Известният гръцки философ и богослов Хрѝстос Янарàс (1935-2024) разговаря със Западно-американски епископ Максим (Василиевич) от Сръбската патриаршия, в манастира „Escondido“ в Калифорния, за тайната на Светата Троица, преобразяващата природа на любовта и дълбокия смисъл на свободата. Записът е от 2010 г.
Мисля, че според човешката мисъл, според начина, по който човешкият ум е устроен да функционира, съединение или единство означава съжителството, съвместното съществуване на три неща, на три индивидуалности. Бих се осмелил да кажа, че за първи път в човешката история в последните десетилетия, от началото на 20 в. насам, квантовата физика ни създаде необходимостта да говорим за съществуващи неща, които са индивидуални, но същевременно и не са. Вероятно сте чували за онзи експеримент, когато един фотон влиза в измервателен уред и после излиза едновременно от два изхода на уреда. Той е и тук, и там. Ако във физиката можем да приемем, макар че по-скоро не можем, а просто математически го отбелязваме, едно присъствие, което е освободено от пространството, то много по-трудно е да схванем, че в случая с Бога Църквата живее чрез своя опит реалността на три битиета, които не са три индивидуалности.
Това са три различни битиета, които обаче не представляват три части, три отсечени къса, три отделни неща, както бихме ги нарекли на човешки език. Затова смятам, че тук има нещо повече от просто езикова точност – бих казал, че това е откровение: фактът, че още от самото начало на живота на Църквата, тя говори за Триединия Бог с имената Отец, Син и Дух.
Ако ставаше въпрос за индивидуалности, би казала Зевс, Аполон, Хефест. Ако ставаше дума за едно единство, което обаче е неизразимо, би използвала, както в юдейската традиция, някакви епитети: Всемогъщият, Господ, Яхве, Елохим. Църквата обаче казва: Отец, Син, Дух – и тези три думи на човешкия език изразяват реалност на съществуване, при която, да речем, Отец е Отец именно по отношение на Сина. Той съществува не като някакво самостойно „индивидуално аз“, а съществува тъкмо като Отец, като взема Своето име от Своята връзка със Сина. Същото важи и за Сина, същото и за Духа – думата „Дух“, още от Стария Завет, обозначаваше тъждествеността на едно съществуване – Духът. Затова и говорим за Духа на Отца.
И искам да добавя още нещо: можем да разберем още по-добре тази неиндивидуалност на трите различни Ипостаси. Думата „ипостас“ означава реално съществуване – не става дума за алегория, нито за символ, а за три реални битиета, които, ще повторя, не са индивидуалности.
Нещо от това можем да разберем и в случая с човешката личност. Нека помислим как разпознаваме едно лице – едно човешко лице. На първия етап сме чули нещо за него, някой ни е разказал, имаме някакви сведения, може би и описания на този човек. Това е едно първо равнище на познаване. Например, знам кой е бил Уинстън Чърчил, историческа фигура, или Т. С. Елиът.
На второ равнище ние се запознаваме с творенията на това лице – неговите поеми, например. Може да съм чел много биографии за Елиът или за Моцарт, но това не значи, че го познавам. Когато обаче чуя музиката на Моцарт или когато прочета поезията на Елиът, тогава разпознавам личната уникалност, т. е. съществуване, което се изразява, разкрива се като уникално, несравнимо и неповторимо. Няма друга музика като тази на Моцарт. Щом чуеш, ако вече си слушал няколко негови произведения, нещо ново, веднага казваш: „Това е Моцарт“. И поне на гръцки не казваме „това е на Моцарт“, а казваме „това е Моцарт“. Също така, ако си чел десет стихотворения на Т. С. Елиът и прочетеш едно единадесето, което не си познавал преди, ще кажеш: „Това е Елиът“.
Сиреч, на едно второ равнище творбите – действията на едно лице, ни разкриват неговото съществуване. А на трето равнище идва непосредствената среща. Когато срещнеш едно лице, тогава можем да кажем, че го познаваш истински. Ако срещнеш просто индивидуалност, не – тогава не я познаваш. Хората, които срещаме в метрото, в подлеза, в автобуса – ние ги разпознаваме, но не ги познаваме. За да опознаеш едно лице, трябва да влезеш във връзка с него, да ти говори и ти да му говориш.
