Продължение на беседата „За тайнството на Светата Троица, на човека и света“
На опелото Църквата пее: „Начало на съществуването и на ипостаста ми стана Твоето сътворително повеление“. Началото на моето битие и на моята ипостас, на моята действителна същност, не е това тяло. Това тяло е отговорът, сътвореният отговор на зова, който си ми отправил: „Ела, обичам те“. И моето „да“ е това тяло. То обаче, понеже е тварно, има начало и край, докато Твоят зов няма нито начало, нито край. Когато казвам „да“, моето „да“ е онова „амин“, за което говори апостол Павел към Бога, и това „амин“ се изпълнява чрез съзнателното приемане на смъртта. Предавам се на смъртта, казвайки: „Да, вземи ме, сега вече съществувам само за Тебе“.
Затова Църквата празнува този триумф над индивидуалността, т. е. влизането в начина на съществуване на Лицата на Светата Троица. И как го празнуваме това? Отново с човешки език. Нищо в Църквата не е извън реалността, не е абстракция или умозрение. Отново – с Пасхалната вечеря. Всяка неделя за нас е Пасха. Всяка неделя се събираме на тази Трапеза, приемаме храна, т. е. онова, което е необходимо за живота ни. Защото човек, бидейки тварен, не може да живее без хляб, без храна и без питие.
Обобщението на храната е хлябът, а обобщението на питието е виното. Обобщение означава, че за човека – за истинския човек, не за нас, съвременните градски хора – целият му живот е свързан със сеитбата, покълването, плодородието, жътвата, месенето на хляба. С грижата за лозето през цялата година, с грижата, събирането на гроздето и правенето на вино.
Сиреч, хлябът и виното обобщават човешкия живот в рамките на една година. И нашия живот го принасяме в Евхаристията под формата на хляб и вино – и го принасяме не за да поддържаме нашето „его“, а за да общуваме в съществуването с нашите братя. Всички ядем от един и същ хляб и пием от една и съща чаша. Причастяваме се с живота и съществуването. Не се причастяваме с някакъв магически предмет. И това общение е началото на нашето съществуване като връзка, т. е. съществуване по начина на Лицата на Светата Троица. Следователно, във всяка Евхаристия се осъществява и се разкрива тайнството на Триединия Бог.
Тайнството се осъществява и се разкрива не като провъзгласяване, не като теоретична декларация, а като конкретно действие – като общение в същата чаша и същия хляб. Мисля, че всичко това изисква потвърждение от опита на Църквата, от хора, които имат опит в църковното събитие, а аз самият не съм такъв, аз съм просто учител. И всичко това трябва да бъде проверявано от хора с опит. Като учител обаче мисля, че тайнствата на Църквата – това, което съм разбрал, не са символи, не са символични ритуали.
Например, както когато отиваме на национален празник и полагаме венец от лаврови листа – това е символичен жест, нали? Символизира нашето уважение, нашата почит към онези, които са пожертвали живота си за родината. Тайнствата не са такова нещо. Те са език – език, чрез който казваме нещо. Както музикантът не може да изрази това, което иска, с думи, а го казва със своя език – езика на звуците. Както режисьорът не може да предаде мисълта си с понятия, а я изразява чрез езика на образите. Така, и още повече, позволете ми да кажа, един влюбен човек, едно младо момче, което обича едно момиче – да ѝ каже просто „Обичам те“ с думи не му е достатъчно. Той трябва да извърши действие – купува ѝ нещо скъпоценно и ѝ го подарява.
Виждате как понякога казваме, че е изгубено нещо, което само по себе си няма материална стойност, но е спомен, и затова има огромна ценност. То се превръща в език, дори най-обикновеният предмет става израз. Така и тайнствата – те са език на действието, чрез който се изразява това, което е Църквата. Всяко тайнство, мисля, е осъществяване и разкриване на Църквата.
Тайнствата нямат индивидуален характер – дори Кръщението. То е Църквата, която се реализира, като приема нов член в своето тяло. Действието на Кръщението не се отнася до индивида, до новороденото – то засяга Църквата. То разкрива и осъществява самата Църква, която приема едно ново създание. И на какъв език се изразява това? На език, който не изказва с понятия. Ето защо е погрешно това, което правя в момента – да го обяснявам с понятия. Всъщност, всичко това трябва да се преживява пряко. Когато потапяме младенеца във водата, това е като погребение и възкресение – с което изразяваме: „Умирам сега като естествен човек“. Не ме интересува естественото, природното съществуване. Раждам се като връзка, като общение вътре в тялото на Църквата.
