Предлагаме на нашите читатели втората част от интервюто на протод. Андрей Кураев за френското издание Orthodoxie.com за причините, поради които много православни смятат войната на Русия в Украйна за „праведна“; за корените на „благочестивото насилие“ в мисленето на православните и за това кога православните патриарси са влизали в конфликт с царската власт.
- Какво мислите за случващото се в Украйна днес?
- Много ми е мъчно, че моята страна реши да се самоубие. Докато в първите дни вярвах, че това е лично решение на московския тиранин, днес, виждайки народния консенсус около него, мога да кажа с горчивина: да, това е решението на моята страна, на моя народ.
С течение на годините започнах да преразглеждам предишните си позиции и сега с болка се съгласявам с думи, които предизвикваха гнева ми през последните години. Това са „русофобски“ тези от гледна точка на патриотите. Някои западни политолози твърдят, че болшевизмът е форма на съществуване (инобитие) на нашето православие. Това означава, че той не е нещо чуждо, наложено отвън на Русия, а нещо съвсем естествено, органично за руската национална история и византийското православие. Това е своеобразна мутация на самото православие. Както пише изтъкнатият византолог Александър Каждан, „когато мисля за историята на Византия и нейното значение за 20 в., винаги се връщам към една и съща мисъл: Византия ни е оставила уникален опит на европейски тоталитаризъм. За мене Византия не е толкова люлка на православието или хранилище на съкровищата на древна Елада, а по-скоро хилядолетен експеримент на тоталитарна политическа практика и без това разбиране ние не можем да осъзнаем мястото си в историческия процес“.
И така, когато виждам онази лекота, с която пред очите ми от 2012 г. насам православният свят започна да възпява правото си на насилие, аз съм принуден да се съглася с тази диагноза… Имаме една популярна фолк-певица – Жана Бичевска. Тя започна кариерата си много интересно през 80-те години на миналия век, а след това стана църковничка и се втвърди. И сега пее песни по текст на съпруга си със следните думи: „Ще преследваме врага по следите му и ще го разкъсваме на парчета, възхвалявайки Господа“… Тя има красив глас, красива китара и съвсем не красиви възгледи…
Многобройните апологии на насилието и агресията се приемат толкова лесно от масовото съзнание, че възниква въпросът: щом този милитаризъм и кръвожадност така лесно ти лягат на душата, значи те засягат някакви основни, дълбоки вярвания и чувства на руския православен народ. И това наистина не ми харесва.
Вижте, аз дойдох в Църквата, която беше малка и преследвана. Кръстих се на 18 години, през 1982 г., и изобщо не исках да ставам член на една полицейска и агресивна структура. Затова съм много благодарен на Бога, че ми даде възможност да се откъсна далече от патриаршията още преди началото на тази срамна война.
Смятам, че тази война е самоубийство за самата Русия, независимо от това какви военни успехи ще постигнат руските танкове тази пролет или лято. За Русия това е краят на нейната история като геополитическа сила. Това е моралното фиаско на нашата приповдигната църковно-патриотична реторика.
Хамлет казваше: „Аз съм обсебен само от север-северозападния вятър. При южен вятър все още мога да различа сокола от чаплата“. Смисълът на тази поговорка е, че „аз ще разгранича ловеца от жертвата му“. Нашият патриарх се престори, че не може да направи разлика между агресия и отбрана. Така че моралният компас на нашата църковна йерархия е напълно разрушен.
- Как вярващите от Руската православна църква днес, особено тези, които живеят в Русия, реагират на войната в Украйна?
- Повечето от тях са във възторг. Патриархът обясни, че водим война срещу гей-парадите, защото защитаваме традиционните семейни ценности.
Виждате ли, основната нужда на руския човек е нуждата от месианство. Векове наред сме се чувствали в правото си да отидем навсякъде по света, за да помогнем на местните хора. Понякога ние самите измисляме заплаха за тях, заради която те се нуждаят от нашата помощ.
