Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (45 Votes)

images_5.jpgКакво е било мястото на човека в творението?

„И Сам Бог на мира да ви освети напълно, и целият ваш дух и душата и тялото да се запази без порок при пришествието на Господа нашего Иисуса Христа” (1 Сол. 5:23). Тук св. ап. Павел отбелязва три аспекта или три елемента, съставящи човешката личност. Макар и различни, тези аспекти са строго зависими един от друг – човекът представлява единно цяло, а не сума от отделни части.

Преди всичко, той има тяло „земна пръст” (Бит. 2:7) – физическият или материалният аспект на човешката природа.

Второ, той е душа, живителна сила, която оживява тялото, правейки го нещо повече от къс материя, нещо, което расте и се движи, чувства и възприема. Животните, а може би и растенията, също притежават душа. Обаче при човека душата е надарена със съзнание; това е разумна душа, притежаваща способност за абстрактно мислене и годна да преминава от предпоставки към заключения. Ако тези способности изобщо са представени при животните, то е в много ограничена степен.

Третото е духът, „дъхът” на Бога (Бит. 2:7), който животните не притежават. Важно е да различим „Духа” с главна буква, от „духа” с малко „д”. Сътвореният човешки дух не трябва да бъде отъждествяван с несътворения Свят Дух на Бога, въпреки че те са съществено свързани – чрез духа си човек разбира Бога и влиза в общение с Него.

Чрез своята душа (ψυχή) човек бива въвлечен в научни и философски изследвания, анализирайки данните на сетивния си опит със средствата на разсъдъка. Чрез духа си (πνεῦμα), който някои наричат ум (νοῦς) или духовен разум, той разбира вечните истини за Бога или за вътрешната същност, за „логосите”, на сътворените неща – не чрез дедуктивни изводи, а чрез непосредствено схващане или духовно възприемане, чрез вид интуиция, които Исаак Сириец нарича „просто узнаване”.

Поради това, че човек има разумна душа и духовен разум, той притежава власт за самоопределение, а също и морална свобода, т. е. усет за добро и зло, както и способност да избира между тях. Понякога св. отци използват деление на две, а не на три, описвайки човека просто като единство на душа и тяло. Но делението на три – дух, душа и тяло – е по-точно и по-подходящо за нашата епоха, в която душата и духа често се смесват, и в която повечето хора дори не допускат, че притежават духовен разум.

Културната и образователната система на съвременния Запад са основани почти изключително върху упражняването на разсъждаващия ум, и донякъде на естетическите чувства. Повечето от нас са забравили, че не сме само интелект и желания, чувства и усещания – ние сме и дух. Съвременният човек до голяма степен е изгубил връзка със своята най-висша и истинна страна; и резултатът от това вътрешно отчуждение може да бъде видян ясно в неговото безпокойство, в загубата на идентичност и надежда.

С тялото, душата и духа си, съединени в едно, човекът заема уникално място в сътворения световен ред. Според православния светоглед Бог е установил в творението две нива: духовно (или разумно); и материално (или телесно). На първото ниво Той е създал ангелите, които нямат материални тела; на второто – физическата вселена: галактиките, звездите и планетите, с различните видове минерали, с растителния и животинския живот. Единствено и само човекът съществува и на двете нива едновременно. Чрез духа или духовния си разум той участва в духовното царство и е спътник на ангелите; чрез тялото и душата си той се движи, усеща, мисли и се храни, като превръща храната в енергия и участва органично в материалното царство, което преминава в него чрез сетивата му.

Нашата човешка природа е по-сложна от ангелската и е надарена с по-богати заложби

Погледнато в тази перспектива, човекът не е по-нисш, а по-висш от ангелите. Вавилонският Талмуд казва: „Праведникът е по-велик от прислужващите ангели”… Човекът се намира в сърцето на Божието творение. Участвайки и в духовния, и в материалния свят, той представлява образ и огледало на цялото творение, imago mundi (образ на света), „малка вселена” или микрокосмос. В него си дава среща всичко сътворено.

