Буквар на вярата: Предисловие – Глава първа. „Позитивното“ знание и метафизиката

Предисловие

Тази книга не цели да убеждава в своите позиции, нито да промени мнението на предполагаеми опоненти. Тя не е апология на християнската вяра и не се стреми да привлече читателя към определени възгледи. Има една единствена амбиция: да разграничи християнската вяра от онова, което не е християнска вяра. Да премахне, доколкото е възможно, объркването, което изглежда съществува днес в съзнанието на хората относно истината на Християнската църква, и да изчисти тази истина от чужди и несвойствени примеси, които се стремят да я подменят.

И всичко това – по прост, ясен и достъпен начин, насочен към „средния човек“, както се казва, и особено към средния интелектуалец. Защото именно интелектуалецът е най-често носител и жертва на това объркване. Откъснат обикновено от живите корени на вярата и вероятно потиснат психологически от една формалистична семейна религиозност, с преобладаващо отрицателни спомени от безсъдържателни часове по вероучение в училище, днешният интелектуалец отхвърля онова, което си мисли, че е вярата, без всъщност да я познава. Ако обаче някога пожелае да узнае какво именно отхвърля, нека има едно малко книжле – азбука, основно ръководство, написано на неговия език, към което да може да се обърне.

Това е, безспорно, дръзко начинание, защото е почти невъзможно човек да говори за житейски истини с езика на разума, с езика на разсъдъка. Но благовестието на църковната вяра е преди всичко самата любов на Църквата, която „всичко претърпява“ (1 Кор. 13:7).

Затова тя трябва да приюти и „това окаяно поколение от просветени мъже“,[1] както казва поетът. Да се обърне към рационалиста, който днес вече живее във всекиго от нас – в по-голяма или по-малка степен това сме самите ние. И любовта трябва да говори на език, който, без да превръща вярата в рационалистка система, да бъде разбираем за съвременния човек, уловен в капана на собствената си логика – да хвърля някакъв мост към неговата страна. С две думи: тук се предлага един „буквар на вярата“, не най-пълният, нито най-добрият. Вярата, която той представя, е православната вяра на Църквата – не казва нищо „свое“. Но начинът, по който е изложена и поднесена, е несъмнено лично усилие, със своите слабости и пропуски. Казахме вече: за да намериш правилния начин да представиш вярата, е нужна голяма любов. А любовта не е нито сантименталност, нито само добри намерения, а най-голямото усилие за себеотрицание – онова, което Църквата нарича святост.

И ако въпреки всичко някой или някои успеят да сричат вярата чрез този буквар, ще се е потвърдило отново парадоксалното чудо на Силоам: че с малко кал от земята човешките очи могат да се отворят за удивителното в живота.

Глава първа. „Позитивното“ знание и метафизиката

Съществуват знания или науки, които наричаме „позитивни“, т. е. те носят в себе си белега на положителното, излъчват сигурност, внушават усещането за безспорна достоверност. Всеки човек може да ги провери чрез наблюдение, експеримент или математическо мислене. Отнасят се до действителността в света, който ни заобикаля – това са знания или науки за физическата реалност.

Също толкова „позитивни“ изглеждат и онези науки, които се занимават с явленията в обществения живот на хората, с неговата организация и прояви, или с достоверната информация за миналото – историята на човечеството. И тук знанието е пряко и опитно, подлежащо на проверка, следователно е сигурно и задължително за всички.

Именно това сигурно, позитивно и безспорно знание изглежда, че днес е основният стремеж на нашата култура. Всяка страна от начина ни на живот – от семейното възпитание до училищното образование, до работата ни и до организацията на съвместния ни живот предполага, а често и целѝ именно онова, което наричаме обективност: явното за всички знание, осезаемо и стабилно.

Като манталитет, атмосфера и дълбоко вкоренена необходимост изискването за обективност е станало отличителна черта на съвременния човек. Израстваме, обучавани да ценим онова, което е логично, безспорно вярно. Въоръжаваме се с обективната правилност, защото само тя се налага и води до всеобщо признание и до постигане на определени цели.

И все пак заедно с това в нашия рационално организиран живот дебнат някои въпроси, които не могат да се подчинят на изискването за позитивно знание. Първата група от такива въпроси е свързана с нашия опит от областта на изкуството: Какво е това, което отличава една картина на Рембранд от картина на Ван Гог? Или музиката на Бах от музиката на Моцарт? Как става така, че художествената творба на човека остава неподвластна на каквато и да е позитивна зададеност и обективна класификация? И как така мраморът, багрите или думите „съхраняват образа на човека“,[2] както казва поетът, съхраняват неговата уникалност и неповторимост, отпечатани в творбата на всеки човек на изкуството?

