Мобилно меню

4.92 1 1 1 1 1 Rating 4.92 (50 Votes)

giannaras.jpgБиблейската и църковната антропология не се противопоставят нито на фактическите данни, нито на езика на съвременната биология. Науката не е в състояние да нанесе вреда на църковните истини и би трябвало да предизвиква безпокойство само сред привържениците на вулгаризирания платонизъм, често пременяващ се в християнски одежди, и стремящ се да подмени истинската християнска антропология със своята.

Ако наистина приемем човешкото тяло за някаква самодостатъчна цялост, а душата – за друга цялост, и признаем само нея за носител на личното начало, а на тялото отредим ролята на инертна обвивка, оказваща на душата само косвено влияние, то съвременната биология би разбила без особен труд нашите конструкции, а езикът ѝ би се оказал несъвместим с църковния. Обаче подобен „платонизиращ” подход няма никакви корени нито в библейската, нито в светоотеческата традиция. На въпроса какво представляват човешката душа и тяло според църковния възглед, бихме отговорили така: както тялото, така и душата са енергии, присъщи на човешката природа. Те са начини на прояви на човешката природа олицетворявящи личността, нейната самотъждественост и самосъзнание.

Това което всеки конкретен човек е – неговата реално съществуваща личност и истинско аз, не е тъждествено нито с душата, нито с тялото, макар да действа, да известява себе си в телесните и психически функции. Телеснобиологическата и психологическата индивидуалност на човека не са статично състояние, а се осъществяват по динамичен начин. Интензивността на това динамично осъществяване расте, достига апогея си и после постепенно спада до пълното изчерпване на душевно телесните сили, на психосоматичните енергии, водещо до смърт. Напротив онова, което човек е по своята същност – неговата ипостас – не е подложено на естествено съзряване, стареене и умиране.

Съгласно учението на Църквата, човек като лично съществуване пред лицето на Бога – Божият образ в човека – не може да бъде локализиран в някакъв определен момент или интервал от времето. Несъзнаващото дете, зрелият мъж, загинал в разцвета на физическите и душевните си сили и грохналият старец, който вече „не с ума си”, са в еднаква степен личности пред Бога. Затова никаква физическа вреда, никаква психическа непълноценност или нарушение на разсъдъка, не са сами по себе си в състояние да лишат човек от неговото вътрешно аз, да направят от едно човешко същество не-човек. И това е така именно защото личността на човека, неговото аз и самосъзнание са основани не на душевни и телесни (психосоматични) особености, а на отношенията на човека с Бога, на това, че Бог обича всеки от хората с неповторима любов, която „зове несъществуващото като съществуващо” (Рим. 4:17) и създава и поддържа уникалността на всяка личност. Човек е личност в степента, в която е способен да се отзове на обърнатия към него божествен призив, изпълнен с любов. Чрез душевно-телесните си способности всеки от нас може да се разпорежда свободно с тази способност, отвръщайки със съгласие или отказ на призива на Бога, довеждайки така от съществуването до живот, т. е. до връзка с Бога или до смърт – разрив с Бога.

Божественият призив, оличностяващ личността, не зависи от действеността на душевно-телесните процеси, нито от едни или други научни интерпретации, отнасящи се до техния произход и развитие. Човек е благодарение на Божия призив, обърнат лично към него, затова църковната истина за човека не може да бъде разколебана нито от теорията за биологическата еволюция, нито от физиологическото сходство между вида homo sapiens и маймуната. Коренната отлика на човека от маймуната не се изразява в по-голямото съвършенство на психосоматичните функции, а в способността му да отвръща на призива на Бога, обърнат към него. В библейското изобразяване на сътворението на човека и неговото последващо одушевяване чрез Божието дихание става дума не за биологичния произход на хората, а за произхода им като съзнаващи и самосъзнаващи се, за тяхната лична свобода. Съвпада ли този акт с появата на човека като биологичен вид, или личният образ Божи е бил запечатан на една от брънките от еволюционната верига – това вече не е важно за църковната и библейската антропология: от това нейната истинност не бива ощетена.

Ако се изразим с езика на Църквата, човек е призван да бъде свещеник – да приведе към Бога цялата сътворена природа, да възсъедини с Бога цялата „пръст” на този свят. Въпреки грехопадението човек си остава лична, разумна и душевнотелесна ипостас. Той запазва способността си да реализира динамично в личността си единството на света, да възстанови целенасочеността на световния ред чрез акт на личен отговор на Божия призив и така да доведе творението до съединение с нетварното битие. Затова, по думите на Писанието, тварите с нетърпение чакат прославянето на Божиите синове (Рим. 8:19-22).

Поради неправилно религиозно възпитание в наше време в много хора се е утвърдила представа за Църквата като за някакво оръдие или средство, способно да обезпечи индивидуалното спасение на всеки от нас. Според разбиранията на тези хора, спасението е нещо като „оцеляване” в отвъдния свят след смъртта. Всъщност Църквата възлага на всеки човек неизмерима отговорност и заедно с това нечувана чест: да доведе до спасение целия свят, чиято плът е и наша плът, и чийто живот е и наш живот. Според учението на Църквата спасението се изразява в освобождаване от пътя на разложението и смъртта, в преобразуване на простото оцеляване в пълнота на съществуването и в причастност на творението към начина на нетварно битие.

В светлината на църковната антропология става разбираема и естествената за християните вяра в човешкото безсмъртие, в живота след смъртта. Много религиозни и философски системи провъзгласяват „безсмъртието на душата”, обаче вярата на Църквата се различава радикално от тях с това, че разбира безсмъртието не като някакво непостижимо засега оцеляване след гибелта на тялото, а в преодоляване на смъртта чрез личното отношение между човека и Бога. Според църковното учение смъртта е разлъка с Бога, отричане на връзката с Него, отказ от реализиране на собственото съществуване като единение в любовта.

Когато Църквата утвърждава вярата във вечния живот, тя има предвид не бъдещо състояние, в което една или друга част от човека – неговата душа или дух – са способни да преживеят гибелта на тялото. Вярата на Църквата е убеденост, че нашето съществуване е обусловено не от естествени, природни душевни или телесни свойства, а от връзката с Бога, от Неговата любов към всеки от нас. Вярата със вечния живот е увереност в неизменността на божествената любов, възсъздаваща нашето битие от нищото... Вярата в безсмъртието не представлява идеологически възглед, основан върху определени аргументи, а акт на доверие, израз на нашето упование и жажда за живот, утолими само от божествената любов. Именно Той, даряващият ни още тук и сега благодатта на живота, въпреки упорития отказ на човешката природа да се реализира като истинно битие, т. е. като самоотречение и съединение в любовта – именно Той обещава на всеки от нас преизобилие и пълнота на живота ни, изправяне лице в лице и възсъединяване с Него, след като с последния си дъх нашето бунтовно естество прекрати съпротивата си на божествената любов. 

На човека не е дадено да знае по какъв начин и чрез какви сили се установява това ново отношение с Бога. Но ни е дарувана вярата, доверието към Божието Откровение, утвърждаващо неизменно личния характер на връзката между Бога и човека. Аз чувствам, че пред лицето Божие винаги ще оставам самия себе си – такъв, какъвто Той ме познава и обича; че ще запазя името си и ще получа възможност да разговарям с него, както Моисей и Илия на планината Тавор. Останалото нека бъде почетено с мълчание.

Превод: Михаил Шиндаров

* Из книгата Азбука на вярата (бел. ред.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ayd3 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Само чрез сражение душата постига напредък.

Авва Йоан Ниски
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.