И как това става действие? С това, че при излизането ми от купела, Църквата ми дава име – името на един светец, и от този момент ме разпознава с това име. Аз съм Атанасий, аз съм Йоан, аз съм Христофор. Богородица, вярващите, живите и починалите се молят за мен, обичат ме с името, с което съм излязъл от купела. Така ме познават, така ме приемат, така ме посрещат. И така ме спасяват. Защото това, което ме спасява, не е, че върша добри дела или постижения. Това, което ме спасява, е, че всички онези, които съставляват Църквата, ме обичат.
От това, което съм разбрал, в Църквата смъртта не се утешава, нито се преодолява със смелост, както правят стоическите философи, които казват, че побеждават смъртта с разума си: „Всичко умира, значи и аз ще умра“. Не е така. Много показателно е, че Христос преди смъртта Си изпитва агония. Не иска смъртта и се моли на Отца да я избегне. И капе потта Му – тази пот на агонията, която, мисля, всички хора малко или много изпитваме, когато мислим за смъртта.
Защото това е агонията – естествената агония на сътвореното, на съществото, което има начало и край. И пред лицето на края, то се ужасява от края. Иска да съществува. Следователно, това е нещо напълно естествено. То е като глада, като жаждата – същата е и агонията от смъртта.
Както обаче Църквата не подценява глада и жаждата, така и смъртната тревога не се отхвърля. Църквата я приема и се стреми да я преобрази във връзка, в общение.
Така и с отношението към смъртта – Църквата не гледа на смъртта отгоре, надменно, не я игнорира. Църквата тъгува. „Плача и се ужасявам, когато осъзная смъртта“ – това пеем на опелото. Но в същото време Църквата вижда смъртта като Пасха, т. е. преминаване – това е нашето окончателно преминаване от земята на пленничеството, на пленничеството в индивидуалността – към земята на свободата от индивидуалността, към пълнотата на връзката, в която Бог ще се съедини с всички и с всичко. Както казва св. Максим Изповедник, ще се съедини с всеки един. Мисля, че тази представа за пълното съединение на Бога с всекиго не съм срещал никъде другаде – само св. Максим я описва така.
Това съединение на всички с Бога ще се осъществи чрез любовта на Бога. Божията любов ще прегърне всички и ще се съедини с всички. Тя обаче няма да отмени свободата. Тези, които могат да откликнат на тази любов, ще живеят онова, което наричаме рай. А онези, които не могат да обичат, които не искат да обичат, които упорстват да не обичат – за тях тази любов ще бъде ад.
Достоевски го е изразил прекрасно с онази фраза: „Ад е мъката да не можеш да обичаш“. Мисля, че това е най-хубавото определение. Същото го има и при св. Исаак Сириец – той също го казва. Лично аз вярвам, че „с бичуването на любовта се измъчват онези, които ѝ се противопоставят“, т. е. те биват обгърнати от любов, от изобилие на любов, и не могат да ѝ отговорят. И това е мъчение.
Църквата обаче е осъдила Ориген, който е учил, че накрая всички ще се спасят – защото е видяла в това учение заплаха за човешката свобода. Църквата е осъдила учението на Ориген за всеобщото възстановяване (апокатастасис), и въпреки това продължава да се моли за възстановяването на всички.
Как можем ние, хората, да различим, в която и епоха да живеем, дали църковното събитие е автентично, истинско, или пък е било изопачено, променено, отчуждено в нещо друго? Мисля – и го казвам с цялата нужна предпазливост, че един от критериите е следният: когато Църквата е автентична, когато е вярна на своята истина, тогава тя ражда култура. Когато Църквата не ражда култура, тогава, мисля, трябва да се тревожим. Какво означава „култура“?
Тази дума също често се разбира погрешно днес. Мислим, че културата е музикални събития, художествени изложби, литература, кино или изобщо едно равнище на образователна и естетическа изтънченост при хората. Моето мнение е, че това не е същинското съдържание на думата, или поне не само това. Бих казал, че култура е начинът на живот като цяло – начинът, по който организираме живота си, т. е. начинът, по който строим домовете си, украсяваме ги, начинът, по който се обличаме, по който готвим, по който изграждаме икономика, взаимоотношения и обмен.
