Мобилно меню

4.9251968503937 1 1 1 1 1 Rating 4.93 (254 Votes)

601Институтът за социални и политически изследвания на Руската академия на науките публикува монография за социално-икономическата ситуация и демографията през 2021 г., която включва данни за доверието в РПЦ като социална институция. Църквата е загубила доверието на религиозните хора – този показател е спаднал с една трета. Разговар за съдбата на РПЦ, руската държава и имперския синдром с богослова дякон Андрей Кураев.

- Дякон Андрей, за последен път се видяхме в края на 90-те години, когато дойдохте във Вятка, за да изнесете серия от лекции за православието. Тогава много хора си мислеха, че ако Русия се върне към Бога, всичко в живота ни ще се подобри. Защо според Вас това не се случи?

- Ако отговорим на въпроса Ви следвайки Кант, бихме могли да кажем: „Кривото дърво, от което е направен човекът, е невъзможно да се изправи“. Хората могат да превърнат и най-красивите идеи в кошмар – и то именно чрез своята отдаденост на тези идеи. Както пееше Александър Галич,

Не се страхувайте от чумата, нито от войната.
Не се страхувайте от мор и глад.
Но се страхувайте само от този,
Който казва: „Знам как трябва!“.

Основната дума, на която се основава православната проповед, е покаяние. Но кой трябва да се покае? Бедните баби, едва оцелели от глада, студа и строежа на комунизма? Жените заради червилото и непокритите си глави? Или тийнейджърите, които откриват собствената си хиперсексуалност? О, ако църковните ритори осъждаха подкупността на чиновниците и алчността на олигарсите така настойчиво, както изобличават чуждестранните гейове! Но те призовават към покаяние само онези, които и така вече са слаби пред жилото на тяхната критика.

И най-важното, православното свещенство, особено епископатът, вярва, че покаянието не се отнася за тях. Те няма какво да учат от грешките си, защото грешки няма. Ако в историята на Църквата е имало провали, те не са били и не са по вина на самите църковници. Това са били машинации на гнусните еврейски масони и всякакви католици, които винаги кроят козни срещу православните. И тази вековна липса на покаяние, култивираната самовлюбеност на управляващата класа на РПЦ доведе до огромна дистанция между Евангелието и това, което сега се представя от професионалната православна корпорация за християнство.

Ако сега Христос се озове на патриаршеската служба в главния храм на Въоръжените сили на РФ, би ли признал случващото се там за Свое учение и участващите – за Свои ученици? Не, такъв въпрос няма отговор. Защото милосърдието и снизхождението на Христос са безкрайни. Нека поставим въпроса по друг начин: какво биха казали Неговите апостоли? Да подскажем: Вижте историята на Анания и Сапфира в книга Деяния на апостолите (Анания и съпругата му Сапфира се опитват да измамят апостолите и да задържат част от приходите. Св. ап. Петър публично изобличава измамниците, които са наказани от Бога – и двамата умират внезапно; бел. ред.).

- Защо, след като преживя гонения през 20 в., РПЦ не се промени, не се покая, а отново се превърна в своеобразен отдел за духовни дела, този път под ръководството на Путин? Както ми каза един поклонник по време на литията до Вятка: „Те са тръгнали по друг път“. Съгласни ли сте с това мнение?

- Отчасти съм съгласен. Още повече, че вината е моя, пряка и лична. Факт е, че през 90-те години бях близък с патр. Алексий Втори. И имах една идея: колкото безумна, толкова и правилна. Исках да предложа на патриарха законодателна инициатива към съветското правителство – да забрани издаването на православна литература за пет или десет години. Не се изненадвайте.

Просто исках да предложа да издаваме цялата православна литература централизирано, като организираме едно свръхмонополно църковно издателство. А след това ще наводним страната с „умни“ книги за православието. Например, щяхме да отпечатаме проповеди на митр. Антоний Сурожки, произведения на о. Александър Мен и други съвременни православни богослови, които щяха да определят стандартите на християнската мисъл през 20 в. Тези книги щяха да зададат „философския“ тон на църковния дискурс: не назидание от високо, не безкрайно национално и конфесионално самовъзвеличаване, а задълбочен и критичен, покаен разговор за същността на вярата в Христос.

