Буквар на вярата: Глава четвърта. Апофатичното знание

Продължение от Глава трета. Вярата – тук

Догмат и ерес

Все пак всички знаем, че Църквата има и своите теоретични принципи, „догматите на вярата“, както ги наричаме днес. Не противоречи ли това на всичко, което казахме по-горе?

Нека разгледаме нещата от тяхното историческо начало. Несъмнено през първите три века от историята си Църквата не имала някакви теоретични формулировки на своята истина, догмати, които да определят нейната вяра. Тя живее истината си опитно – това, което е нейната истината, се преживява непосредствено и всеобщо от членовете на нейното тяло, без теоретични разработки. Разбира се, съществува един език, с който се изразява църковният опит – понятия, изрази, образи. Този език се оформя още от първите десетилетия на християнския живот и това е езикът на евангелията, на апостолските послания, на текстовете, които пишат епископите от първите векове, за да наставляват и напътстват вярващите. Но този език не води до теоретични схематизации и оценъчни формулировки. Той единствено изразява и показва увереност, утвърдена от опита.

Това, което днес наричаме догмат, се появява едва тогава, когато опитът на църковната истина бъде застрашен от ерес. Думата „ерес“ означава избор, подбор и предпочитание на една част от истината за сметка на цялостната истина, на всеобщата истина. Ереста е противоположното на всеобщността (съборността). Еретиците абсолютизират само една част от опитно потвърдената сигурност на Църквата и така неизбежно правят относителни всички останали. Процесът на тази абсолютизация е винаги интелектуален – едно теоретично предпочитание, което обикновено опростява и схематизира разбирането на църковната истина. Класически примери в историята са несторианството и монофизитството: първото абсолютизира човешката природа на Христос, а второто – Неговата божественост. И в двата случая обаче се релативизира и в крайна сметка се отхвърля едната цялостна истина за въплъщението на Бога, за богочовешката същност на Христос. Несторианството проповядва един нравствен образец на съвършен човек, а монофизитството утвърждава една абстрактна идея за безплътен Бог.

Църквата противодейства на ересите, като очертава границите на своята истина, т. е. „полага граници“ на своя опит. Много показателно е, че първото название на това, което днес наричаме догмат, е било орос (гр. ὅρος),[1] т. е. граница, предел на истината (лат. terminus). Църковните догмати са именно оросите на вселенските събори – онези богословски решения, които формулират истината на Църквата, като поставят предел между тази истина и нейното изопачаване от страна на ересите.

Границите на опита

Може би един пример, достъпен за опита, би могъл по-ясно да изясни функцията на оросите като граници на истината. Да предположим, че се появи някой, който твърди, че майчината любов означава безкомпромисна строгост и ежедневен жесток побой над детето. Всички онези, които имаме различен опит от майчината любов, бихме се възпротивили на това изопачаване и бихме му противопоставили определение, произтичащо от нашия опит: за нас майчината любов е грижа, нежност, внимание, съчетани с разумна и градивна строгост.

Докато не се появи изопачаването на истината за майчината любов, нямаше нужда да определяме нашия опит. Майчината любов беше за всички ни нещо очевидно, една преживяна истина – обективно неопределена и все пак разбираема за всички. Необходимостта от орос, от определение, възниква като следствие от заплахата, че майчината любов може да започне да се разбира като нещо различно от това, което всички ние вярваме, че тя е.

Но определението единствено означава – обозначава границите на нашия опит, то не може да го замести. Човек, който никога през живота си не е познал майчината любов (поради осиротяване или по друга причина), може да знае определението, но не познава самата майчина любов. С други думи, знанието на формулировките и определенията на истината не е тъждествено със знанието на самата истина. Затова и един атеист може да е научил и да знае добре, че Бог, Когото проповядва Църквата, е троичен, че Христос е съвършен Бог и съвършен човек, но това съвсем не означава, че той познава тези истини.

Апофатизъм

Сега трябва да разберем отношението или начина, по който Църквата се отнася към познанието за своята истина – отношение и начин, които се утвърдиха с наименованието апофатизъм на познанието. Апофатизъм означава отказ да изчерпим познанието на истината с нейната формулировка. Формулировката е необходима и задължителна, защото тя определя истината, отличава я и я отделя от всяка нейна подмяна или изопачаване. Затова за членовете на Църквата оросите, догматите, са дадените като „константни“ на истината, които не подлежат на промяна или на различни вариации във формулирането им. Същевременно обаче тази формулировка нито замества, нито изчерпва познанието на истината, което може да се преживее само опитно – като начин на живот, а не като теоретична постройка.

