Буквар на вярата – Глава трета. Вярата

Продължение от Глава втора. Проблемът за Бога – тук

В съзнанието на повечето хора днес думата „вяра“ има едно много конкретно съдържание: означава безкритично приемане на принципи и догми, съгласие с дадена теория или учение, което остава недоказано. Според това разбиране да вярвам в нещо значи да го приемам, дори ако не го разбирам. Да свеждам глава и да се подчинявам на някакъв авторитет, който невинаги е религиозен, а може да бъде и идеологически или политически. Често под общия покров на „вярата“ се прикриват еднакво добре както религиозната преданост, така и идеологическата дисциплина или партийната подчиненост. Утвърдило се е дори и едно мото с неизвестен произход, което мнозина смятат за квинтесенция на метафизиката, докато всъщност не е нищо друго освен предпоставка за всеки тоталитаризъм: „Вярвай и не изследвай!“.

Трябва ясно да заявим, че това разбиране за вярата няма никаква връзка със смисъла, който ѝ е дала поне юдео-християнската традиция. В рамките на тази традиция вярата функционира много повече със съдържанието, което тази дума все още запазва в търговията и пазара, отколкото с онзи смисъл, който ѝ приписват идеологически ангажираните.

В действителност, когато в търговията говорим за вяра, дори днес имаме предвид доверието, което един търговец вдъхва в средите на пазара. Всички го познават, познават начина и нрава в сделките му, неговата изрядност при изпълнението на задълженията му. Ако някога се наложи да поиска заем, веднага ще се намери някой да му даде – може би дори и без разписка за получените пари, защото неговата личност и думата му са достатъчна гаранция.

По същия начин, както в търговията и на пазара, действа вярата и в рамките на юдео-християнската традиция. И тук предмет на вярата не са отвлечени идеи, които черпят авторитет от някаква безпогрешна власт. Предмет на вярата са конкретни личности, на които си призован да се довериш в рамките на една непосредствена, опитна връзка.

И по-конкретно: когато вярваш в Бога, не го правиш, защото някакви теоретични принципи ти го налагат или защото някаква институция ти гарантира Неговото съществуване. Вярваш в Него, защото Неговата личност, самото лично битие на Бога ти вдъхва доверие. Неговите дела и Неговият исторически акт – Неговите действия в историята – те карат да желаеш да имаш връзка с Него.

Разбира се, връзката, върху която се основава вярата, може да бъде непосредствена, но може да бъде и опосредствана. Както е и с човешките личности: аз вярвам на някого, доверявам му се, когато съм го срещал, познавам го, влизам в пряка връзка с него. Но вярвам и на някого, когото не познавам лично, когато свидетелствата на хора, на които имам доверие, ми гарантират неговата надеждност. Така както вярвам и на един художник, когото никога не съм срещал, но самото негово произведение поражда в мене доверие и възхищение към личността му.

Следователно, съществуват степени на вярата: човек напредва от по-малка към по-голяма вяра. И този напредък сякаш е един безкраен път. Колкото и завършена да изглежда една вяра, винаги съществуват възможности за разширяване и узряване. Тя е динамична, винаги е едно „незавършено съвършенство“. Най-общо бихме могли да кажем, че тя започва с доверието към това, което се говори за дадена личност. Продължава с опознаването на неговите дела и живот. Става непосредствена увереност, когато има лична среща, общуване, пряка връзка. От просто доверие се преобразява в пълно предаване на себе си, в безрезервно самоотдаване, когато помежду ни се зароди обич и дори любов (ерос). А в истинската любов, колкото повече обичам, толкова повече опознавам другия, вярвам в него и се предавам на обичта му. Никога няма край истинската любовна вяра и преданост – тя е едно непрестанно удивление, едно постоянно преоткриване на другия, винаги е едно неизчерпаемо изследване на уникалността на неговата личност.

Така е и с вярата в Бога. Тя може да започне само с доверие в свидетелството на хората, които са Го познали, общували са с Него и са били удостоени да съзерцават Неговото лице. Доверие в свидетелството на опита на праотците, на светците, на пророците, на апостолите. Може да продължи с изучаване на любовта, която разкриват Неговите дела, намесите на Неговите откровения в историята, Неговото слово, което ни води към истината. И вярата се преобразява в непосредствена увереност и в предаване на самите себе си на Неговата любов, когато се удостоим да познаем лицето Му – нетварната хубост на светлината на Неговата слава. Тогава „божественият ерос“, който се ражда в нас, е една динамика на преобразяванията на вярата „от слава в слава“ (2 Кор. 3:18), едно непрестанно удивление от откровенията, което преодолява времето.

На което и стъпало или стадий обаче да се намира, вярата е факт и опит от една връзка. И този път е коренно различен от рационалната сигурност и от „обективното“ знание. Ако искаме да познаем Бога на библейското откровение, Бога на Църквата, трябва да Го търсим по правилния път – пътя на вярата. Логическите „доказателства“ за Неговото съществуване, обективните доводи на апологетиката, историческата достоверност на изворите на християнското предание могат да бъдат полезни помощни средства, за да се роди в нас необходимостта от вяра. Сами по себе си обаче те не водят до вярата, нито могат да я заместят.

Когато Църквата ни призовава към своята истина, тя не ни предлага някакви теоретични становища, които преди всичко трябва да приемем. Тя ни призовава към една лична връзка, към един начин на живот, който представлява общение с Бога или постепенно води към опитна връзка с Него. Този начин преобразява цялостния ни живот – той се превръща от индивидуално оцеляване в събитие на общението. Църквата е тяло на общението, в което членовете живеят не всеки за себе си, а всеки в органично единство на обич с останалите членове и с главата на тялото – Христос. Да вярвам в истината на Църквата означава, че приемам да се включа във „връзката на любовта“, която я съставя, доверявам се на любовта на светците и на Бога и те ме приемат с вяра-доверие към моята личност.

До Бога стигаме чрез определен начин на живот, а не чрез някакъв начин на мислене. Начин на живот е всяко органично действие на израстване и съзряване – това е начинът, например, по който се изгражда връзката ни с майка ни и баща ни. От кърменето и милувката, ласката, нежността, грижата – до съзнателното общуване и приемане на родителската любов, в душата на детето безмълвно и неусетно покълва вярата в майка му и в баща му. Тази връзка не се нуждае от логически доказателства или теоретични обосновки, освен ако самата връзка не бъде нарушена. Само тогава доводи на мисълта се опитват да заменят житейската действителност.

Превод: Златина Иванова

Следва

* Γιανναρᾶς, Χρ. Ἀλφαβητάρι τῆς πίστης (Ἡ πίστη), Ἀθήνα: „Ἐκδόσεις Δόμος“, ⁵1986, σ. 25-29 (бел. прев.).
Книгата се превежда на български език и се публикува в Живо Предание с благословението и финансовата подкрепа на Неврокопски митрополит Серафим (бел. ред.).