Трябваше ни кратка карантина – от пет до десет години, за да може на уморените от атеизма бивши съветски граждани да се внуши вкус към религиозната мисъл, да се посочи определен правилен тон – както прави регент на хор с камертона си. Други издателства биха издавали литература от други религиозни направления, но самото православно слово би могло да се филтрира малко през годините, като се изхвърли онова, което издава твърде много от феодално-крепостническото му минало, както и многобройните фолклорни суеверия. И с течение на годините беше възможно да се реши кои нишки от нашето минало, отрязани от атеистичната гилотина, си струва да се вържат и да се изтеглят в бъдещето, и кои да се оставят в миналото.

Но уви, така и не се осмелих да се обърна към патриарха с тази идея. Така през 90-те години на 20 в. се появиха множество църковни издателства, които започнаха да произвеждат гигантски тиражи с фототипна църковна литература от преди революцията. Уви, ксероксът не умее да поправя грешки.

Православието, което се оказа беззащитно пред вълната от протести в началото на 20 в., започна да се възражда по същия начин в края на века. И става дума за беззащитност по смисъла на аргументи, а не в смисъл на „полиция, хванете богохулника!“.

Всъщност без никаква критична оценка започна да се възпроизвежда епохата, която претърпя крах след революцията, когато народът се радваше, че се е отървал от игото на поповете. И по някаква причина никой на равнището на широкото църковно съзнание, на равнището на официалните ритори на РПЦ не зададе въпроса: „Защо Господ ни наказа?“.

В същото време според библейските пророци историята е място за божествено откровение. Бог ни говори не само чрез красотата на дъгата, но и чрез бедствия, поражения, унижения и болка. Какво сме направили, за да Те обидим, Господи, че от десетилетия ни вариш безмилостно даже не във вряща вода, а във врящо масло? В края на краищата дори в древността не е имало толкова жестоки преследвания на християните.

В Рим вълните на гоненията са продължавали най-много пет или шест години. И най-важното: Римската империя не е имала гранична охрана по периметъра си. Винаги е било възможно да се избяга – в Арабия, Персия, Африка, Кавказ, Великобритания. И християните са бягали, бягали са един по един, бягали са на семейства и на цели общности, разпространявайки Благата вест по целия свят. От Съветския съюз обаче, където границата беше винаги затворена, не беше възможно да се избяга.

В продължение на цели седемдесет години ни вариха в тенджера. Чудя се дали този експеримент не доведе до раждането на нещо коренно различно от първоначалните съставки? И един още по-страшен въпрос: „Ами ако не? Ами ако това, от което се ужасяваме сега, е било такова преди сто или двеста години? И то не е съветска мутация, а по-стара – византийска?“.

- Мислите ли, че връщането към православието в неговата интерпретация от миналия век, без критична оценка и преосмисляне, предизвика такова странно връщане в политическия живот на Русия към абсолютната монархия и колониалните войни?

- Всички хора имат втъкани в себе си някакви „културни сценарии“ (нещо, което съществува на равнище генетична матрица или онази „допълнителна хромозома на руския народ“, възхвалявана от Медински) и ако не бъдат препрограмирани със специални усилия, те се възпроизвеждат и всичко се връща към привичния си ход. Аз, меко казано, не съм строен и щом си позволя да се отпусна на някоя трапеза, кантарът веднага започва да показва някаква погрешна, но позната цифра. По същия начин е естествено човек да воюва, да мрази и т. н. Ако искате, наречете това „криво дърво“ първородния грях или животинско наследство от маймунските предци. Но въпросът е, че пътят към очовечаването минава през борбата с агресията, а не през нейното освещаване и култивиране.

В православието пък борбата с агресията се ограничава до семейното равнище: „Обикни тъща си“. А за това, че не бива да воюваме със съседите си и с нехристияните – в най-добрия случай се мълчи.