И това означава, че различността на една личност се осъществява чрез усмивката ѝ, чрез погледа ѝ, чрез движенията ѝ. Познанието на едно лице е активно събитие.
Следователно, Синът се отличава от Отца, защото обича Отца, и Отец се отличава от Сина, защото обича Сина, и също така и от Духа. Да обичаш означава да осъществяваш битието си като отношение.
Така както вие не можете да ме познаете, ако не чуете гласа ми, ако не срещнете погледа ми, жестовете ми, по същия начин не можем да познаем Отца, освен чрез любовта Му към Сина, нито Сина, освен чрез любовта Му към Отца.
С всичко казано дотук, не мислете, че съм отговорил на въпроса. Просто смятам, че това е пътят, по който можем да тръгнем, за да разберем – и настоявам на това, – че не става дума за три индивидуалности.
Може би тук е подходящо да спомена онази удивителна реплика, която Христос казва на ученика Филип, малко преди страданието Си. Филип Му казва: „Господи, покажи ни Отца, и това ни е достатъчно“. А Христос му отговаря: „Толкова време съм с вас, и не си ме познал, Филипе? Който е видял Мен, е видял Отца. И как казваш: Покажи ни Отца?“.
Това е нещо удивително. То заявява, че който е видял въплътения Син Божи, Иисус Христос, е видял начина на съществуване на Отца. А този начин е кеносис – себеотдаване, изпразване от всяко индивидуалистично качество.
Той е видял битието като любов. Не като действие на любов, а като битие любов, защото плътта на въплътения Логос е върховният израз на битието като любов. Бих се осмелил да кажа, макар и това да е рисковано, че дори кръстната смърт на Христос не е толкова разкриваща за Неговото себеотдаване, за Неговия отказ от всяка претенция на „аз“-а, колкото е самото въплъщение, което представлява отказ дори от божествеността.
Следователно, когато гледаме на историческата личност на Христос, ние виждаме начина, по който Бог съществува. И затова виждаме Отца.
Църквата е изразила тази вяра с езика на времето си. А езикът на времето, когато Църквата се ражда, е гръцкият.
Гърците са наричали съществуващите неща основно с две думи.
С думата ουσία („същност“) те са наричали всички същества от един и същи род, т. е. група същества, които имат един и същи вид, същата форма. Тази „форма“ обаче не е просто нещо видимо – тя е начин на съществуване, на битие, начин на участие в това, което е. И думата ουσία идва от женския род на причастието на глагола съм – ον (битие), ούσα (тази, която е), ον. Следователно, ουσία е „тази, която е“ – онтологичен начин на съществуване.
Така казваме, че има ουσία на коня – начин, по който всеки кон е кон, или ουσία на котката – начин, по който всяка котка е котка. Този начин наричаме ουσία, „същност“. Той обаче не съществува отделно от конкретните същества, от ипостасите.
Следователно, с думата ουσία обозначаваме онези характеристики, които, в случая с човека, правят всеки човек да бъде човек. Разбира се, всеки човек съществува по същия начин, както и другите хора, но – плюс една особеност. Една уникалност, която го прави лице, личност.
Ще трябва да говоря дълго, за да обясня напълно съдържанието на думата ουσία. Това обаче, което искам да стане ясно, за да можем да продължим размишленията си, е следното: Думата ουσία обозначава начин на съществуване. Не съществува ουσία сама по себе си – тя е начин, начин на битие.
Разбира се, този начин съвпада с едно определение. Казваме, например: „Същността на човека е да бъде разумно двуного същество“ (ζῷον λογικόν καὶ δίκροπον). За древните гърци този начин на съществуване е бил предварително определен, т. е. те не са си задавали въпроса: Кой е определил същността? Кой е казал: „Хората ще бъдат такива, конете – такива, а розите – онакива“? Те не казват, че Бог е този, който определя логоса (разума, смисъла) на „същността“, защото дори и „Бог“, според тях, е вече определен.
Кой го е определил? Една дадена разумност, един λόγος, чийто произход те не познават, но който определя всичко. Всичко е предварително обусловено, включително и „Бог“. С други думи, Бог трябва да бъде такъв, какъвто е – не по свобода, а по необходимост.
