Мобилно меню

4.9814814814815 1 1 1 1 1 Rating 4.98 (54 Votes)

011Прошката и любовта в действителност са пламенна реалност: блажената и пресвята любов. „Божията любов е безсмъртен огън“, защото, когато говорим за любовта, говорим за Божията любов; „тя издига от земята и мрази земните неща“.[1] Тя е „свързката на съвършенството“ (Кол. 3:14), пълнотата на богодаруваните добродетели, майка на есхатологичното усъвършенстване. Всичко ще отпадне и ще пребъдва само любовта (1 Кор. 13:1 сл.); виждането – лице в лице – на другия в светлината на Божието лице; безкрайното веселие от гледането на красотата на Лицето и на лицата; нерушимата радост, че живеем отново в рая, че сме обитатели на Царството. „Рай е Божията любов, в която е насладата на блаженствата... Любовта е Царството, което Господ тайно е обещал на апостолите, ... новото ядене и пиене на трапезата на царството Божие“.[2] С една дума, този, който е стигнал до любовта, е стигнал до Бога.[3]

Тази любов покрива много грехове (1 Петр. 4:8), но съдържа и богатство, цялото богатство на благата. Тя е неограничена и неизчерпаема, трайно изкуство и изобретяване, пълнота и съвършенство, за да не може нищо да остане без отговор, за да се надяваме дори там, където всичко е загубено. Тя е майка и хранител на добродетелите и на харизмите, винаги новото и дивно в нашия живот, това, от което единствено има нужда човекът, за да бъде човек, за да живее и да победи смъртта. Без любовта всичко е суетно и безполезно, безумно и несъвършено, нечисто и безизходно. Без любовта прошката остава непонятна и невъзможна.

Прошката или оставлението на греховете и прегрешенията на другите е един от най-сладките плодове на любовта, един от най-мощните импулси на сърцето. Тя е истинско чудо, качествената динамика на новия живот и на новостта на живота и чрез нея притежаваме дара да разглеждаме по уникален и православен начин греха, това първо и най-голямо дяволско изобретение и зло, което изопачава и профанизира отношенията на човека с Бога, ближния и творението. В своето прародителско проявление грехът е отхвърляне на предлаганата любов, факт, който осъжда човека на разделение и изолация, т. е. на смърт и ад. Смъртта е отхвърляне и непознаване на другия, а адът и мъката „терзание да не обичаш никого“.[4] Грехът е смърт или ад, тъй като ни разделя от Бога и нашия ближен, унищожава любовното общение, за да ни затвори в нашия егоцентризъм, в нашия затворен индивидуален всемир, където придобиваме опит от всяка свобода и отчуждение.

Проблемът и въпросът за свободата е проблем и въпрос за греха. Христос е дошъл да отговори на това не чрез някакъв теоретичен възглед, а чрез Своето Себепонизяване. Цялата и единствена свобода, която Христос е дарил на хората и която хората, верните, са длъжни да опазят чрез своя подвиг, е свободата от греха и – чрез греха – от смъртта. Неговото дело и цяло благовестие, което Църквата продължава и на което служи, се изразява в прошката и опрощението на греховете и на прегрешенията на човеците, на онези, които страдат и се трудят в своето смирение и покаяние. „Милосърдният жадува нашето спасение и иска да даде прошка на тези, които с охота Го търсят и с копнеж се трудят за Него“.[5] Разбира се, знаем, че проблемът и въпросът за свободата е най-важният и най-страшният проблем и въпрос за човека от всяка епоха. Това, което го прави особено трагичен и болезнен, е отказът на човека да разглежда своята свобода като свобода на Бога и да преживява тази свобода, която Христос донесе, като свобода от греха и собствените му страсти. С тази свобода се отъждествява и „опрощението на греховете“, което е „свобода от страстите; който не се е освободил по благодат, не е получил опрощение“.[6] Ако Христовата свобода е просто подобряване на жизнените условия или премахване на социалното зло, тогава грехът остава незасегнат, като демонично карикатурна гримаса, като извор на постоянно нарастващи злини, в нашето нарастващо своеволно желание и в необуздаността на нашите индивидуални свободи.