Така например известният телевизионен проповедник прот. Андрей Ткачов наскоро написа в своя канал в „Телеграм“:

„Имаме до 7000 укри в плен. Какво ще стане, ако им отрежем членовете и изпратим тази армия от кастрати у дома? Всичко, което трябва да направите, е да популяризирате този въпрос възможно най-много… Няма милост за вас, нацистки мръсници! Идейни и стихийни, за вас няма милост. Трябва да бъдете заличени с хиляди заради едно кастрирано момче. Вие сами си го направихте. Личното ви човеконенавистничество, възприето като идея, ще ви изтрие, гниди, от лицето на земята. Моисей Угрин, кастрирания, ще ни помогне. Всички печерски светци ще ни помогнат, защото вие сте нация христопродавници. Няма да ви простя лично, псета, за кастрираните момчета. И ще си го спомням още сто пъти. Ще ви напомня, гадове, за кастрираните момчета на Страшния съд. А когато ви бесят, копелета, ще ви напомня за кастрираните момчета. Пригответе се, копелета. Бог вече е взел решение“.

За „пиян боцман“ подобно избухване може да се смята за нормално, но едва ли е приемливо за свещеник. Поне „благородството“ на християнския пастир задължава към нещо!

В православието (както и във всички исторически клонове на християнството) онази част от Христовото учение, която говори за ненасилие, е забранена.

Това, което отсъства от православната традиция, е политическият аскетизъм. Няма том на „Добротолюбие“ със съвети как да избегнем лакомията за власт и как, след като сме на власт, да я ограничим. Например един епископ може да е абсолютен постник, да яде по една просфора на ден, но да се наслаждава на безконтролната си власт и на всички нейни атрибути. Не мога да си представя епископ, който да каже на губернатора: „Да не принуждаваме студентите и учениците да ходят на лития, защото по принуда не може да си богомолец!“, или „Нека не затваряме други християнски църкви и да разгонваме еретиците с помощта на полицията! Единственото, за което моля, е в централната книжарница да има рафт с православна литература, а не само с магически рецепти“.

Тематиката на „Великия инквизитор“ не е осмислена в православието. Въпреки че Достоевски признава, че когато е писал „Легенда за Великия инквизитор“, е имал предвид православието, по цензурни съображения той превръща Великия инквизитор в римокатолик.

- Защо в съвременното руско православие съществува особена традиция на „немислене“ и много подозрително отношение към книжното знание? Жените често чуват: „Ти, майко, се моли. На Господа не е угодно мъдруването“.

- Знаете, че човек може да сподели нещо с друг човек само ако сам го е изпитал – и то го е изпитал с радост. И ако един свещеник не познава радостта от интелектуалната работа, радостта от търсенето на информация, радостта от „мозъчната атака“, тогава за какво да говори? Радостта от дългото седене и пиене в сауната е позната, но радостта от „напоителното“ четене в научна библиотека – не. Всичко, което си мисли за света на книгите такъв свещеник е: „Защо ми трябва още една книга? Аз вече имам една!“. Такъв свещеник понякога не изчита напълно дори Библията, особено книгите от Стария Завет. И това е разликата между съвременния руски православен свят и средновековния свят, където книжовността се е ценяла поне под формата на начетеност. „Човек на книгите“ е звучало като комплимент в древна Русия. Днес отношението към човека, който чете, е по-скоро подозрително: какво чете той там? Ами ако е попаднал под влиянието на католиците или на обновленци-либерали? Какво да кажа – повечето руски свещеници днес имат минимално образование, с което в царска Русия не биха ги приели дори в семинария!

Наскоро прочетох мемоарите на един професор по богословие, живял в края на 19 в. Завършил Петербургската академия, но преподавал в Московската академия в Сергиев Посад. И този професор описва тези две академии като два различни свята. В Сергиев Посад семинаристите, живеещи в малък град, са най-образованата група от местната младеж, но са неспособни да общуват с инакомислещи и друговерци, изпълнени са със самомнение и се смятат за център на вселената. Студентите пък в Санкт Петербург, които постоянно обсъждали религиозни и политически въпроси сред своите връстници от други университети и дори от други вероизповедания, били много по-толерантни и способни да размишляват и, следователно, да бъдат и апологети на собствената си вяра. Сега повечето от православните се държат като учениците от онова училище край Москва през миналия век. Те не желаят да чуят и разберат критиката срещу тях.