Позицията на апофатизма насочва християнското богословие да използва за изяснаването на догматите по-скоро поетиен или образен език, отколкото езика на конвенционалната логика и на схематизираните понятия. Конвенционалната логика на всекидневното общуване и схематизираните понятия, с които тя работи, много лесно създават на човека илюзията за сигурно знание – знание, което, щом веднъж бъде овладяно с разума, се смята вече за усвоено и напълно притежавано. Докато поезията, чрез символите и образите, които използва, винаги посочва смисъл в думите и отвъд думите, смисъл, който съответства повече на общия житейски опит, отколкото на абстрактни умозаключения.

Образният език

Често в текстовете на богословите и на църковните отци понятията смислово се противопоставят едно на друго, така че става възможно да се преодолее всяко схематизиране на тяхното съдържание. Чрез понятийни противопоставяния ясно се откроява възможността за опитно участие на целия човек (а не само на мисълта му) в изразяваната истина. Според Църквата Бог е свръхсъщностна същност, свръхбожествена божественост, безименно име, начало отвъд всяко начало, непостижим ум и неизречимо слово, и необятното обобщаващо. Познаването на Бога е познание в незнанието, непричастна причастност. Богословието е оформяне на безформеното, образ на нямащото образ, изразяване на неизразимото, завършеност преди края. То изразява неподобни подобия, обхваща в едно всичко несъотносимо. Истината се отъждествява с непосредствения опит, а богословието – с богосъзерцанието, тази несвършваща съвършеност. Боговидците-богослови несъзерцаемо съзерцават неизразимата красота на Самия Бог, докосват се без допир и необяснимо проумяват Неговия безвиден образ, Неговата безформена форма и неявен лик в несъзерцаемо съзерцание, в несъставна красота, прост и разновиден.[2]

Не е случайно, че неразделeната Църква от първите осем века и православното ѝ историческо продължение на Изток основават катехизацията, т. е. съобщаването и предаването на своята истина главно върху богослужението. В последованията от богослужебния кръг на Църквата (вечерна, утринна, литургия, часове) богословието става поезия и песен – повече се преживява, отколкото да се осмисля с логическа последователност. Посвещаването в истината на Църквата е участие в нейния начин на живот, в празничното събрание на вярващите, в осезаемото осъществяване и явяване на новото човечество, което е победило смъртта.

Гръцката философия и християнският опит

Може би е излишно да се добавя, но, за да избегнем всяко възможно погрешно разбиране, трябва да уточним следното: предимството на опита и на участието спрямо интелектуалното доближаване до църковната истина не означава нито мъгляв мистицизъм и емоционални изблици, нито пренебрегване и подценяване на рационалната мисъл. Не бива да забравяме, че първата Църква се ражда и развива в рамките на гръцкия свят, в елинизираната Римска империя. А манталитетът и душевната нагласа на гърците не се съвместяват нито с мрачен мистицизъм, нито с наивни чувства. Напротив, чрез новия опит от църковния живот гъркът е търсил отговор на собствените си проблеми и въпроси – онези, които древногръцката и елинистическата философска традиция е формулирала и изследвала по удивителен и неповторим начин в историята на човечеството.

Стремежът на гръцката мисъл да изрази със собствения си език истината на Църквата се превръща в едно от най-острите исторически предизвикателства както за елинизма, така и за самата Църква. Това е драматична среща на две в своята основа несъвместими жизнени позиции, от която се пораждат големите ереси на първите векове. Процесите обаче, провокирани от тези ереси, решават съдбата на гръцката философия: дали тя ще може да оцелее в границите на християнския свят. И двете срещнали се страни – гръцката философия и християнският опит – притежават удивителна жизнена динамика, която накрая превръща противопоставянето им в творчески синтез. Християнската църква успява да отговори с даденостите на своя опит на философските въпроси на гърците. А гръцката философия доказва възможностите на своя език и метод за потвърждаване на новото разбиране за битието, света и историята. Резултатът е едно върховно постижение на гръцкото слово, което, без да предава християнската истина и апофатичното ѝ познание, остава напълно вярно на изискванията на философската формулировка. Така се осъществява един радикален поврат в цялата история на философията. А първостроители на това постижение са гръцките отци на Църквата в непрекъсната приемственост от второто до петнадесетото столетие.

Превод: Златина Иванова

Следва

* Γιανναρᾶς, Χρ. Ἀλφαβητάρι τῆς πίστης (Ἡ ἀποφατικὴ γνώση), Ἀθήνα: „Ἐκδόσεις Δόμος“, ⁵1986, σ. 31-37 (бел. прев.).
Книгата се превежда на български език и се публикува в Живо Предание с благословението и финансовата подкрепа на Неврокопски митрополит Серафим (бел. ред.).