Има една фраза при досократическите философи: „Ἀνάγκη ἐστὶ τί τῶν θεῶν οὕτως ἔχειν“ („Необходимост е някои от боговете да бъдат такива“).
Ще рече: съществува необходимост, която предшества дори боговете и определя тяхното битие. Ако обаче съществува такава необходимост, която е преди Бога и определя съществуването Му, тогава няма място за свобода в битието.
Всичко, което съществува, е подчинено на някаква необходимост.
И именно срещу тази представа идва Църквата и я преобръща чрез истината за Триединия Бог.
Думата „Отец“ обозначава Онзи, Който иска да съществува, и изразява тази воля за съществуване, раждайки Сина и извеждайки Духа. Той е самопричина на битието – съществуването има своята причина в Него, в Този, Който иска да ражда Сина и да изхожда Духа. И прави това от любов. А „от любов“ означава от пълна свобода.
Не можеш никога да обичаш по принуда, по необходимост. Следователно, раждането на Сина и изхождането на Светия Дух са тържество на свободата като причинен принцип на битието.
Отец иска да съществува, защото е Отец, не защото е Бог. Думата „Бог“ обозначава същността (ουσία), а думата „Отец“ обозначава това, което е Богът на Църквата.
И искам да добавя още нещо: откъде започна Църквата да говори за всичко това? Имала ли е мъдри философи, които са го измислили, систематизирали и другите хора просто са го приели? Не. Ние знаем, че Църквата се е родила с ядро от дванадесетима рибари – дванадесетима прости хора, които не са имали философски произход.
Те обаче са имали едно конкретно историческо преживяване. Не вдъхновение, не идея, не мнение, а исторически опит.
Св. Йоан Богослов казва: „Това, което видяхме с очите си, което чухме с ушите си, което пипнахме с ръцете си, това свидетелстваме“.
А какво беше това? Присъствието на една историческа личност – Иисус от Назарет, Който със самия начин на живота Си и със знаменията в живота Си, казваше (не само с думи), че Той е Син Божи.
Кои бяха тези знамения? Какво изразяваха те? Как направиха убедително заключението, че Той е Синът Божи?
Тези знамения изразяваха, че „границите на природата са надмогнати“, т. е. че в Неговото лице границите на пространство, тление и смърт са превъзмогнати.
Христос беше свободен от всичко това. Той беше свободен от тлението, например. Не само свободен, но и имаше възможността да освобождава съществуващото (битието) от тлението.
Извършваше изцеления. Чудесата на Христос не бяха демонстрация на някаква свръхестествена сила. Те не бяха демонстрация, както правят някои факири. Христос извършваше чудо и казваше: „Не казвайте нищо за това чудо“. Нали така? Което означава, че целта на чудото не беше показността, не беше да демонстрира сила. Чудото беше просто знамение, че Той има властта да освобождава битието от онези необходимости, които го измъчват и владеят природата.
И именно този опит свидетелстват апостолите – свидетелството, че Бог има възможността да стане човек, че Бог е свободен и че дори от Своята божественост може да съществува по друг начин, в друга форма на битие, с друга ουσία („същност“). Бидейки човек, Той оставаше съвършен Бог, без да престава да бъде истински човек.
Това е нещо, което човешкият ум трудно може да обхване. Затова и възникнаха ересите. Появиха се монофизитите, които казаха: „Вижте, Той е Бог, но само изглеждаше като човек“. Не. Църквата се събра в събор и каза: „Грешите. Той беше истински човек“. Други, като Несторий, твърдяха: „Беше просто човек, който имаше особена благодат от Бога“. И това също беше отхвърлено.
Църквата отхвърли и двете крайности и заяви: Не, Христос беше истински Бог и истински човек. Защото „Бог“ не означава просто всемогъщ, всезнаещ, както казвали гърците. Бог означава Онзи, Който съществува, защото обича.
А който обича, се изпразва от самия себе си, от своето „аз“, и се дарява. Следователно, въплъщението на Сина е проявление на Бога, на Бога като любов, като съединение, като себеотдаване. Върху този исторически опит се изгражда Църквата. И този опит се свидетелства от Църквата.
Не казваме, че Църквата предлага на света една по-умна, по-пълна, по-съвършена религиозна доктрина. Не казваме, че тя е просто по-добра религия. Тя не е дори религия в обичайния смисъл. Тя е нещо друго. Тя е свидетелство, че причината за всички съществуващи неща е любовта, но личната любов.