Способността да анализираме, сравняваме и понякога да правим разлика между същественото и „чуждото“ в собствената си вяра и църковен живот би ни позволила да водим разговор, според съвета на Солженицин:

Където знаят що е лошо,
и кое – добро у нас
не водят спорове безкрайни,
че само ний сме най-сияйни

Уви, сега РПЦ прави всичко възможно, за да изключи ситуациите, в които защитата на вярата може да се окаже необходима. Предлага се тя да бъде защитавана не чрез ума и евангелската (по съвест) чистота на живота, а от полицията. Предлага се просто да се затворят устата на всички възможни питащи и критици.

- Дякон Андрей, Вие сте известен като изследовател и експерт по Византия, как според Вас византийската симфония на властите влияе на настоящата политическа ситуация в Русия?

- Прословутата византийска симфония на властите е чисто церемониална. Всъщност е имало съвсем недвусмислен цезаропапизъм: императорът е имал право да отстранява или назначава патриарси и дори да се намесва в богословските дискусии. Е, днес, слава Богу, държавата не се намесва в богословието. Но пък въпросът с висшите кадри е сложен. Вече получавам сигнали, че нашите тайни служби отново започват да работят с епископите и вероятно някои от последните назначения вече са съгласувани с администрацията на президента.

И във Византия е имало ситуации, в които дори светците на Църквата, нейните велики проповедници като св. Йоан Златоуст, например, са се страхували да се изказват по злободневни политически теми.

Да вземем например събитията от 12 юли 400 г., по време на управлението на имп. Аркадий и имп. Евдоксия. Императорът поверява охраната си на чужденци – готи. Те са служели по договор, но са нямали никакви роднински връзки с местното население. Заради това са били ценени от императорите, които са се страхували от заговори, и по същата причина са били мразени от местното население. Веднъж в Константинопол малък спор на пазара между търговци и готи прераства в кавга, която се разраства в истинско въстание. Населението на столицата се обединява, за да победи чужденците. Готите бягат от града със съпругите и децата си и се опитват да се скрият в готски християнски храм, построен извън границите на града. По заповед на императора обаче добрите граждани на Константинопол ги настигат и там, заключват вратите на храма и ги изгарят заедно с жените и децата им. Според историческите хроники са изгорени седем хиляди души. А кой е бил архиепископът на Константинопол по това време? Великият проповедник и богослов Йоан Златоуст. До нас са достигнали десетки томове с негови проповеди. В нито една от тях обаче няма нито една дума, която да осъжда този неприятен инцидент в живота на паството му. Да се осъждат фриволните маниери на византийските красавици или дори грима на имп. Евдокия – това е прекрасно! За това Златоуст е имал достатъчно смелост. Но да разобличиш масово убийство – не. А можете ли да си представите как щеше да се промени традицията на Православната църква, ако Йоан Златоуст не се страхуваше да изобличи нечестивите и коравосърдечни жители на Константинопол? Ако им беше казал: „Всички онези, които вчера подпалиха храма и се радваха, че в огъня изгарят деца и жени, се отлъчват от светото Причастие – анатема за вас!“… Да, ако беше казал „Анатема!“, може би историята на цялото православие щеше да е различна…

- Под чие духовно влияние, според Вас, се намира Путин в момента, заявявайки, че „те всички ще умрат, а ние ще отидем в рая“? Писали сте много за сектите, за опасността от сектантство, включително за маргиналните течения в православието.

- Нямам претенции да отделям когото и да било, включително президента на Русия, от света на православието. Практиката показва, че това е въпрос на вкус, и ние лесно определяме онези, които не ни харесват по някакъв начин, като сектанти. Но може би това, което от моя гледна точка е „безвкусно“, е мейнстрийм в православието? Възможно е тогава аз, с моя православен хуманизъм, да съм сектант?

В огромната библиотека на православието може да се намери проповед за войната и проповед за несъпротивлението, апология на лукса и апология на бедността… Наскоро дори намерих един светец-патриарх, който благословил въоръжено въстание срещу законен, но подъл император (св. Калиник срещу имп. Юстиниан Втори).

Случвали са се всякакви неща, всякакви неща са били канонизирани. Ето защо как мога да отлъча от православието, да речем, проповедник на антисемитизма, ако самият Йоан Златоуст е написал „Седем слова против евреите“? Православието е сложен многообразен организъм с толкова отдавнашни болести, че вече не е възможно да ги отделим от самия организъм.

