Буквар на вярата: Глава втора. Проблемът за Бога

Продължение от Предисловие и Глава първа. „Позитивното“ знание и метафизиката – тук

Ако се запитаме как хората са започнали да говорят за Бога, как този въпрос е навлязъл в живота им, ще открием най-вероятно три основни отправни точки, а именно:

а. Религиозната отправна точка

Първата отправна точка е религиозната потребност. В човека, в самата му природа, както казваме, съществува една вътрешна потребност да се обърне към нещо, което го надхвърля, към някаква същност много по-висша от самия него. Може би тази потребност произтича от страха на човека пред природните сили, които са заплаха и опасност за живота му. Той иска да укроти тези сили, да се помири с тях и така да надвие страха, който те предизвикват при него. Начинът, по който се опитва да постигне това, е като им придаде разумност, като ги възприеме като разумни същества, които могат да го чуят, да го разберат и да приемат даровете, които той им поднася чрез своите жертви. Така човекът вижда едно разумно, висше, неизмеримо велико същество, което хвърля светкавици, разбунва моретата, напоява земята и опложда семената, увековечава живота. Тази сила той нарича Бог и често я умножава до множество богове и сили в света, които го впечатляват.

Но дали това е най-вероятният подтик за възникването на религията, ние не знаем. Със сигурност, все пак, такъв тип религиозност се среща често в човешките общества, дори и днес. Става дума за една антропоцентрична религиозност: тя цели да обезпечи и да подсигури човека в неговата уязвимост, да успокои страховете му. Затова тя не се ограничава само до едно теоретично вярване в по-висши сили, а предлага на човека и конкретни, практически средства за тази егоцентрична сигурност и психологическа защита. Тя му предлага култ със строго определени ритуали, които осигуряват някаква форма на общуване и умилостивяване на божественото, както и морал, т. е. набор от заповеди и задължения: какво е угодно на Бога и какво не е.

Ако човекът стриктно следва ритуалните форми и точно прилага моралните норми, които налага неговата религия, тогава вече „има Бога в джоба си“, т. е. чувства се напълно успокоен, сигурен, че се справя добре във взаимоотношенията си с божественото. Не се страхува от наказание – напротив, очаква само награди и услуги от Бога. Обикновено този тип религиозен човек изпитва голяма гордост от своята благочестивост и добродетелност и става строг и суров към онези свои ближни, които не могат да покажат подобни религиозни и морални постижения.

б. Търсенето на истината

Втората отправна точка на човешкото обръщане към Бога е търсенето на истината и жаждата за познание.

Във всички големи цивилизации, които историята познава, търсенията на човешката мисъл за разясняване на основополагащите философски въпроси завършват с богословие, т. е. с едно слово за Бога. Най-характерният, но и най-завършен пример за това е случаят с древните гърци.

В Древна Гърция обръщането към Бога е логическо следствие от наблюдението на света. Наблюдавайки света, установяваме, че всичко, което съществува, следва определен ред и логика. Нищо не е случайно или произволно. Така сме принудени да приемем, че и самият произход на света трябва да следва някаква логическа последователност; че светът е резултат от конкретна причина. Тази Първопричина или Начало на света ние сме нарекли Бог.

Какво точно представлява тази Първопричина или Начало на света, не можем да знаем. Можем обаче с помощта на разума си да изведем някои заключения относно качествата, свойствата, които тя трябва да притежава: за да бъде Първопричина, това означава, че самата тя не дължи съществуването си на нищо предшестващо я, следователно трябва да я приемем като Самопричина, т. е. причина на самата себе си и на всички съществуващи неща.

И понеже като Самопричина тя не зависи от нищо друго, трябва да я разбираме като абсолютна величина (абсолютно – ἀπολελυμένον,[1] т. е. освободено от всякакво ограничение). Като абсолютна величина Бог трябва да е над времето (вечен), всемогъщ, безграничен. Той Самият трябва да бъде началото на движението, което поражда създаването на света и което ние измерваме като време. Следователно като начало на движението Сам Бог по необходимост е неподвижен, тъй като преди Него не съществува нищо, което да Го приведе в движение. И като неподвижен Той е и непроменим. Следователно е и безстрастен, и съвършено блажен.