За Църквата и нейното Предание истински свободният човек е „свободният от живота и обноските“, именно онзи, който не работи за и не се поробва на греха и греховните страсти.[7] Той е този, който знае какво ще прави с греха и неговите престъпления, когато естествено е осъзнал, че грехът, с всички негови последици, не е индивидуален случай, а всеобщ съд (κρίση), като търси неговото превъзмогване и осъждане на персонално равнище, т. е. в чувството за собствения грях, в осъзнаването на собствената отговорност за него. „Стани, душо, лекар за себе си навреме, за да можеш по този начин да изцелиш болния си брат“.[8] Става въпрос за Божи дар, който подготвя човека за чудото на новия живот: „Този, който е почувствал собствените си грехове, е по-голям от този, който възкресява мъртви в своята молитва. Този, който се е удостоил да види себе си, е по-голям от този, който се е удостоил да види ангели. Защото единият общува чрез своите телесни очи, а другият в зрението на душата“.[9]

Нашето аскетическо предание ни учи и увещава да съсредоточим цялото си внимание върху собствените грехове и борбата против тях. Понеже само тогава можем да избегнем един голям и обичаен грях, който за съжаление самите християни пренебрегват или смятат едва ли не за свой дълг: да се занимаваме или да любопитстваме за греховете на другите, демонично дело, на което за съжаление служат религията и нейната етика, желанието да съдим и да осъждаме другите, отхвърляйки благодатта на самоукоряването и самоосъждането, желанието да очерняме или злословим безразсъдно срещу другите, грешните. Пренебрегваме факта, че „този, който затваря устата си за злословие, пази сърцето си от страсти“,[10] докато грехът на злословието „изяжда и унищожава кръвта на любовта; то е лицемерна любов и заличаване на чистотата“.[11] Жестокостта и осъждането загасят благодатта и просветлението от Бога, божественото посещение и действие в човека. Въпреки това всички съдят и осъждат всички, поддавайки се на демоничния натиск.

Последното прошение от молитва на св. Ефрем Сириец, която се определя като великопостна молитва, е „Господи, Царю, дай ми да виждам греховете си и да не осъждам брата си“.[12] Опитът на Патерика потвърждава, че, „ако човекът не носи в сърцето си, че е грешен, Бог не го чува; и братът попита – какво означава да носи в сърцето си, че си грешен? Старецът отговори: това, че ако някой държи собствените си грехове, не гледа тези на ближния“.[13] Съблазънта не са ближният и неговият грях, а моето аз и моята неразкаяност. Но и когато привидно се изкушавам от греховете на другите, тогава с голямо внимание и разсъдителност, смирение и милост съм длъжен да се боря с изкушението, за да не отъждествя грешния с греха: „Възлюби грешните, намрази техните дела и не ги презирай заради техните недостатъци, за да не би и ти да бъдеш изкушен от тях“.[14]

Авва Доротей ни увещава да гледаме на греховете на хората, както светците, които мразят греха, но „не мразят съгрешилия, нито осъждат, нито се отвръщат, а състрадават, увещават, утешават, изцеляват го като болен член; правят всичко, за да го спасят, ... винаги го покриват и разбират, за да поправят този, който понякога греши и за да не се увреди друг от него, и за да могат и те да преуспеят в Христовата любов“.[15] „Имаме дълг“, пише св. Симеон Нови Богослов, „да разглеждаме всички християни като един, да мислим, че във всеки от тях е Христос и да имаме такава любов към него, че да сме готови да положим и нашия живот за него; защото не трябва да казваме или да мислим нищо лукаво, а да разглеждаме всички като добри, както казахме; защото, ако видиш някой, който е дразнен от страсти, не мразѝ брата си, а страстите, които го борят. Ако пак го видиш да се измъчва от похоти и предубеждения, още повече се смили над него, за да не би и ти някога да се изкушиш, след като си изменчив и подвластен на промяна“.[16]

Аскетическите отци отбелязват: „Ако някой се гнуси от греха на съгрешаващия, себе си осъжда; а който състрадава на падналия и скърби с него, той очиства своята душа; простри дрехата си върху падналия и го покрий“. „Един брат попита авва Пимен: ако видя падението на брата ми, добре ли е да го покрия? Старецът му каза: ако покриеш падението на нашия брат, и Бог ще покрие нашето“.[17]

Тази картина на покриването на другия, на съгрешилия наш брат, е от най-нежните в нашето духовно предание. Това е картина, която препраща към търсенето на прошката от Бога, пред Когото всички съгрешаваме, и преди това към решението за поправянето на съгрешилия чрез покрова на любовта. Уязвяването и очернянето на грешните хора, излагането и разгласянето на техните грехове не принадлежи към православния етос. Това, което трябва да владее в отношенията ни с грешните, не е съдът, а състраданието, не е осъждането, а благостта. С една дума, прошката, опрощението или оставлението на греховете, което се разбира не на равнището на някакво правило за социално благоприличие или добро поведение, а на призива и мисията на християнина, на неговата постоянна и неизменна връзка с другите. Съществено важно за вярата, която действа като любов, е именно нашето отношение и връзка най-вече с грешния, т. е. дали ще го отхвърлим в обожествяването на нашето фарисейство, или ще му простим в преизобилието на нашето състрадание, след като „знак за състраданието е опрощението на всеки дълг“.[18] Това означава – ще отхвърля ли изкушението на егоцентризма и индивидуалистичния живот, за да съществува място за другия, съгрешилия мой брат, за да се вместим и двамата на едно място, особено когато всички сме грешни, така че единият да се спасява в страстта на любовта чрез другия? „Стори ми любов, когато идвам при тебе, подкрепи ме; и когато дойдеш и ти при мене, и аз ще те подкрепя; и правейки това, намериха покой през останалите си дни“.[19]