Що се отнася до Владимир Путин, струва ми се, че той е по-скоро светски и съветски човек, отколкото религиозен и православен. Той има съвсем съветска ценностна система: да се страхуват от нас и ние да размахваме „ядрена бухалка“ във въздуха.

Путин чака своята Ялта, за да седне с тесен кръг световни лидери като равен, буквално „по трима“, да начертаят на салфетка картата на света и да решат кой коя част от нея ще притежава. Путин обаче не е единствен, който мисли в тези категории и иска половин Европа. Американците наскоро разсекретиха дипломатическите архиви от 90-те години на миналия век. Прочетох стенограма от разговор между Борис Елцин и Бил Клинтън. Елцин казва на Клинтън напълно сериозно: „Слушай, човече! За какво ви е тази Европа? Вземете останалата част от света и ни дайте Европа!“. И е показателно, че в началото на разговора с американския президент Елцин иска само постсъветските страни, а в края на срещата иска цяла Европа.

- Искате да кажете, че всички руски лидери, дори и тези, които имат демократични възгледи, страдат от имперския синдром?

- А кой не страда от имперския синдром? Наистина ли само Русия и нейните управници страдат от това? В историята на почти всяка държава има имперски период, който дълго време продължава да  причинява фантомни болки. Дори гражданите на Република Молдова имат идеи за това какви трябва да бъдат истинските граници на Молдова Маре (Велика Молдова), създадена от Стефан Велики. Да не говорим за полската мечта – „Полша от море до море!“.

Имперският синдром е като вирус, който има почти всеки, но по някаква причина при някои той поглъща целия организъм, заразявайки всичко наоколо, докато при други дреме спокойно в продължение на години, без да причинява вреда. Днешна Русия очевидно има пристъп на такъв имперски „коронавирус“. Ваксината не е дала резултат.

Мнозина казват, че Русия не е готова да се превърне в демократична държава поради историческите си предпоставки. Казват, че сме имали татаро-монголско иго и крепостничество. Но вижте Естония и Финландия – и двете страни са имали много по-кратки периоди на свобода и независимост от Русия. Естонците са живели в крепостничество на германските барони в продължение на векове, но никой не казва, че естонците не са способни на демокрация или че представляват опасност за всички около тях.

Мисля, че рано или късно Русия също ще се превърне в развита демокрация, освен ако, разбира се, не се разпадне или не стане „специален регион на Китай“. За да го направи обаче, трябва да осъзнае собствената си експлозивност и да положи усилия да обуздае своята „алфа-мъжкарска“ природа. Засега у нас е на ход канонизиране за християнски светци на военноморски командири и генерали… И това въпреки факта, че нито Ушаков, нито Суворов са били командири в някоя война в защита на самата Русия.

- Защо „военната спецоперация“ в Украйна се възприема от някои православни и мюсюлмани като свята? Като джихад срещу неверниците, срещу прогнилата и корумпирана Европа?

- Да, именно в църковното заккулисие започна разобличаването на гей-Европа, а днес вече се излива от всички телевизионни екрани и се превръща в основно оправдание за военните действия в Украйна. Това означава, че телевизионните глашатаи охотно се заеха да пригласят на православните фанатици и „воини за Светата Рус“. И сега се оказва, че сме във война не с Украйна, а, извинете, с „педерастите“. Както неотдавна един руски депутат обясни в телевизионно предаване „легендата“ на своята световна карта: около Русия има само „педерасти, слуги на педерастите и педерастчета“ („пиндос“ в съвременния руски жаргон, синоним на американец; бел. ред.).

Напълно очевидно е, че висшите йерарси на Руската православна църква, включително патр. Кирил, се опитват да намерят някакви свещени измерения на специалната военна операция в Украйна. И това е страшно. Защото там, където се появяват думите „свещена война“, цари „Великата идея“, а такава война не може да бъде успокоена с просто прекрояване на границите. Тя не може да има друга цел освен тоталното унищожаване на противника.

Източник: Idel.realli


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8cxda 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Гледай да имаш милост към всички, защото чрез милостта човек намира дръзновение да говори с Бога.

Авва Памб