Всички тези изводи (и много други), които можем да направим чрез мисълта си, не ни правят Бога познат – те само удовлетворяват разума ни и ни налагат да приемем като реалност рационалното предположение за Неговото съществуване. Също както, ако вървим през пустинята и изведнъж срещнем пред себе си къща, ще бъдем длъжни да приемем, че някой я е построил, защото къщи не никнат от земята, нито се издигат сами насред пустинята. Не знаем обаче кой е строителят. От характеристиките на постройката можем да предположим някои качества на създателя ѝ, например, че има естетически усет или достатъчна изобретателност в прилагането на статиката, или дори какви нужди е искал да задоволи със самото разпределение на пространствата. Личността му обаче остава неизвестна, не сме го срещали никога, не го познаваме. Със сигурност го има, но е недостъпен за пряко познание.

в. Личната връзка

Третата отправна точка на човешкото отношение към Бога се съхранява само в една историческа традиция – традицията на еврейския народ.

Евреите започват да говорят за Бога във връзка с едно конкретно историческо събитие: около хиляда и деветстотин години преди Христос в земята на халдеите (в една област на Долна Месопотамия, близо до Персийския залив) Бог се открива на един конкретен човек – Авраам. Авраам среща Бога така, както срещаме една човешка личност – същество, с което можем да влезем в разговор, да застанем лице в лице. И Бог призовава Авраам да напусне страната си и да се засели в земята Ханаан, защото тази земя е предназначена за народа, който ще произлезе от неговите потомци – от децата, които ще се родят от вече неспособната да зачева Сара.

Познанието за Бога, което произтича от личната среща на Авраам с Него, няма нищо общо с теоретични хипотези, дедуктивни разсъждения или логически доказателства. То е единствено опит от взаимоотношение, от връзка. И като всяка истинска връзка тя се основава само на вярата-доверие, което се ражда между онези, които са във връзка помежду си. Бог доказва своето божество на Авраам единствено чрез вярност към Своите обещания. А Авраам Му се доверява до такава степен, че е готов да пожертва детето, което Сара му е дарила в старините си – това дете, което е предпоставка за изпълнението на Божиите обещания.

Същото познание за Бога чрез непосредствен опит от лична връзка с Него имат и Исаак, и Яков, синът и внукът на Авраам. Така за потомците на това семейство, от което произхожда народът на Израил, Бог не е нито абстрактно понятие, нито безлична сила. Когато евреите говорят за Бога, те казват: Богът на нашите отци. Той е Богът на Авраам, на Исаак и на Яков, т. е. конкретна личност, която техните предци са познали и с която са общували. А познанието за Бога се основава на вярата-доверие в предците, на достоверността на тяхното свидетелство.

г. Избор на цел и път

Тези три отправни точки на човешкото отношение с Бога не принадлежат само на миналото. Те съществуват като реални възможности във всяка епоха и на всяко място. Винаги съществуват хора, които приемат съществуването на Бога без особено да се интересуват от истинността Му или от теоретичните въпроси, които това поражда. Те Го приемат единствено поради психологическа потребност от обръщане към нещо трансцендентно, заради нужда от лична сигурност пред неизвестното, както и от налагане и запазване на някакъв морален порядък в света.

Успоредно с тях винаги има и хора, които приемат съществуването на Бога, защото разумът им ги принуждава да го направят. Те вярват, както казват, в една „висша сила“, „висше Същество“, което трябва да е сътворило това, което съществува, и да го поддържа. Не могат да знаят, а и може би не ги и интересува каква точно е тази „висша сила“ или това „висше Същество“. Дори и да съчетават своята проста логическа сигурност с някои „религиозни“ навици – като придържане към ритуали и към нравствените изисквания на установената в обществената им среда религия, в тях дълбоко присъства един агностицизъм, който не се примирява с нищо друго освен с общата и абстрактна идея за „висшето Същество“.

