„Преди да стана свещеник се самообвинявах, че не съм избрал риска на призванието, а и не съм поел отговорността на служението. Сега мисля, че вече съм съчетал призванието и служението – чрез дадения ми от Бога литературен талант се опитвам да облъхам с божествената любов сърцата на хора, които са „необрязани по сърце и уши“, казва в интервю за БТА ик. Йоан Карамихалев, дългогодишен свещеник в столичния храм „Света Софѝя“.
От 2020 г. той е член на Съюза на българските писатели. Автор е на осем книги с лирика и проза, които издава с рожденото си име Янчо Михайлов. През юни 2022 г. излезе от печат най-новата му книга – сборникът с разкази Хлъзгаво време (редактор е журналистът Георги Милков). Мотото на книгата, даващо ключ към подтекста на заглавието, е стих от Първо послание до коринтяни на св. ап. Павел: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“. Сборникът съдържа четиридесет и един къси разказа с преобладаващо църковна тематика. Сред тях са разпръснати и няколко с по-различен сюжет – вдъхновени основно от летата в родния град на автора, Бургас.
Хлъзгаво време е своеобразно продължение на сборника с разкази Лъх от тих вятър, който беше издаден в края на 2020 г. (редактор Теодора Димова). Заглавието „Лъх от тих вятър“ е препратка към Трета книга Царства 19:11-12, където Бог разкрива пред пророка, че Господ не е в помитащия всичко по пътя си силен вятър, нито в разрушителния земетръс, нито във всепоглъщащия огън, а в едва доловимия полъх на тихия вятър (по-вероятно е да откриеш Христос в скритата зад непретенциозна външност и поведение душа, отколкото в гръмките слова, великите подвизи и показното благочестие).
Разказите и в двете книги описват различни ситуации от битието на духовника и мирянина. Надеждата на о. Йоан е, че с писанията си ще помогне за взаимното опознаване на свещениците и другите хора. „В разказите ми някои от свещениците разпознават себе си, защото са се сблъсквали в служението си със случаи, подобни на описаните. Един бивш ректор на Софийската духовна семинария, по повод първия сборник с разкази Лъх от тих вятър, каза, че книгата ми трябва да се изучава като помагало в часовете по Пастирско богословие. Мой някогашен преподавател от Духовната академия пък ми направи забележка, че изнасям неща от кухнята, носел се слух между софийските свещеници: „Внимавай какво говориш пред о. Йоан, за да не вземе да те опише“, разказва в интервюто за БТА авторът. И допълва: „Някои от миряните също се разпознават в разказите. Но най-много ме радва фактът, че книгите ми докосват и хора, които не са църковни и даже заявяват себе си като атеисти“.
В интервюто о. Йоан споделя също, че „понякога служението носи удовлетворение и радост, друг път – тегоби и неприятности. Както казва един от моите герои, „… и ние, свещениците, сме хора. Радваме се, скърбим, страдаме, боледуваме и освен това попиваме скръбта и страданията на другите, а пък на изповед – и греховете им“.
Връзката между медицината и религията, и между психотерапията и изповедта също са теми на интервюто: „Постепенно във все по-обезцърковеното общество изповедта почти се загубва като практика и бива изместена от психотерапията. В изповедта християнинът със сърдечно съкрушение следва да изповяда осъзнатите от него грехове и да поиска опрощение за тях, а не да търси вината за житейското си неблагополучие у другите или да дири корените на злините, които го сполетяват, в ранното си детство“.
Следва цялото интервю:
- „Хлъзгаво време“ звучи като диагноза на съвремието, в което щъкаме нагоре-надолу (по израза на Радичков). Кои са опорните точки, които най-добре предпазват от подхлъзване и падане днес?
- Не се изживявам, подобно на някои творци, като съвестта на времето, в което живеем, и нямам никакви претенции да му поставям диагноза и оценки. В книгата си засягам предимно теми от духовния живот. В духовния живот няма статично положение – ако не вървиш нагоре, падаш. Затова като мото на сборника ми с разкази съм поставил един стих от Първо послание на св. апостол Павел до коринтяни: „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне“. Постоянно трябва да внимаваме над себе си, за да не се подхлъзнем в една или друга посока. Да не се превъзнасяме над другите, да преглъщаме егото си, когато се чувстваме наранени, да не изпадаме в малодушие и отчаяние пред трудностите, а здраво да стоим във вярата.