Военната пропаганда в Русия е много проста: трябва да представиш картината, че някакви чужденци са в беда и ни викат на помощ. И това резонира добре в съзнанието на хората: разбира се, ако идваме да помогнем, това не е агресия. Днес по този начин оправдават „превантивната“ война. Превантивната агресия обаче е пряко нарушение на думите на Христос: „Не се грижете за утрешния ден“ (Мат. 6:34). Не можете заради заплаха, която виждате в бъдещето, да извършите безсъвестно действие днес. В нашата страна казват, че „ако не бяхме окупирали този град вчера, утре там щеше да има войници на НАТО“.
В православната психология съществува вътрешно противоречие между самопозиционирането на „аз“ и „ние“. За себе си всеки православен човек трябва да мисли: „Аз съм най-грешният и най-лошият човек на земята“. Нашето „ние“ обаче е обект на sancta superbia, „свята гордост“. „Ние, православните“, „нашата църква“ е непогрешима и свята. Корпоративната идентичност може да бъде само самохвална. Езикът на православния човек се пречупва и не позволява проста фраза като „църквата е допуснала грешка“ или „църквата е извършила подлост“. Това е като у (Джордж) Оруел: съзнанието на хората е програмирано така, че не можеш да кажеш „партията направи грешка“. Подобна фраза пречупва както езика, така и психиката. И, разбира се, при такива езикови условия нито изповедното, нито националното покаяние стават възможни.
Един богословски образован апологет би могъл да предложи да се прави разлика между „църква“ и „Църква“ и дори да се прави разлика между местна и вселенска църква. Но това е за износ. Този апологет никога не би казал това в лицето на своя епископ. И все пак всеки епископ в общуването си със зависимите от него хора настоява, че именно неговите думи и капризи са „волята на Църквата“ – с главна буква. А църковната преса никога няма да пише за грешките и прегрешенията на своите епископи. И така, ако винаги правилното и свято „ние“ е това, което е започнало войната, а епископите са я подкрепили, как може простото вярващо „грешно аз“ да се откъсне от тази лепкава идентичност?
Трябва да се има предвид също, че в православната култура политическите лъжи, изречени от епископ (патриарх), не се смятат за грях, а за пастирска мъдрост. „За доброто на Църквата“ е допустимо да се угоди на всеки тиранин.
И отново, това изобщо не е руска черта. Позволете ми да ви напомня, че във Византия помазването на царе за царския пост по същество започва като форма на църковно помирение с убиеца и узурпатора. За първи път е изпълнено върху Василий Македонец през 9 в. Нещо повече, до превземането на Константинопол от кръстоносците през 1204 г. помазването се извършва само върху онези византийски императори, които се възкачват на престола в резултат от заговори и убийства.
Големият пък познавач и тълкувател на църковните канони, Антиохийският патриарх Валсамон, през 12 в. узаконява: „Патриарх Полиевкт първо изгони император Йоан Цимисхи от свещената ограда на църквата като убиец на император Никифор, а после отново го прие. Заедно със Светия Синод, с акт на събора, проведен по това време, той каза, че както помазанието на светото Кръщение заличава греховете, извършени преди това, каквито и да са те и колкото и да са многобройни, така със сигурност помазанието за царството заличава убийството, извършено преди това от Цимисхи. Хиротонията на епископите и помазването на царете заличават греховете, извършени преди хиротонията и преди помазването, независимо какви са те“ (Тълкувание на Правило 12 на Анкирския събор).
Освен това църковното мислене е консервативно. То винаги иска да възстанови миналото. А в близкото минало Украйна е била част от Руската империя и Съветския съюз. Оказва се, че нейната независимост (особено църковната) е „модернизъм“. А модернизмът и православието са трудно съвместими.
Нека вземем предвид и факта, че както държавната, така и патриаршеската пропаганда строго стесняват кръга на допустимата емпатия. Допустимо е да съчувстваме само на жертвите в Донбас, но не е допустимо да съчувстваме на всички жертви в цяла Украйна. Тези, които вчера бяха „наши“ (православните жители на Киев), сега са изключени от този кръг. През двата месеца на войната патриарх Кирил нито веднъж не изрази съболезнованията си просто за украинците. Винаги само за жителите на Донбас.
