взел оттам, говорил й, върнал я в пустинята и след това тя се спасила.

Колко много светци влизали в свърталищата на сатаната и изкарвали хора оттам. Разбира се, те били силни, не като нас, имали и разсъдителност. Искам да кажа, че когато разсъдливостта и любовта са заедно, правят чудеса, а когато любовта е безразсъдна, е опасна. Затова трябва да бъдем хора, които се пазим от света да не ни навреди, но трябва да ни съпровожда и разсъдливостта, за да не се превръща това - главно в семейството, с децата - в претекст за благочестие. Разсъдливостта трябва да ни съпровожда, така че връзката ни с Бога да съзижда другите хора, а не да ги руши, да ги съзижда и да спомага за връзката, която имат с небесния ни Баща – Бог...

Превод: Константин Константинов

 


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ak6k6 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.