Интервю с о. Георги Чистяков (1953-2007) за подхода към младите хора и задачите, които стоят пред тях в съвременния свят.
- О. Георги, веднъж казахте, че не можете да оставите преподавателската работа. Не можете да оставите своите студенти и докторанти. Защо това е толкова важно за Вас?
- Бъдещето винаги принадлежи на младото поколение. Струва ми се, че е важно не само да общуваме с младите, както свещеникът общува с енориашите и приятелите си, но да общуваме с тях в процеса на работа всеки ден. Именно по този начин подготвяме своята смяна. Така в Църквата се формира онова, което в широк, във философски смисъл наричаме апостолска приемственост. Всичко живо в Църквата се предава именно така: от ръка на ръка, от човек на човек. И затова да работим колкото се може повече с младото поколение, е просто необходимо.
- Лесно ли създавате контакт с младите хора?
- Дойдох като преподавател в университета, когато бях на двадесет и две години. Оттогава досега винаги съм имал студенти, докторанти и според мен никога не съм проблем в общуването с тях.
- Как Ви се струва, разбирате ли младежите?
- Ясно е, че не ги разбирам. Много неща не разбирам, и те, моите по-млади приятели, вероятно знаят това. Но в някои аспекти смятам, че все пак ги разбирам.
- А имат ли младите хора особени пътища към Бога в сравнение с другите поколения?
- Мисля, че когато говорим за младите, работата не е в особените пътища, а в особения език. Всяко следващо поколение винаги говори на нов език. И ако възниква проблем с бащите и децата, той възниква не защото гледаме на нещата по различен начин. Убеден съм, че целият проблем се поражда заради това, че говорим за едно и също, но с различни думи. А мисълта най-често е една и съща. Взаимоотношенията между поколенията – това е проблем на намирането на думи, проблем на търсенето на общ език. Общият език, като правило, се намира, когато започнем да правим нещо заедно. Така например, много обичам и в журналистиката да работя с млади автори. Студент или студентка носи статия. Тя съдържа немалко интересни елементи, но и много неща са написани недобре. Тогава сядаме заедно на масата и работим в продължение на три часа. Сменяме местата на фрагменти от текста, съкращаваме, дописваме, заменяме думи. При това знаеш, че не трябва да внасяш в текста нищо свое, а само да помогнеш на младия човек да извади на повърхността онова, което вече съществува в статията, но не е напълно ясно за читателя. Подобна съвместна работа и сближава, и по удивителен начин помага да се види главното, да бъдат разбрани много неща.
Помня как преди много години един от моите по-възрастни колеги точно така работеше с мен над първата ми статия. Това беше преди четвърт век, а аз помня всичко до най-малките подробности. И съм му невероятно благодарен.
- Отново тук вероятно могат да бъдат поставени и взаимоотношенията между вярващите и невярващите. Намирането на общ език…
- Да, проблемите, възникващи между вярващите и невярващите – са отново проблеми с езика. Преди всичко, това е свързано с неразбиране какво означава думата „Бог“. Мисля, че мнозинството невярващи хора просто не разбират самата дума „Бог“. Не разбират нещата не на нивото на сърцето си, а на нивото на своето съзнание, доколкото, ако се замислим върху вътрешния свят на този човек, ще видим, че там има място за Бога и там живее Бог, но самият човек не се досеща за това. Необходимо е да му се помогне да разбере себе си.
- Как да му помогнем? Ето, ние сме вярващи, познали сме Бога… Много сме радостни от това, отиваме с тази радост при другите, а те не ни приемат, отдръпват се от нас…
- Много е трудно да отиваме при хората, движейки се напред безогледно, като им проповядваме нашата вяра, като ги наричаме невярващи и заявяваме, че ни е поверена истината. Това действително води до слаби резултати, особено сега, когато хората надраснаха епохата на своето детство. А ето, когато това се получава от само себе си, в процеса на съвместна работа… Мога да посоча примери за няколко свои ученици и сътрудници, станали лека-полека вярващи хора. С тях говорех за всичко друго, само не и за вярата. Но после, след три-четири години, неочаквано откривах, че този човек е станал енориаш на нашия храм. Мисля, че именно съвместната работа на вярващия с невярващия, в крайна сметка, довежда невярващия човек при Бога. Ако разбира се, вярващият се държи честно. А ако вярващият се държи неискрено в съвместната работа с невярващи хора, той ще построи китайска стена между тях и Бога. Ще ги отблъсне от Църквата, може би завинаги. Има и такива случаи.