- Разказите в двата Ваши сборника са населени с миряни и духовници, на които нищо човешко не им е чуждо. Кои са по-добри читатели на книгите Ви – събратята Ви от църквата, или миряните?
- В разказите ми някои от свещениците разпознават себе си, защото са се сблъсквали в служението си със случаи, подобни на описаните. Един бивш ректор на Софийската духовна семинария, по повод първия сборник с разкази Лъх от тих вятър, сподели впечатлението си от разказите като каза, че книгата ми трябва да се изучава като помагало в часовете по Пастирско богословие. Мой някогашен преподавател от Духовната академия пък ми направи забележка, че изнасям неща от кухнята. Казаха ми, че се носел слух между софийските свещеници: „Внимавай какво говориш пред о. Йоан, за да не вземе да те опише“.
Някои от миряните също се разпознават в разказите. Но най-много ме радва фактът, че книгите ми докосват и хора, които не са църковни и даже заявяват себе си като атеисти. Хора, които са живели с определени свои предубеждения за църковния живот и хората в Църквата, и сега, чрез моите разкази, ги преоткриват и ги припознават като по-близки до себе си.
Бих могъл да определя моите разкази като скрита, индиректна, ненатрапчива проповед.
- Какво е общото и какво – различното между психотерапията и изповедта. Психоаналитици ли са свещениците, когато слушат изповедите на вярващите?
- Психотерапията се е зародила през 19 в. в американските баптистки общини. Постепенно във все по-обезцърковеното общество изповедта почти се загубва като практика и бива изместена от психотерапията. Но психотерапията и изповедта съществено се различават. Изповедта не е разпит, в който свещеникът, подобно на психотерапевта, задава въпроси като се опитва да извади на бял свят наслоеното в подсъзнанието на човека. В изповедта християнинът със сърдечно съкрушение следва да изповяда осъзнатите от него грехове и да поиска опрощение за тях, а не да търси вината за житейското си неблагополучие у другите или да дири корените на злините, които го сполетяват, в ранното си детство. Разбира се, има и християни, които очакват от свещеника практически съвети за разни житейски проблеми и ситуации, като например дали да се разведат или не, дали да се подложат на хирургическа интервенция или не. Някои пък бъркат изповедта със споделянето – оплакват се от живота или от свои близки, а не се вглеждат в себе си, оправдават своите постъпки с дадени обстоятелства или с прословутото „всички правят така“.
- Литературното изграждане на образите в разказите не е ли и вид терапия за Вас самия?
- Би могло да се каже. Творчеството за мен е начин да отреагирам на злобата на деня. Като че ли прехвърлям своите емоции върху героите си и понякога те ми предлагат решения за дадена ситуация, посочват ми пътя към изхода от проблема.
- Как разпускате от стреса?
- С гледане на филми, със срещи с приятели от творческите среди – художници, писатели, поети, режисьори. Общувам и с хора, които не блестят с дарования, но не ме натоварват, не ме занимават със себе си, а са простосърдечни и искрени.
- Кое Ви носи по-голямо удоволствие – служенето в църквата или писането на стихове и разкази?
- Служението в църквата е обществено дело и като всяко обществено дело възлага на плещите ми отговорност да постъпвам така, че заради мене името Божие да не се хули от външните. Понякога служението носи удовлетворение и радост, друг път – тегоби и неприятности. Както казва един от моите герои, „… и ние, свещениците, сме хора. Радваме се, скърбим, страдаме, боледуваме и освен това попиваме скръбта и страданията на другите, а пък на изповед – и греховете им“.
Писането на стихове и разкази е личен, съкровен акт. То е като тайнство. Понякога тръгвам от една дума, от един израз и не знам докъде ще стигна, тръгвам в някаква посока, но героите ми ме отвеждат в друга.
Преди да стана свещеник се самообвинявах, че не съм избрал риска на призванието, а и не съм поел отговорността на служението. Сега мисля, че вече съм съчетал призванието и служението – чрез дадения ми от Бога литературен талант се опитвам да облъхам с божествената любов сърцата на хора, които са „необрязани по сърце и уши“.