Бидейки микрокосмос, човекът е също и посредник. Негова богоустановена задача е да примири духовното и материално царство и да установи хармония между тях, да ги приведе в единство, да одухотвори материалното и да осигури проявата на всички скрити заложби на сътворения порядък. Като микрокосмос човекът е този, в когото светът се сумира като в посредник – този, чрез когото светът бива принесен обратно на Бога. Човекът може да изпълни тази посредническа роля само благодарение на това, че по природа е фундаментално и същностно единство. Ако той беше само душа, обитаваща временно в тяло, както са си представяли много от гръцките и индийските философи, ако тялото му не бе част от неговия истински „аз”, а само парче облекло, което предстои да бъде захвърлено настрани или затвор, от който се старае да се освободи – тогава човекът не би могъл да действа като посредник. Човекът одухотворява творението, преди всичко одухотворявайки собственото си тяло и принасяйки го на Бога. „Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас…” – пише ап. Павел – „… прославете Бога в телата си… в името на милосърдието Божие ви моля, братя, да представите телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу” (1 Кор 6:19-20; Рим. 12:1) Като одухотворява тялото си човекът обаче не го дематериализира – напротив: човешкото призвание е да прояви духовното в и чрез материалното. В този смисъл християните са единствените истински материалисти. Така тялото представлява неразделна част от човешката личност. Разделянето на душата и тялото в смъртта е дълбоко не-естествено, противно на Божия първоначален план – нещо, дошло като последица от падението. Освен това разделянето е само временно: очакванията ни са насочени отвъд смъртта, към бъдещето възкресение в последния ден, когато телата и душите ни ще бъдат обновени отново.

„Божията слава е човекът” – казва Талмудът,

а св. Ириней Лионски потвърждава: „Живият човек е славата на Бога”. Човешката личност представлява центърът и венецът на Божието творение. Уникалното място на човека в космоса е отбелязано преди всичко от факта, че той е направен като „образ и подобие” на Бога (Бит. 1:26). Човекът е краен израз на Божията безкрайна себеизява. Божият образ в човека означава най-вече всичко, което го отличава от животните, което го прави в пълен и истински смисъл личност, способна на морално дело, на добро и зло, т. е. духовен субект, надарен с вътрешна свобода.

Способността за свободен избор е особено важна, за да се убедим, че човекът е създаден по Божи образ. Както Бог е свободен, така е свободен и човекът. И бидейки свободен, всеки човек реализира Божия образ в себе си по свой собствен и особен начин. Човешките същества не са единици, които могат да бъдат заменени една с друга, сменяеми части на машина. Всеки, бидейки свободен, е неповторим, и всеки – бидейки незаменим, е безкрайно ценен. Човешките личности не могат да се оценяват количествено: нямаме право да приемаме, че една човешка личност е по-ценна от друга, или че десет човешки личности трябва по необходимост да са по-ценни от една. Такива калкулации са обида за автентичната личност. Всеки е незаменим и поради това трябва да бъде третиран като цел в неговия или нейния „аз”, и никога като средство за други цели. Всеки трябва да бъде приеман не като обект, а като субект. Ако намираме хората за досадни, скучни и предвидими, то е защото не сме се добрали до нивото на истинската личност в тях и в себе си, където няма стереотипи и всеки е уникален…

Според св. Ириней Лионски първосъздаденият човек е бил „като малко дете”, което се нуждае „да израсне” в съвършенство. Човекът е бил призван да сътрудничи на Божията благодат и чрез правилна употреба на свободната си воля да стане постепенно съвършен в Бога (да стане същинско подобие). Това показва, че представата за сътворения човек като Божи образ и подобие може да бъде разглеждана по-скоро динамично, отколкото статично. Не е нужно да се смята, че човекът още от началото е бил надарен с напълно реализирани съвършенства, с най-висшата възможна святост и знания, а само че му е била дадена възможност да израства до пълно сдружаване с Бога. Самото разграничение на образа от подобието, разбира се, не предполага приемане на някаква „теория за еволюцията”, но не е несъвместимо с такава теория.

Образът и подобието означават ориентация, взаимовръзка. Да вярваме, че човекът е създаден по образ и подобие на Бога, означава да вярваме, че той е сътворен за общение и съюз с Бога, и че ако откаже този съюз, той престава всъщност да бъде човек.