- Как оценявате отношението на йерарсите на Руската православна църква към войната в Украйна?
- За съжаление православният епископат в почти всички страни и през всички векове е политически и етически безсубектен. Гласът на църковното ръководство е само ехо на гласа на правителството. По принцип това е заложено във византийската симфония: императорът не се намесва във въпросите на богословието и ако патриархът обяви някого за еретик, императорът, без да се потапя в богословски книги и дебати, предприема мерки за премахване на тази ерес с полицейски методи. На свой ред, ако монархът реши да воюва с някого, патриархът не започва да анализира дали тази война е справедлива или несправедлива, агресивна или не. Той веднага започва да благославя войниците в името на Христос.
В историята на православието почти всички конфликти между патриарха (митрополита) и царя (княза) са породени от богословски или сексуални причини. Това означава, че патриархът е упреквал царя само за ерес (вариант: за нарушаване на имуществените права и претенции на църквата) или за неправилно сексуално поведение (развод, втори брак и т. н.). Знам само за три случая на бунт на патриарха срещу жестокостта на царя. През 390 г. св. Амвросий Медиолански отлъчва имп. Теодосий от общение за два месеца заради клането, което той извършва в Солун. Хиляда години по-късно, през 13 в., патр. Арсений се разбунтува срещу ослепяването от управляващия регент на едно момче – законния принц и наследник на трона. През 16 в. Московският митрополит Филип се разбунтува срещу жестокостите на цар Иван Грозни. Както Арсений обаче, така и Филип веднага са низвергнати от съборите на по-лоялните епископи.
И нито веднъж патриарсите не се разбунтуваха срещу царя, за да го възпрат от война.
На по-ниско равнище митр. Михаил през 1136 г. помирява великия княз Ярополк Владимирович с черниговските Олговичи, „разхождайки се“ между враждуващите лагери с кръст. Същият митр. Михаил предпазва князете Вячеслав Владимирович и Всеволод Олгович от сблъсък. Когато те вече са били готови да се бият, Михаил отново „застанал“ между тях и въпросът завършил с мир.
През 1195 г. митр. Никифор предотвратява войната на Рюрик Ростиславич с Всеволод Юриевич. Той се обръща към Рюрик така: „Княже, ние сме назначени в руската земя от Бога, за да ви пазим от кръвопролития“.
Между другото, всички споменати тук митрополити-миротворци са „чужденци“ – гърци, изпратени в съвсем не автокефалната Киевска митрополия.
- Има ли все още духовници (свещеници, дякони или монаси) от Православната църква в Русия, които се противопоставят на войната в Украйна?
- Има такива гласове. Те са много малко. И тези хора много бързо биват отстранени от клира. Познавам един дякон, който вече е бил принуден да замине за Полша от Кировска област, след като се е изказал против тази „специална операция“. В Курганска област свещеникът, който произнесъл проповед за това, също вече е отстранен от служба. Проповядването на мир в днешна Русия е рисковано за всички и имам чувството, че такива хора биват наказвани съвсем демонстративно.
- Усещали ли сте натиск от страна на официалните власти? Четейки статиите Ви в дневника, забелязахме, че говорите свободно за войната в Украйна. По-специално, там казахте, че сте започнали да осъждате тази агресивна война още преди тя да започне и го правите неанонимно и ежедневно, докато сте в Москва.
- В началото на април за един ден получих шест предупреждения за премахване на публикации от блога ми. Има дни, в които нямам достъп до Facebook. Но не знам доколко това е свързано с мене или с експериментите за блокиране на интернет в Москва.
- Получавате ли заплахи от властите?
- Не от властите, но от техните почитатели постоянно има заплахи.
Втора част на интервю за френското издание: Orthodoxie.com