- Все повече лекари, особено хирурзи, казват че има нещо над тях и над медицината, от което в крайна сметка зависи дали един пациент ще бъде излекуван или не. Вашето мнение?
- Медицината през всички времена е била свързвана с религията, а религията – с лечението. И това не е случайно, тъй като и религията, и медицината са в основата на живота и смъртта.
- Отношението на Библията към медицината е изразено най-ясно в Книгата на Иисус син Сирахов: „Синко, в болестта си не бивай небрежен, а се моли Господу, и Той ще те изцели. Остави греховния живот, изправи ръцете си и очисти сърцето от всякакъв грях. И дай място на лекаря, защото и него Господ е създал, и да се не отдалечава той от тебе, защото е потребен. В някое време и в ръцете на лекарите има успех; защото и те се молят Господу, за да им помогне да дадат на болния облекчение и изцеление за продължаване живота“ (38:9-10;12-14).
Понякога медицината е безсилна и лекарите вдигат ръце: „Ние бяхме дотук, нататък е Бог“. Знам поне за два случая, когато медицински лица са насочвали близките на безнадеждно болния към храма и след съответни молитвени последования болният по Божията велика милост е оздравявал.
Един руски лекар-психотерапевт казва: „Ако сравняваме Църквата и медицината, Църквата също е медицина, даже върхът на медицината, защото в нея се лекуват човешките души“.
- Не са малко и учените, особено сред физиците, които вярват в божествената нишка в материята и законите на природата. Колкото повече се развива науката, толкова по-силно се усеща и силата на ирационалното. Защо?
- Науката и религията, на пръв поглед, са несъвместими. Струва ни се, че не е възможно да вярваш в Бога, притежавайки обширни знания за човека и устройството на света. Въпреки това вярващи учени винаги е имало. Към тях например, може да причислим Галилео Галилей, Исак Нютон, Томас Едисон, Иван Павлов, Алберт Айнщайн, Макс Планк. Айнщайн е казвал: „Всеки сериозен естествоизпитател трябва да бъде по някакъв начин човек религиозен. Иначе той не е способен да си представи, че тези невероятно тънки взаимозависимости, които той наблюдава, са замислени не от него“.
Създателят на квантовата теория Макс Планк споделя: „Естествените науки, колкото и да са точни, имат своите граници. Човешкият ум не е в състояние да проникне в тайните на битието. Съществува една висша недосегаема сила, пред която се прекланяме с благоговение. По отношение на богатата, постоянно подновяваща се природа човек ще си остане удивляващо се дете“.
Разсъдъкът, според Блез Паскал, не може да постигне дълбоките тайни на съществуването; тях ги постига вярата. Тя ни показва, че животът, макар и да зависи от разума, има другаде своя извор и сила, в нещо свръхестествено и чудодейно.
О. Йоан е дългогодишен свещеник в старинния храм „Света Софѝя – Премъдрост Божия“ в София. Роден е в Бургас на 12 септември 1957 г. Рожденото му име е Янчо Михайлов Карамихалев. Завършва средно образование в родния си град, а висше – в Духовна академия (сега Богословски факултет) в София. Специализирал е в Източноцърковния институт и в Университета в Регенсбург, Германия. Дългогодишен преподавател е по Омилетика и Християнска етика, Агиология и Инославни изповедания в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“, както и хоноруван асистент в Богословския факултет на Софийския университет. Негови възпитаници са множество свещеници и монаси и настоящи архиереи на БПЦ.
Плод на преподавателската му дейност са издадените през 1993 г. като учебно помагало за семинаристи и студенти по богословие курс от лекции по Християнска етика, излагащи систематично православното учение за нравствеността, моралните принципи и идеал на християнството. Издание, което за нуждите на богословските училища претърпява многократно допечатки, а през 2010 г. излиза второ преработено и допълнено издание, което включва и актуални теми като екология и различни проблеми на биоетиката в християнско осветление.
Освен съставител и преводач на сборници с богослужебни последования, о. Йоан е автор и на осем книги с лирика и проза, които издава с името Янчо Михайлов. От 2020 г. е член на Съюза на българските писатели.
* Източник: БТА – тук.
