За да направят учението за Троицата по-достъпно за разбиране, светите отци понякога прибягвали до аналогии и сравнения. Например, Троицата може да се сравни със слънцето: когато казваме „слънце”, ние имаме предвид самото небесно тяло, но също така слънчевата светлина и слънчевата топлина. Светлината и топлината се явяват самостоятелни „ипостаси” и въпреки това не съществуват изолирано от слънцето. Също и слънцето не съществува без топлината и светлината… Друга аналогия: водата, изворът и потокът: едното не може без другото… Човекът има ум, душа и слово: умът не може без душата и словото, иначе той би бил без-душен и без-словесен, но и душата и словото не могат да бъдат без-умни. В Бога са Отец, Слово и Дух, и както казвали защитниците на единосъщието на Никейския събор, ако Бог Отец някога е съществувал без Бог Слово, това означава, че Той е бил без-словесен или не-разумен.
Но аналогии от подобен род също не могат да обяснят нищо по същество: слънчевата светлина, например, не е нито личност, нито самостоятелно битие. По-просто би било да обясним тайната на Троицата, както това направил св. Спиридон Тримитунтски, участник в Никейския събор. Според преданието, когато го попитали как може Трима да бъдат едновременно Един, той вместо отговор, взел в ръцете си една тухла и я стиснал. От омекналата в ръцете на светеца пръст се издигнал пламък, а надолу потекла вода: „Както в тази тухла има и огън, и вода, – казал светителят, – така и в Единия Бог има три Лица…”.
Друга версия на същия разказ (а може би разказ за друго подобно събитие) се съдържа в деянията на Никейския събор. Един философ дълго спорил с отците на този събор, опитвайки се да докаже логически, че Синът не може да бъде единосъщен с Отца. Уморени от дългите дебати, всички искали вече да се разотиват, когато изведнъж в залата влязъл някакъв обикновен старец пастир (отъждествяван със св. Спиридон) и заявил, че е готов да спори с философа и да опровергае всички негови доводи. След което, обръщайки се към философа и поглеждайки го строго, казал: „Слушай, философе, Eдин е Бог, Създателят на небето и земята, сътворил всичко чрез силата на Сина и със съдействието на Светия Дух. Този Син Божи се въплъти, живя сред хората, умря за нас и възкръсна. Не се труди напразно да търсиш доказателства за онова, което се постига само чрез вяра, но отговори: вярваш ли в Сина Божий?”. Поразен от тези думи, философът само успял да промълви: „Вярвам”. Старецът казал: „Ако вярваш, тогава ела с мен в църквата и там ще те приобщя към тази истинна вяра”. Философът веднага станал и последвал стареца. Излизайки, той казал на присъстващите: „Докато ми доказваха с думи, аз на думите противопоставях думи, но когато из устата на този старец се яви божествената сила, думите не можаха да противостоят на силата, защото човек не може да противостои на Бога”...
Бог Троица не е някакво застинало съществуване, не е покой, неподвижност, статичност. „Аз съм вечно Съществуващият”, – казал Бог на Моисей (Изх. 3:14). Същeствуващ означава живеещ, обитаващ. В Бога е пълнотата на живота, а животът е движение, явление, откровение. Някои от божествените имена, както видяхме, имат динамичен характер: Бог бива сравняван с огън (Изх. 24:17), с вода (Иер. 2:13), с вятър (Бит. 1:2). В библейската книга Песен на Песните жената търси своя възлюбен, който бяга от нея. Този образ е преосмислен в християнската традиция (Ориген, св. Григорий Нисийски) като стремеж на душата към вечно убягващия ѝ Бог. Душата търси Бога, но едва Го намери, и отново Го изгуби, опитва се да Го постигне, но не може да Го постигне, опитва се да Го вмести, но не може да Го вмести. Той се движи с голяма „скорост” и винаги превъзхожда нашите сили и нашите възможности. Да намеря и да постигна Бога, означава самият аз да стана божествен. Както, съгласно физическите закони, ако някое материално тяло започне да се движи със скоростта на светлината, то самото би се превърнало в светлина, така и душата: колкото е по-близо до Бога, толкова повече тя се изпълва със светлина и става светоносна...
Св. Писание казва, че „Бог е любов” (1 Иоан. 4:8; 4:16). Но няма любов без любим. Любовта предполага съществуването на другия. Самотната изолирана монада може да обича единствено самата себе си: себе-любовта не е любов. Егоцентричната единица не е личност. Както човекът не може да се осъзнае като личност-персона освен чрез общуването си с други личности, така и в Бога не може да има персонално битие, освен чрез друго персонално битие. Бог Троица е пълнотата на любовта. Всяко Лице-Ипостас е обърнато с любов към другите две Лица-Ипостаси. Лицата в Троицата се осъзнават като „Аз и Ти”: „Както Ти, Отче, Си в Мене, и Аз в Тебе”, – казва Христос на Отца (Иоан 17:21). „Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че (Духът) от Моето ще вземе и ще ви възвести”, – казва Христос за Светия Дух (Иоан 16:14). „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога”, – така започва Евангелието според Йоан (1:1). В гръцките и славянските текстове тук стои предлогът „у”, „при”: Словото беше „у Бога” (πρὸς τὸν θεὸν). Подчертава се личностният характер на взаимоотношенията между Сина (Словото) и Отца: Синът не само се ражда от Отца, Той не само съществува в Отца, но е и обърнат към Отца. Така всяка Ипостас в Троицата е обърната към другите две Ипостаси.
На иконата „Пресвета Троица” от Андрей Рубльов, а и на други икони от същия иконографски тип, ние виждаме три ангела, седящи около масата, на която е Чашата – символ на изкупителната жертва на Христос. Сюжетът на иконата е заимстван от споменатия случай с Авраам („Гостоприемството на Авраам”) – така се нарича това иконографско заключение, а Лицата на Троицата са представени обърнати едно към друго и едновременно към Чашата. На иконата сякаш се е запечатала онази божествена любов, която царства вътре в Троицата, и най-висша проява, на която е изкупителния подвиг на Сина. По думите на св. Филарет (Дроздов), „любовта на Отца е разпъваща, любовта на Сина е разпъвана, любовта на Светия Дух тържествуваща със силата на Кръста. Кръстната жертва на Бога Син е също подвиг на любовта на Отца и на Светия Дух.
Превод: Радостина Ангелова