Съществува също и трети вид отношение към Бога – вярата-доверие в историческия опит на Неговото откровение. Чедата на Авраам – народът на Израил – продължават през вековете отношението на приемане на Божията истина не чрез емоционални или рационални критерии, а единствено чрез увереността си в достоверността на техните отци. Бог доказва Своето съществуване чрез намесите Си в историята, като потвърждава Своето присъствие в рамките на личната връзка, която винаги е жива. Той се разкрива на Моисей и говори с него „лице в лице, като да говореше някой с приятеля си“ (Изх. 33:11). Призовава пророците и им поверява делото да напомнят за Неговите обещания, на които Бог винаги остава верен.

Онези, които се доверяват на историческия опит от Божиите откровения, не се затрудняват да приемат още една Негова намеса в живота на хората – тази път в плът (ἐν σαρκί), в личността на Иисус Христос. Разбира се, за рационалистичната мисъл понятията божественост и въплъщение са взаимно противоречащи си и изключващи се едно друго: не е мислимо Бог, Който по същността Си трябва да бъде безкраен, неограничен, всемогъщ и т. н., да съществува като крайна, откъслечна човешка единица, подчинена на ограниченията на пространството и времето. Затова и за гърците от епохата на Христос проповедта за въплъщението на Бога е била наистина безумие (μωρία; 1 Кор. 1:23).

За да може обаче човек да приеме или да отхвърли това безумие, трябва първо да е отговорил на някои основополагащи въпроси, които определят много по-общо смисъла и съдържанието, които той придава на живота си:

- Предопределено ли е и длъжно ли е всяко съществуващо нещо да съществува по начина, който налага човешката логика?

- Или битието е явление, което надхвърля предварителните рамки и категории на разума и може да бъде възприето и изследвано само чрез непосредствен опит?

- Кое е истински съществуващо: само онова, което възприемаме чрез сетивата си, само онова, което разумът ни потвърждава, или съществуват и други реалности, които опознаваме в рамките на една по-непосредствена и по-цялостна връзка? Сиреч, връзка, която ни позволява, например, да разграничаваме качествени различия, да улавяме смисъла на поезията отвъд думите, да осъзнаваме действието на символите, да се уверяваме в нашата субективна „идентичност“, да откриваме неизразимата неповторимост на една личност, да схващаме парадоксите на съвременната физика като четириизмерното пространство-време[2] или двойствената природа на светлината?

Тези въпроси заслужават задълбочено изучаване и подробен анализ, но биха ни отвели далече от основната тема, която тук ни занимава. Тук трябва най-напред да изясним пътищата и начините, които ще следваме в стремежа си към познание за Бога. Ако искаме да опознаем абстрактното понятие за Бог, наложено от логическата необходимост, трябва точно да следваме правилата на разума. Ако искаме да опознаем Бога на религиозната психология и на чувството, трябва да развием в себе си религиозни и психологически мотиви, които да водят до това знание. А ако искаме да опознаем Бога на юдео-християнската традиция, трябва да тръгнем по пътя на личната връзка и опитност, по пътя на вярата. Следваме ли обаче едновременно и единия, и другия път, опитваме ли се да съчетаем различните начини на познание, това е най-сигурният път към объркване и безизходица.

Превод: Златина Иванова

Следва

* Γιανναρᾶς, Χρ. Ἀλφαβητάρι τῆς πίστης (Το πpόβλημα τοῦ Θεοῦ), Ἀθήνα: „Ἐκδόσεις Δόμος“, ⁵1986, σ. 17-24 (бел. прев.).
Книгата се превежда на български език и се публикува в Живо Предание с благословението и финансовата подкрепа на Неврокопски митрополит Серафим (бел. ред.).