Любов, като на младоженец, на влюбен, който обича всичко, създава всичко понеже го обича, и се отдава изцяло, защото обича.
Затова е съвсем правилно да кажем: Бог е една същност (ουσία) в три Лица (ипостаси). Това е правилно, защото съответства на общочовешкия опит.
Защото, нека се върнем към човека: казваме, че човекът е една същност в безброй лица. Сиреч, има един човек, една човешка природа, която съществува в множество лица. Затова и казваме в ежедневната реч: „Човекът стъпи на Луната“. Не всички хора отидоха на Луната. Ако не греша, отиде Армстронг. Ние обаче казваме: „Човекът стъпи на Луната“. Казваме: „Човекът изобрети електричеството“. Човекът обаче съществува само в конкретни лица – само в лица, в личности. В Константин, Йоан, Елена, Мария – само така съществува човекът.
Всички хора имаме някои общи черти, но всеки реализира тези общи свойства по уникален, неповторим, несравним начин. Например: всеки човек – човекът – има мисъл, разум, въображение, воля, но всеки човек мисли, желае, представя си, разсъждава по свой собствен, уникален и неповторим начин. Това е разликата между същност (ουσία) и ипостас (личност).
Особено при човека, онова, което наричаме „същност“ или „природа“, т. е. този общ начин на съществуване, не е просто някакво теоретично умозаключение. То е реалност, която ние формулираме теоретично.
Този общ начин на съществуване го удостоверяваме вътре в нас, в някакъв смисъл, като безлични необходимости – това, което днес психологията нарича инстинкти, пориви. Например: поривът за самосъхранение, поривът за власт, поривът за удоволствие (наслада). Това са безлични, както ги наричаме, елементи на нашата природа – те са общи за всички, еднакви за всички.
Човекът обаче има възможността да бъде свободен от тези безлични необходимости. Той има порив за самосъхранение – да речем, ако е гладен и види храна, иска да се нахвърли върху нея и да я изяде, да се нахрани. Има обаче и способността да каже „не“ в този момент.
Човекът има свободата да не служи на нуждата, да бъде свободен от необходимостта. В случая с Бога обаче това не означава същото, защото Бог е битие, Той е самопричина на битието Си. Следователно, не съществуват някакви необходимости, които да определят Неговото съществуване.
И именно този факт, че Бог няма пориви, няма вътрешни нужди, се изразява с думата любов. Любовта е свободата от всяка необходимост, дори от необходимостта да съществуваш. И само така, мисля, можем да разберем Възкресението на Христос.
Христос не възкръсна от мъртвите по чудодеен начин, как да се изразим – не защото някаква свръхестествена сила се е намесила. Той възкръсна от мъртвите, защото самоотдаването, кеносисът, любовта, по самата си същност са живот – те са битие. Дори в случая с тварните същества, в случая с човешката плът, която Христос прие, приемането на смъртта от Него не беше защото я желаеше, а защото се подчини на волята на Отца, приемайки я свободно, от любов.
Приемането от тварното естество на смъртта с любов е свобода от смъртта – то е Възкресение. Затова Църквата всяка неделя пее, че „Ти, Христе, си Живот и Възкресение“. Ти си Живот и Възкресение.
Христос говори чрез езика на действието, който беше господстващият език на Неговата епоха, и това действие беше вечерята на благодарението, Евхаристията. Всяко еврейско семейство в нощта на Пасха се събираше, и споделяше хляба и виното като акт на благодарност към Бога, който ги беше спасил чрез преминаването през Червено море – избавлението от Египет.
Точно това направи и Христос. Само че Той им каза: Сега вече не благодарим за онова преминаване през Червено море, а благодарим, защото Бог подари на човека преминаването от смърт към живот.
Сега вече, след като човешката плът стана начин на съществуване на Бога в лицето на Иисус Христос, смъртта вече не съществува. Сега последната съпротива на смъртта е нашата индивидност (ατομικότητα) – нашата плът, която пада в земята като семе и се разпада. И в това разпадане се разрушава и последната съпротива на индивидуализма. Тогава съществуването на човека става само една връзка с Бога, един отговор на призива, с който Бог ни е повикал от небитие към битие.
Превод: Златина Каравълчева