Ако приемем това определение за култура, веднага ще ми възразите: тогава защо културите се различават – и във времето, и пространствено? Един е културният облик на африканските народи, друг – на северноевропейските; различна е културата на Рим, различна – на Китай. Защо?
Защото този начин на живот се определя от йерархията на човешките нужди – коя нужда е първа и коя втора. В Древна Гърция например, в Атина, която създава тези паметници като Партенона, Ерехтейон, Агората и т. н. – знаем, че жилищата, в които са живеели самите аристократи, са били скромни, почти бедни. Нямаме свидетелства за луксозни дворци или римски вили. Те са били семпли, бедни, защото за тях най-важното нещо е било да бъдат граждани, да излизат на агората – и затова са изграждали великолепни обществени сгради, а не частни домове.
С други думи, ако за мен най-важната нужда е да имам приятели, тогава повечето от средствата и усилията ми ще са насочени към това как да развивам приятелствата си. Ако най-важният ми интерес е, да речем, някакво хоби, тогава ще харча парите и времето си за това хоби.
Това има особено значение, защото йерархията на нуждите предполага наличието на критерии. Какво една общност, едно общество смята за по-добро, за по-важно; кое поставя на първо място и кое – на второ. Цялата общност, не отделни индивиди. А този критерий винаги в историята произтича от някакъв смисъл, който едно общество колективно придава на битието и на съществуващото – било съзнателно, било несъзнателно.
Какъв е смисълът на това да съществуваш? Какво означава „съществувам“ или „не съществувам“? Коя е причината и каква е целта на съществуването ми? Отговорите на тези въпроси създават и йерархията на нуждите.
Сиреч, ако вярвам, че причината за съществуването е случайността – че няма смисъл в съществуването, тогава първото, което ще ме интересува, е как да прекарвам живота си по-удобно и с повече удоволствие.
Ако обаче причината за съществуването ми е една Личностна мъдрост, която ме обича и желае да влезе в общение с мене, тогава всичко се променя. Приоритетът ми вече не е да се наслаждавам и да се храня добре, а да позная Онзи, Който ме призовава към битие. Така се различават културите – затова и тази диагноза на мотивите, на смисъла на съществуването, се улавя от философите и от художниците, и се изразява чрез езика на изкуството и на философията. Затова и сме стигнали до там да отъждествяваме културата с изкуствата, с философията и пр. Културата обаче, струва ми се, е нещо много по-широко.
Когато Църквата живее и действа автентично, тогава смисълът, който тя придава на нещата, се изразява чрез езика на изкуството, на философията, на социалните институции – защото и самите институции са един вид език.
Това, което е поразително в периода, който погрешно наричаме „Византия“, е именно фактът, че преживяването на тялото на Църквата проговаря с наистина потресаващи езици: живописта на иконите не е просто проява на талант, а нов поглед към нещата, ново виждане на реалността. Драматургията на божествената Литургия – с нейните елементи, заимствани от античната трагедия: двата хора, входовете, изходите, антифоните – всичко това е език. Архитектурата, особено тук, бих казал, е удивителна – архитектурата на църковния храм е постижение, чрез което Църквата „говори“ със самата материя – с камъка, пръстта, дървото, и изразява движението към небето, небесното събрание. „Слезе от небето и стана плът, кръстообразно“.
Когато се промени съдържанието на това, което се случва в храма, се променя и самата архитектура. Готическата катедрала – възхищаваш се на архитектурата ѝ като техника, като изкуство и замисъл, но тя изразява друг смисъл. Там вече е налице религиозна истина, която има авторитет и се налага над човека. Когато влезеш в западна катедрала, изпитваш усещане за авторитет, наложен чрез структурата, чрез една архитектурна организация, изградена така, че наистина да предизвиква преживяване на надмощие.
Искам да завърша с всичко това, за да кажа, че днес ние, православните, преживяваме едно много голямо изпитание. Искаме да бъдем православни християни, т. е. да държим на истината на Църквата, на автентичната реалност на Църквата. Но личният ни живот и животът ни като общност са подчинени на една култура, която може би няма нищо общо с Църквата. Това е култура, съсредоточена върху индивида – култура, която се стреми да укрепи и бронира индивида. Това поражда една шизоидност – по някакъв начин сме разкъсани на две: от една страна живеем в културата на индивидуализма, а от друга страна искаме да бъдем църковни хора. Нямам отговор за това. Мисля, че само Божията мъдрост и Божията любов могат да ни помогнат да излезем от това състояние…
Превод: Златина Каравълчева