Няма такова нещо като „естествен човек”, съществуващ отделно от Бога:

Отделен от Бога, човекът е в крайно не-естествено състояние. Така че учението за образа означава, че за човека Бог е най-съкровен център на собственото му същество. Божественото е определящ елемент на нашата човешкост; губейки чувството си за божественото, ние губим и чувството си за човешкото. Това се потвърждава поразително ясно от станалото на Запад през Възраждането и след индустриалната революция. Нарастващият секуларизъм бива съпроводен с увеличаваща се дехуманизация на обществото. Най-показателният пример за това може да се види в ленинско-сталиновата версия на комунизма, в която отхвърлянето на Бога върви ръка за ръка с жестоко потискане на личната свобода на човека. И това не би трябвало да удивлява. Единствената сигурна основа на разбирането за човешката свобода и достойнство е вярата, че всеки човек е Божи образ.

Човекът е създаден не само по Божи образ, но и именно по образа на Бога като Троица. Тъй като образът на Бога в човека е троичен, то и човекът, като Бога, осъществява своята истинска природа чрез съвместен живот. Образът означава взаимовръзка – не само с Бога, но и с другите хора. Точно както трите божествени личности живеят една в друга и една за друга, така и човекът – бидейки сътворен по Троичния образ – става истинска личност, виждайки света през очите на другите, правейки радостта и тъгата на другите свои собствени. Всяко човешко същество е уникално, и все пак в уникалността си всеки е сътворен за общение с другите. И това е така, точно защото сме създадени по образа на Троицата.

Сътворен по божествения образ, като микрокосмос и посредник, човекът е свещеник и цар на творението. Той може да прави съзнателно и целенасочено неща, които животните вършат безсъзнателно и инстинктивно. Преди всичко човекът е способен да благославя и да слави Бога заради света. Човек може да се определи най-добре не като „разумно”, а като „евхаристийно” (благодарящо) животно. Той не просто живее в света, разсъждава за него и го използва, а е способен да вижда в света дар от Бога, да го вижда като тайнство на Божието присъствие и средство за общение с Него. Така той е способен да принесе света обратно на Бога в благодарение: „Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся!” (Литургия на св. Йоан Златоуст).

Освен да благославя и слави Бога за света, човекът е способен и да преоформя и да променя света, както и да го надарява с ново значение. По думите на о. Димитру Стънилоае, „… човекът слага печата на своето разбиране и разумно дело върху творението… Светът не е само дар, а и задача за човека”. Наше призвание е да си сътрудничим с Бога. Според израза на ап. Павел, ние сме сътрудници („съработници”) на Бога (1 Кор. 3:9). Човекът не е само мислещо и евхаристийно (благодарящо) животно, той е и творящо животно. Фактът, че е създаден по Божи образ, означава, че той по Божи образ е и творец. И човекът изпълнява тази творческа роля не чрез груба сила, а чрез чистотата на духовния си поглед; неговото призвание не е да господства над природата чрез груба сила, а да я преобразява и освещава.

По разнообразни начини – чрез обработването на замята, чрез своите майсторски умения, чрез писане на книги, чрез рисуване на икони – човекът дава глас на материалните неща и прави творението способно да говори за слава на Бога. Показателно е, че първата задача на новосъздадения Адам е била да даде имена на животните (Бит. 2:18-20). Само по себе си даването на име е творчески акт: докато не сме намерили име за известен предмет или опит – една незаменима дума, показваща неговия същински характер – ние не можем да запoчнем да го разбираме и ползваме. Показателно е също така, че когато на Литургия принасяме обратно на Бога земните плодове, ние не ги предлагаме в техния първоначален вид, а преобразени от човешките ръце: принасяме в олтара не класове пшеница, а парчета хляб и не гроздове, а вино.

Така, чрез властта си да благодари и да принася творението обратно на Бога, човекът е свещеник на творението; и чрез властта си да оформя и придава вид, да свързва и разделя е цар на творението. Тази йерархическа и владетелска роля на човека са прекрасно изразени от св. Леонтий Кипърски: „Чрез небесата, земята и морето, чрез дървото и камъка, чрез цялото творение, видимо и невидимо, принасям почитание, покланям се на Твореца, Господаря и Създателя на всичко; тъй като творението не се покланя на Създателя си пряко и чрез себе си, а чрез мене небесата проповядват Божията слава и чрез мене луната почита Бога, чрез мене звездите Го славят, чрез мене водите, дъждовните капки, росата и всичко сътворено почита Бога и Му въздава слава”.

Подбор и превод: Михаил Шиндаров

* Откъс от книгата Православният път (бел. прев.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/hfp 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.