Такива въпроси, които остават без отговор от страна на „позитивното знание“, поражда дори самото наблюдение на природата, когато преминем отвъд простото установяване на предметите и започнем да се питаме за тяхната първична причина и за крайната им цел: Как са възникнали всички неща, които съществуват около нас, и накъде отиват? Създадени ли са от някого? Случайно ли са възникнали? Съществуват ли от вечни времена и ще продължат ли да съществуват по същия безпричинен и необясним начин? Какъвто и отговор да приемем, той ще е еднакво произволен и недоказуем, поне според критериите на позитивното знание. А как да обясним красотата на света, хармонията, реда, органичната функционалност, наблюдавани дори в най-незначителната подробност от природния свят?

Освен всичко това в даден момент от живота си, при някой „завой от пътя ни“, неизбежно срещаме болест, грохналост или смърт. И тогава изникват най-неумолимите въпроси: какъв е смисълът на този мимолетен кръг на биологичното ни съществуване? Свършва ли всичко с два метра пръст? И какво е онова, което угасва със смъртта и превръща тялото в безличен предмет, предназначен да се разложи в пръстта? Какво са човешкият поглед, думата, смехът, жестовете – „изразът“ на човека? Онова, което умира заедно със смъртта, е всъщност това, което прави човека уникален, различен и неповторим – начинът, по който обича, по който се радва или страда, специфичният начин, по който всеки човек осъществява живота си. Всичко това и още много други неща, които днес се опитваме да изучим с научна строгост чрез т. нар. „дълбинна психология“, чрез понятия като съзнание, подсъзнание, неосъзнато и в крайна сметка понятието за „аз“ и за човешка идентичност – всичко това просто биологична функция ли е, както са храносмилането, дишането или кръвообращението? Или може би човекът съществува по начин, който не се изчерпва с биологичните му функции и тъкмо този начин на съществуване прави човека истински реален, неподвластен на времето и смъртта?

В някакъв момент от живота си, на някой „завой на пътя“ си, човек започва да подозира, че позитивното знание отговаря само на малка част от неговите въпроси. И че съществува едно пространство отвъд физическото – метафизичното пространство (пространството на изкуството, на любовта, на тайнството на битието), което, за да бъде познато, изисква подход с „мерки и критерии“ много по-различни от онези, които служат за просто удостоверяване на сетивните данни на природата.

В продължение на векове човекът се е борил и продължава да се бори с метафизичните въпроси. Философията, изкуството, религиите са форми на тази непрекъсната и вечна борба, която отличава човека от всяко друго същество и създава неговата култура. Днес живеем в един свят, който се опитва да изгради своята култура върху забравата, върху пренебрегването на метафизичните въпроси, но дори тази позиция сама по себе си е метафизическа и тя също основава (или подкопава) една култура.

Освен това, колкото и да се опитва човек да избегне безмилостните въпроси на метафизиката, колкото и да се стреми да ги забрави в треската на професионалната си заетост, на политическата си ангажираност или в ненаситното преследване на удоволствията, колкото и да ги презира и осмива в името на една митологизирана „наука“, която „има отговор за всичко“ или „някой ден ще отговори“, тези въпроси дебнат някъде по пътя. „Внезапна повреда“, както го нарича Дюренмат[3] – автомобилна катастрофа, рак, сърдечен удар – и тогава бронята на самодостатъчността се срива, а човешката уязвимост се разкрива в цялата си болезнена голота. Пред нас неумолимо се разгръща хаосът на неотговорените въпроси – и това не са просто недоумения, а страховити празноти в самото ни съществуване.

В тези неочаквани моменти на „метафизическо пробуждане“ човек би казал, че всичките ни въпроси внезапно се свеждат до една-единствена дума – символна, веднага разпознаваема и в същото време неизмеримо непозната: Бог. Кой пръв ни е говорил за Него? Какво е Той и къде се намира? Плод на човешкото въображение ли е, необходимост, която умът ни налага, или пък реално съществува, макар и скрит, както поетът се крие в думите си, а художникът – в картината си? В крайна сметка съществува ли наистина, или не? Той ли е причината и целта на битието и на света? Има ли човекът в себе си нещо от Него – нещо, което надхвърля пространството, времето, тлението и смъртта?

Превод: Златина Иванова

Следва

* Γιανναρᾶς, Χρ. Ἀλφαβητάρι τῆς πίστης (Πρόλογος; „Θετικὴ“ γνώση καὶ Μεταφυσικὴ), Ἀθήνα: „Ἐκδόσεις Δόμος“, ⁵1986, σ. 9-10; 11-15 (бел. прев.).
Книгата се превежда на български език и се публикува в Живо Предание с благословението и финансовата подкрепа на Неврокопски митрополит Серафим (бел. ред.).