Това движение и приемане на единия от другия не е някакво хуманистично разчувстване и съчувствие, а подражание на нашия Господ, Който призовава и утешава „трудещите се и обременени“ (Мат. 11:28). То означава пазенето на заповедта за прошката с едновременното изразяване на нашата благодарност към Бога за прошката, както и опрошение на собствените ни грехове и прегрешения. Между опрощаването на греховете ни от Бога и опрощаването на греховете на другите съществува взаимопроникване и взаимозависимост. Както Бог ни прощава, така и ние сме длъжни да прощаваме на другите, и когато ние прощаваме на другите, тогава Бог ни прощава (Мат. 6:14). „Ако човек падне в някое прегрешение и се обърне, прощава ли му се от Бога? Авва Пимен каза: Бог, Който е дал заповед на човеците така да постъпват, нима Сам няма да направи това? Той е заповядал на светия апостол Петър, казвайки – да прощаваме на брата до седемдесет пъти по седем“.[20] Разбира се, делото на прошката е трудно и изисква голямо търпение, но няма по-скоропостижна добродетел и по богата на благодат от заповедта за прошката.[21] „Избави брата си от греха, за да те избави и Господ в деня на гнева. Прости на брата си, ако е съгрешил срещу теб, и Господ ще ти прости прегрешенията“.[22]

Известно е – макар и да не се прилага на дело – прошението от молитвата, на която Господ ни е научил: „И прости нам дълговете, както и ние прощаваме на длъжниците си“ (Мат. 6:12). Съгласно тълкуванието на св. Максим Изповедник „вярващият моли Бог да стане пред него Такъв, какъвто е станал и той спрямо ближния. Защото, след като иска Бог да му прости, както и той е простил греховете на другите, които са съгрешили срещу него, е велико, че както Бог прощава на всички безпристрастно, така и той, пребъдвайки безстрастен във всички прискърбни неща, които му се случват, прощава на тези, които са съгрешили, без да позволява да се отпечат в ума му припомняне на някое от скръбните неща, които са му причинили. Бог иска ние предварително да се сприятеляваме помежду нас, не за да се научи от нас да се сприятелява с тези, които съгрешават и да описва издължаването от наша страна на многото и страшни наши престъпления, а за да ни очисти от страстите и да покаже, че разположението на онези, които биват опростени от Него, върви заедно с благодатта“.[23]

Следователно, не съществува по-кратък път към Бога и за нашето спасение в Бога от прошката, при положение, че нашето завръщане в Бога и спасение е възможно винаги с другите и за другите. Несъмнено този път е дръзновен и болезнен и го следват всички онези, които носят Христовото име и очакват края, тогава, когато единият ще падне в прегръдката на другия и всички заедно, опростени, ще паднат в прегръдката на Бога, Който опрощава всички и всичко. „Всичко красиво и истинно винаги е пълно с прошка“.[24] Става въпрос за откровението на съвършената и вечна любов, на великата и безмерна Божия милост към грешниците и на грешниците помежду им, а не за емоционално, психологическо, разчувстващо или случайно явление. Става въпрос за любовта или милостта, която няма граници и не прави разлика, която скърби за греховете на другите и се моли за грешниците, която бди и се разпъва докрай заради съзиждането и спасението на другите.

Разбира се, говорим за любовта, която само Бог е, или за любовта единствено на Бога, за „любовта, която има Бога за причина“, която „е като извор, чийто води никога не спират и чието вещество е неизчерпаемо“.[25] Тя е Бог, Който е любов (1 Иоан. 4:8-16), която е дошла чрез болките на сътворението и е съградила рая; и отново, тя е същият Бог, Който чрез страданията на Кръста затвори адовите порти, които грехът е отворил, и отвори затворения рай за съгрешилия и покайващ се човек. Тя е Обичащият и Обичаният, Който ни е дарил оставлението на греховете и ни е съединил чрез опрощаването на съгрешенията ни. Тя е Синът, кръстната любов на Отца, Който страда и състрадава с падналия и постоянно падащ човек, тъй като не съществува любов, в която да не съществува или да не съ-съществува и да не се съ-разпъва, която да не съ-скърби и да не се съ-весели, която да не съ-общува и да не се съ-единява с другия. Любовта най-вече е отхвърляне на страстите и особено на страстите на егоизма и себелюбието.

