Когато Иисус отива към Йерихон, спира за малко и вдига поглед към дърветата, настойчиво търсейки нещо. Онова, което е търсил, е бил един човек от най-богатите в областта и при това известен. Този човек, на име Закхей, е бил началник на митарите, а това е означавало грешен човек. Защото богатството на един митар е било синоним на несправедливост и измами, а сребролюбието и съпровождащото го жестокосърдечие се смятат за най-големите страсти, които могат да обхванат човешкото сърце.
Този проблем изглежда не притеснявал митаря, тъй като във всекидневния си живот той бил установил, че парите са силен аргумент и думата на един богаташ винаги се зачита. Изглеждало е, че нищо не му липсва, а земята, на която е стъпвал, е била здрава и сигурна. Парите му са осигурявали този комфорт и животът му е бил лесен и хубав.
Това обаче е било само външното впечатление. Изглеждало е, че има всичко, но той е усещал, че нещо му липсва, само че не е можел да определи какво е то. Парите, които щедро е пилеел, са удовлетворявали всичките му желания и той се е наслаждавал на всичко, което иска. Накрая обаче винаги бил чувствал, че не се е насладил в живота си на онова, за което наистина копнее сърцето му.
И тогава Иисус е минал през Йерихон. Закхей е нямал причина да си създава без причина трудности. Бил е богат и уреден човек, нямал е сериозни проблеми, за да търси помощ, понеже всичко в живота му се е развивало благоприятно. Мястото му не е било сред народа, който е следвал Иисус.
Нещо обаче го привличало. Нещо, което с течение на времето е ставало все по-силно, докато е престанал да го контролира. Искал е и той да отиде да види прочутия учител Иисус. Не е знаел защо, но го е искал много силно.
И го е направил. Трудно човек може да се противопостави на сърцето си и да се пребори с него. И понеже, от една страна, Закхей е бил нисък, а от друга е искал да има панорамна гледка, се е изкачил на едно дърво, за да вижда оттам по-добре учителя, който щял да мине. Разбира се, той се е срамувал от постъпката си и затова се е постарал да се скрие сред клоните на дървото. И когато всичко вече е било наред, е дошъл големият момент.
Минавайки, Иисус спира за момент и вдига очи нагоре – погледът му спира върху Закхей и тогава Закхей, пред този поглед, разбира какво е липсвало в живота му. Разбира, че му е липсвал Бог, че онази дълбочина в сърцето му, която е оставала винаги празна и неудовлетворена, ще се изпълни само с присъствието на Бога. Защото само Бог може да докосне толкова дълбоко човешкото сърце.
В онзи момент Закхей е осъзнал, че носталгията, която постоянно е носел в себе си и която е изпитвал дори след най-лудото веселие, е била всъщност неговият копнеж и неутолимо желание да обикне Бога.
Слязъл е и се е изправил пред Иисус. А Христос е приел всички добри помисли на това измъчено и грешно сърце – на едно грешно сърце, което обаче е имало едно смекчаващо вината обстоятелство: че никога не се е усетило удовлетворено в греха си.
На практика той също е бил жертва – жертва на онзи всеяден и греховен звяр, който се нарича човешко невежество. Той също, както хиляди други хора, е бил лош, защото никой не го бил научил да стане добър. Бил е грешник, защото никога не са му обяснили, че грехът води до мрак, до безизходица, до задушаване, до отчаяние и желание да сложиш край на живота си. Никога не са го били учили, че красотата на живота принадлежи само на тези, които истински обичат Бога и наистина се интересуват от Него.
Сега обаче Закхей се е разкаял за всичко това. Бил е готов да се остави в Божиите ръце и да поправи всичко лошо, което бил извършил в живота си. И Христос е възнаградил това негово покаяние и го е последвал в дома му, потвърждавайки така промяната в житейския му път. Присъствието на Христос в дома му за него е означавало ново начало, нов изгрев, където животът вече ще бъде напълно различен.
Парадоксално обаче, случилото се скандализира религиозните хора в областта – самите те жертви на едно друго, може би по-опасно невежество. Невежество, която се лекува още по-трудно, когато се посреща със силата на логиката, а не с добро разположение на сърцето.
„Защо – мислили си те скандализирани – Христос трябва да ходи при този грешен човек?“. И тук си спомням едно мое преживяване. Малка случка, но от значение е отговорът на стареца. Когато отидох като послушник в манастира, скоро дойде и един дядо, който също искаше да стане монах. Това ме обърка и отидох да споделя помисъла си със стареца. „Значи аз, който дойдох на осемнадесет години и този дядо на седемдесет, сме едно и също пред Бога?“. Старецът се усмихна на дълбокото ми невежество и ми отговори: „Би трябвало, обично мое дете, да се зарадваш, че този човек, макар и на тази възраст, е намерил пътя си към Бога. Този дядо дойде с нас, за да влезе заедно с нас в рая. Нима ние можем да го отхвърлим, когато Христос го приема?“.
Виждате ли колко голяма е разликата между логиката и сърдечното чувство? За съжаление, ние, религиозните хора, много пъти подхождаме рационално към духовните въпроси и превръщаме Небето в бакалия. И най-лошото е, че си мислим, че така богословстваме.
Невежеството се корени в логиката, но за този, който се интересува от Бога, истинското знание е това, което Светият Дух му открива в сърцето или това, което Светият Дух ще каже на някой друг. Светият Дух общува и действа само в сърцето на човека, много често обратно на логиката и разума.
Ако познаваш много аскетически текстове от древите египетски скитове и пустини чак до новите светогорски духовни течения и учения, но не познаваш Светия Дух в живота си, ние монасите казваме за такива случаи: „Този многоучен не знае какво се случва с него“. Защото, понеже центърът на живота му се е пренесъл в главата му, с него се случва това, за което говорихме по-горе: най-многото, което може да направи с мъдростта, която е събрал, е да превърне Небето в бакалия. Този човек е загубен за духовното пространство.
Центърът, с който общува Светият Дух, е единствено човешкото сърце. Всичко останало са заместители на това сърце, които Бог е принуден да приеме и признае само тогава, когато се разочарова от сърцето на човека и ако това е абсолютно необходимо за спасението му.
Духовното невежество е по-опасно от другите, понеже се опира на знанието и логиката, което виждаме и в евангелския разказ за Закхей и религиозните хора, които са осъдили Христос.
Превод: Златина Иванова
* Откъс от книгата Слова на един монах, т. 2 (бел. ред.).
