Украинската православна църква (Московска патриаршия) справедливо подчертава, че тя реално е самоуправляема, че връзката ѝ с Москва е чисто молитвена и символична: възнасяне на името на Московския и на цяла Русия патриарх по време на молитва.
От това следва, че именно литургичното поменаване на името на патриарха представлява а) начин за връзка с Руската църква и б) предмет на спора между украинците. Ще рече, това не е дреболия. Това е маркер за каноническа територия. И това е единственият, почти виртуален модус на присъствието на Московския патриарх в живота на Украйна. Да, плюс издаването на грамота, признаваща избора на украинския събор на негов предстоятел. Това е. Да спрем. Не четете по-нататък. Обмислете ясно и формулирайте за себе си своя отговор.
А през 1656 г. във всички документи, договарящи предаването на управлението на Киевската митрополия на Москва, Константинополската патриаршия неизменно прави уточнението: името на Вселенския патриарх трябва, както и преди, неизменно да се поменава на службите преди името на Московския патриарх. Значи Константинопол е оставил на украинска земя същия този пограничен маркер, който сега там поставя Москва. Наистина, Москва тогава тутакси го е махнала. Едностранно. По „правото на силата“. Чиято е властта – на този е и диптихът. На пръв поглед изглежда, че това е малко нарушение на договореността. Но днес именно заради тази „дреболия“ Москва призовава украинците да проливат своята кръв. Ако това е „дреболия“, защо тогава се държат за нея с всички сили? А ако не е „дреболия“, тогава защо сме я нарушили през 17 в. и защо при хроническото нарушаване на този не-маловажен член на договора за предаването, продължаваме да смятаме този договор за действащ?
Не мога да приема това за логично и достойно поведение. Между впрочем, когато ние сме нарушили тази „дреболия“, Константинопол е замълчал и не е започнал да устройва вселенски разгром. Това вече опира до ролята на личностите в различните истории.
Източник: Личен блог на автора