- О. Георги, Вие помните ли кога и как дойдохте при Бога?
- В детството си бях силно вярващо дете, но вярващо по детски. Някакъв поврат, реална среща с Бога в зрелостта преживях на седемнадесет години, по-точно, между шестнадесет и седемнадесетгодишната си възраст. За това писах на страниците на „Руска мисъл“ в очерка „Среща“. Не умея да повтарям вече написаното.
- Сигурно в онова време е било трудно да вярваш в Бога, особено за младия човек…
- В онези времена наоколо имаше множество забележителни хора, и вярващи и просто чисти, и резки противници на режима. И както в университета, така и в обкръжението на о. Александър Мен попаднах в удивителна атмосфера, озовах се сред наистина задълбочени и чисти хора. Вероятно щеше да ми бъде много по-трудно, първо, ако не бях вярващ, и второ, ако не бях попаднал в тази атмосфера. Цялата ми младост – това са очарователни старици, мои роднини и познати; младостта ми – това са забележителни професори, и откриване на все нови и нови хора; това са ярки свещеници и монахини. Не, вярата не правеше живота по-труден, напротив, тя те правеше крилат. По-голямата част от моите трудности беше свързана със съвсем друго, с моя темперамент, който винаги ме въвличаше в кръговрата на обществения живот, с това, че никога не можех да се смиря с нещата, против които се бунтуваше моята душевност.
- Различава ли се днешната младеж от младите хора на Вашето поколение, и ако да, с какво?
- Мисля, че общо взето, не се отличава с нищо. Когато разговарям много откровено с днешните ученици или студенти – на изповед, в университета или на гости – откривам, че и проблемите, които ги вълнуват са същите, и се изразяват примерно по същия начин. Смятам, че младото поколение във всички исторически епохи живее със сходни идеи, проблеми, преживявания…
- Как мислите, притежава ли съвременната православна младеж определени задачи?
- Според мен младото поколение винаги има едни и същи задачи: първо, да учи, за да ни смени, когато това се наложи, и второ, старанието да се реализира в нещо добро. Помня, че когато бях на осемнадесет, деветнадесет, двадесет години, все тичах при възрастни, нуждаещи се от грижи. Сред приятелите ми имаше сляп поет, с когото се разхождахме или посещавахме гроба на жена му. Още имаше старици, на които трябваше да се купи кефир, сирене, да се измие пода или да бъдат поправени разни неща. На някого трябваше да чета на глас. Имах забележителна приятелка – Анна Фьодорова, вдовица на депутат от Държавната Дума по времето на Николай Втори, от партията на октябристите. Тя беше сляпа, много обичаше да слуша Евангелието на църковнославянски. Сред роднините й никой не четеше на църковнославянски. Затова непременно отивах при нея няколко пъти седмично, за да ѝ почета от Св. Писание. Имаше старица, на която четях на глас на френски. И такива като мен сред студентите от 70-те години не бяхме никак малко. Мисля, че именно в това се състои задачата на младия човек: да прави повече за хората около него и колкото може повече и по-сериозно да учи, защото в младостта всичко се удава невероятно лесно. Буквално всичко Бог дава с щедра ръка. Да бъде пропуснато това време е недопустимо. Освен това младият човек задължително трябва да се уморява, да изразходва силите си. Когато не се отдаваме, в главата ни идват глупости, емоциите ни завихрят и т. н.
- Как мислите, кои са главните проблеми, изпитвани от съвременната младеж?
- Смятам, че главният проблем на младите в съвременна Русия е, че те са много слабо въвлечени в обществения живот. Ако вземем Италия, Франция, други познати за мен страни по света, в тях студентите винаги са много активни. При това във всички сфери, не само в политиката, но и в социалния живот, в помощта за незащитени слоеве от населението, в различен род движения, в литературата, в изкуството. Младежта винаги е много активна. Руската младеж е изключително пасивна, ако я сравним с нейните връстници в Европа. И това е много лошо, дори опасно. В Русия този проблем стои от не едно десетилетие.
Спомням си един анекдот, който разказваха през 60-те години. Двама старци споделят мисли един с друг и казват: „Само да доведем децата си до пенсия, а по-нататък те някак ще се справят и без нас…“. В този анекдот е отразена тенденция. Русия вече отдавна се превърна в страна на късното порастване, на късното излизане на сцената на широкия обществен живот. Сега тази тенденция се преодолява. Дори ако погледнем към членовете на нашето правителство, там има много хора, едва навършили четиридесет години. Малко ме плаши нещо друго: в днешния живот съществуват всички основания да се учи все по-малко. Да посъбереш знания на бърза ръка и да започнеш да печелиш. Но така може да се работи само в младостта, а после ще се окаже, че нямаш багаж. Затова се страхувам, че днешната младеж не учи достатъчно сериозно и задълбочено, колкото е необходимо.
- Мнозина млади хора не виждат друг смисъл в живота освен печеленето на пари и развлеченията. Не говорят за нищо друго…
- Първо, все пак говорят и за други неща. Стараем се, и не само ние. Второ, имам няколко енориаши, доста заможни млади хора, които наистина печелят много, но и влагат сериозно в църковни дела. И мисля, трябва да говорим открито, че сред днешните православни християни от младото поколение има много активни бизнесмени, които заработват огромни пари и влагат огромни суми в благотворителност. Съществуват такива хора, съществуват и други… Въобще, аз не обичам да говоря за тенденции, но ще се опитам. Според мен тенденцията е, че хората не учат достатъчно задълбочено. Да кажем, ако още преди двадесет-тридесет години чужди езици в Русия владееха единици, то сега, разбира се, множество хора владеят нелошо английски, френски, немски или италиански, но когато започнеш да копаеш по-дълбоко, излиза, че човекът не знае нищо. Неотдавна ми се наложи да разговарям с млад испанист. Той говореше испански свободно, това е неговата специалност. Но се оказа, че изобщо не познава испанската литература от 20 в., а това са изумителни имена. Това не е само Федерико Гарсия Лорка, това е и Унамуно, и забележителният поет Хуан Рамон Хименес. А съществува още латиноамериканска литература от нашето столетие, също забележителна. Това са Рубен Далил или Борхес, най-известният, също Маркес и т. н. Той познаваше като имена Маркес и Лорка, а останалите не знаеше дори като имена. Това е доста характерно за нашето време. Повърхностно знание, което не дава дълбочина. С такова знание можеш да живееш нелошо на двадесет години, а после ще се окаже, че здравата не ти достига.
- Как мислите, трябва ли тази ситуация да се промени? Ако говорим честно, и аз преди да дойда в Църквата учех единствено, за да печеля неограничено количество долари и да водя определен начин на живот. Не познавах нищо друго. Идвайки от училище в института, смятах, че науката е моята цел. По начина, по който ме обучаваха в института, разбрах, че науката просто не може да бъде цел. И се постарах да се огранича само със знанията, които са ми необходими, за да печеля. А за да се занимаваш така, както Вие казвате, е нужно да виждаш много, много надалече…
- Мисля, че ситуацията може да бъде променена. Въпреки че проблемът не е в младежите, а в хората, които сега са между четиридесет и шестдесетгодишна възраст. Сред тях, уви, не са много онези, които могат истински да запалят младите. Ако вземем който и да е от московските университети – а днес те са сериозно число – познавам възхитителни преподаватели, които имат прекрасен контакт със студентите. Бих искал да назова поне четирима. Това са Владимир Бибихин, известен философ и блестящ преводач. Поетесата Олга Седакова, Анна Шмаина-Великанова. Такива преподаватели дават на студентите изключително много, откриват пред тях нови хоризонти. Студентите започват да четат книги, остават в библиотеката до затварянето й. Като библиотекар, а аз все пак работя в библиотека и понякога общувам с читателите, мога да кажа, че за мен най-важното е да разбера кой излиза от библиотеката последен. И как човекът се разделя с книгата вечер, преди затварянето на библиотеката. Да гледам тези студенти за мен е събитие. Понякога им се радвам безкрайно. Да спомена и Светлана Коначова, философ, преподавател в Руския държавен хуманитарен университет. Тези хора могат да увлекат младежта, да я поведат след себе си, и главното, да открият перспектива, да покажат дълбочината на знанието, да те научат да обичаш интелектуалния труд и да виждаш в интелектуалната работа нейния духовен компонент. Но измежду средното поколение такива са малко…
- Това въобще не е учудващо…
- Не е учудващо, нали минахме през месомелачката, чиято задача се състоеше да нивелира личността, да отнеме нейното „аз“. Ще кажа повече: сред хората от средното поколение съществуват ярки персони, но много често те са затворени и не допускат никого до своя вътрешен свят. Назовах Ви имената на четирима души, които през цялото време работят с младежите, непрекъснато се отдават на студентите. А твърде много представители на нашето поколение се превърнаха в хора от кабинетен тип. Те не искат, не могат по някакви причини да работят с младежите. „Професорският патос“, който беше характерен за началото на века (20 в. – бел. прев.), в последващото поколение угасна много силно.
- Може би, за да работиш с младежта, е необходимо преди всичко да я обичаш, да обичаш всеки свой студент?
- Мисля, че е необходимо не само да обичаш младежта, а да обичаш човека изобщо. Много е важно човекът да ти е интересен. Защото тогава преподавателят е добър, тогава работата му се получава, тогава и при свещеника служението се получава. Когато той не се опитва да направи от събеседника свое копие, когато той не просто го учи, но и се учи от него. Отец Александър Мен е удивителен пример как свещеникът се учеше от енориашите си, а не само да ги наставлява. И всеки истински професор непрестанно се учи от своите студенти и докторанти, но това се случва далеч не при всички. Смятам, че в много от нас, представителите на съветското време от 60-те години, отделите на душата, отговарящи за всичко това, са чисто и просто блокирани.
- На мен ми останаха доста мрачни спомени от моя институт. Как Ви се струва – има ли бъдеще Московският физико-технически институт?
- Историята на този институт премина през различни епохи. Когато отидох да работя там, още имаше много силни, ярки студенти и прелестна атмосфера на огромен интерес към всичко. Обикновено след лекции, за да не побягна към влака, студентите буквално ме пренасяха на ръце до общежитието. Там започваше безкрайно пиене на чай, първо в една стая, после в друга, след това – в трета. И ако се връщах в Москва, това ставаше чак с последния влак. Успявахме да обсъдим много сериозни, важни неща, да почетем на френски текстове от Вийон или Ронсар. А после изведнъж с тази атмосфера нещо се случи, тя започна да пресъхва. Когато липсва атмосфера, то и за яркия човек е трудно да се откъсне от ставащото около него. Защо се случи това? Може би защото по-старото поколение си отиде, може би защото се появи възможност да се печелят бързо големи пари. Когато аз започвах, всички студенти във физико-техническия институт бяха безумно бедни и нямаха никаква възможност да работят, освен да метат улиците от четири до седем сутринта преди лекциите и да получават някакви копейки за това. Сега възможността да печелят (сама по себе си прекрасна) ги отвлича от онова, за което младежта е повече предназначена: да учи, да размишлява, да преживява и личните, и обществените проблеми с огромен вътрешен заряд.
Но това също ще премине. Мисля, че епохата на лесните печалби отминава. Настъпва ерата на стабилните, може би добри печалби, но такива, които все пак ще бъдат добивани в резултат на сериозен труд. И ако вземем някоя страна като Франция или Италия, ще видим, че за елементарен превод, какъвто може да направи студент от първи-втори курс, той ще получава стотинки. А истинският майстор на художествен превод ще получава за труда си сериозни хонорари. Нали за да достигнеш такова ниво, при което да ти плащат триста долара за половин час работа, е трябвало всеки ден да посещаваш библиотеката в продължение на тридесет години. Излиза, че човек получава тези пари не защото ги е изработил днес, а защото преди това ги е изработвал в течение на тридесет години, хранейки се понякога с черен хляб и вряла вода, тъй като не е имал средства да си купи чай. Това е нормална ситуация, но в Русия засега тя не работи.
- Благодаря, о. Георги, и накрая бихте ли се обърнали от страниците на нашето списание към младите хора?
- Да се обърнеш към младежите е нещо твърде сериозно. А за щастие, аз съм човек не съвсем сериозен. Някога една от най-големите ми приятелки, Наталия Трауберг, каза: „Добре, че ние с Вас, о. Георги, сме смешни. Това ни спасява от важност, от надменност“. И аз се гордея, че не е в моя стил да си придавам важност, не е в моя стил да се преструвам на човек, който може да поучава.
Най-важното, което, струва ми се, мога да кажа от страниците на списанието към читателите е, че трябва да размиваме границите между поколенията, че трябва да бъдем приятели и с по-възрастните, и с по-младите, и да се отнасяме доброжелателно и с уважение едни към други. Въпреки че вероятно това обръщение ще бъде призив не точно към младежта, а към хората от моето поколение и към самия мен: бъдете приятели с младите, с хората в ученическа и студентска възраст, отнасяйте се към тях с уважение, опитвайте се да ги разберете, не им натрапвайте себе си, и тогава те ще се заинтересуват от вас и ще започнат да се разкриват в общуването с вас. Тогава заедно ще успеем да направим изключително много.
Източник: https://didahe.ru/ekklesia/chistyakov/speeches/interv_molodyozh.htm
Превод: Радостина Ангелова