„Светата любов, която пронизва всичко, от първите до последните, сякаш от главата до нозете, поддържа всички; тя свързва, привързва, съединява всички със себе си и ги прави твърди и непоколебими, и, бидейки познавана, се показва на всеки от тях една и съща, която е Бог, чрез Който последните стават първи, а първите последни“.[26]

Заслужава си да говорим за християнската любов, „истинната любов, която е дар на Духа“,[27] за любовта, за която е нужно време докато я познаем на дело: да вкусим нейната сладост и да се удивим от нейната красота. Истинната любов е Кръст, разпъване не на другите, а на собственото ни аз, след като, за да направим от любовта храна, се изисква – както вече подчертахме – главно въздържането от нашите страсти.[28] Това е любовта, която е въплътил и ни е преподал Христос, любовта към враговете и грешниците (виж Мат. 5:44; Рим. 5:8), която лицемерите от всяка епоха не могат да възлюбят и на която фарисеите от всяка религия не могат да простят. За тази любов говори Достоевски чрез устата на стареца Зосима: „Братя мои, нека не ви ужасяват греховете на хората; обичайте човека дори в неговия грях, защото тази любов е уподобяване на Божията любов и е най-висшата любов на земята... От нищо не се страхувайте, никога не се страхувайте и не се опечалявайте. Веднага, щом се покаеш, Бог всичко ще ти прости; въпреки че нито съществува, нито може да стане в света такова престъпление, което Господ да не прости на онзи, който истински се покайва; въпреки че нито човек може да извърши някакъв толкова голям грях, който би могъл да изчерпи неизчерпаемата любов на Бога... Бог те обича, въпреки че си съгрешил; обича те в твоя грях“.[29]

Църквата и през този Велик пост, както през всеки Велик пост, ще ни говори за тази любов, когато „ранена от любов“, „силна като смъртта“ (Песн. 2:5; 8:6) отново ще възпее кръстно-възкресната Песен на песните на Христос, нейния Жених; Обичащият и Обичаният от митарите и грешниците, разбойниците и блудниците, всички съгрешаващи и покайващи се. Тя ще ни говори за любовта, която се преживява като пламък и неугасим огън, като свобода и духовно опиянение, като усещане за дивна красота и съвършенство...

Превод: Константин Константинов



[1] Εφραίμτου Σύρου, Εργα Β, σ. 392.
[2] Ισαάκτου Σύρου, Τά ευρεθέντα Ασκητικά, σ. 282 εξ.
[3] Οπ. παρ.; σ. 283.
[4] Φ. Ντοστογιέφσκι, Αδελφοί Καραμαζόφ, Β, σ. 186.
[5] Тропар от канона в четвъртък на Сирна неделя.
[6] Οσιος Θαλάσσιος, Φιλοκαλία Β, σ. 210.
[7] Μ. Αντώνιος, Φιλοκαλία Α, σ. 7 εξ.
[8] Εφραίμτου Σύρου, Εργα Α, σ. 394.
[9] Ισαάκτου Σύρου, ‘οπ. παρ. σ. 153.
[10] Ισαάκτου Σύρου, όπ. παρ. σ. 176.
[11] Ι . Σιναῗτου, Κλῖμαξ, σ. 76.
[12] Εργα Α, σ. 266.
[13] Αββᾶς Μωυσῆς, Γεροντικόν, σ. 73.
[14] Ισαάκτου Σύρου, όπ. παρ., σ. 30.
[15] Εργα Ασκητικά, σ. 198.
[16] Τά ευρισκόμενα, σ. 535.
[17] Γεροντικόν, σ. 91.
[18] Ισαάκτου Σύρου, όπ. παρ, σ. 285.
[19] Γεροντικόν, σ. 106.
[20] Γεροντικόν, σ. 93.
[21] Πέτρος Δαμασκηνός, Φιλοκαλία Γ, σ. 86.
[22] Εφραίμτου Σύρου, Εργα Α, σ. 265, 268.
[23] Φιλοκαλία, Β, σ. 266.
[24] Φ. Ντοστογιέφσκι, Αδελφοί Καραμαζόφ, Β, σ. 228.
[25] ΙσαάκτουΣύρου, όπ. παρ. σ. 243.
[26] ΣυμεώντουΝ. Θεολόγου, Τάευρισκόμενα, σ. 549.
[27] Μ. Βασίλειος – PG 32, 569.
[28] Тропар на вечернята във вторник от пета седмица на Великия пост.
[29] Αδελφοί Καραμαζόφ, Β, σ. 182 καί Α, σ. 61.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3d446 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит