Днешната шахматна партия Константинопол-Москва (на украинската дъска) не е първата. Преди 150 години аналогична игра се проведе и на българското поле. Тогава Москва подкрепяше чуждата автокефалия, а Константинопол беше против. Интересно е, че предприетите ходове и аргументи са диаметрално противоположни.
Тогава Константинополската патриаршия два пъти изпраща в Санкт Петербург послания с предложение за свикване на вселенски събор – на 12 декември 1868 г. и на 30 септември 1870 г.
Руският синод и в двата случая отхвърля предложението, като през март 1871 г. пише следното: „... Това, което църковната власт не пожела да даде на българите по своята добра воля, се реши да им даде местната гражданска, държавна власт, сочейки своето неотменимо задължение да се грижи за спокойствието и безопасността на своите поданици и не намирайки никакво друго средство, за да сложи край на това вълнение на умовете и на тези безпорядки, които вече няколко години се случват в различни места в империята заради гръцко-българското разногласие. Ние съвършено сме съгласни с Ваше Светейшество, когато вие издигате своя архипастирски глас срещу начина на действие на Портата, замислила със собствен ферман да реши този въпрос, който никак не може да се реши без най-близкото участие на църковното управление и особено със съгласието на Ваше Светейшество, като отнасящ се непосредствено към вашия патриаршески окръг.
Но от друга страна, ние обявяваме с цялата наша откровеност, макар и със скръб в сърцето, че не можем да се съгласим с мисълта, че за решаването на настоящия въпрос е необходимо да се свика Вселенски събор. Вселенските събори, както показва и самото им название, могат да бъдат свиквани само по дела, засягащи вселенската вяра и Църква... А гръцко-българският въпрос не засяга основите на нашата света вяра и не заплашва нито един от нейните догмати... Всеки безпристрастен ще се съгласи, че за такива незначителни разногласия би било несправедливо да се низвергва, отлъчва от Църквата и да се наричат разколници българите, когато те заявяват, че желаят съвършено да се отделят от Вселенската патриаршия...“.
А в по-ранното послание на Руския синод до патриарх Григорий VI и синода (в отговор на тяхно послание от 12 декември 1868 г.) също изразяват мнението за нецелесъобразността на вселенски събор и по-конкретно се казва:
„... Самият Вселенски патриарх е в правото си да прави на българите отстъпки, които смята за справедливи или нужни; ... но без съгласието на Негово Светейшество и против неговата воля българите не са в правото си да вземат или отнемат от него това, към което се стремят, а още повече не са в правото си съвършено да се отказват от църковно подчинение на своя върховен архипастир, самоволно откъсвайки се от него – това би било вече разкол и българите, според църковните правила, неизбежно биха били признати за разколници. Но от друга страна, заради истината и справедливостта не може да не кажем, че някои, ако не и всички желания на българите, които те отправят към Вселенския патриарх, са съвсем естествени желания, основателни, законни и че следователно, Негово Светейшество е призван от своя пастирски дълг да удовлетвори, по възможност, тези желания в името на християнската любов и правда, заради мира и благото на своето духовно паство, и колкото повече желания удовлетвори, толкова по-добре...
Според Светейшия Синод не само благото на Православната църква по принцип, но и благото на самите българи изисква българите да не се стремят към съвършено отделяне от Вселенска патриаршия и пълна църковна независимост. Ако българите имаха отделна държава, каквато имат русите или жителите на Гърция, тогава съществуването на самостоятелна Българска църква би било и естествено, и безопасно... Но сега, когато предполагаемата самостоятелна Българска църква и Гръцката или Константинополската църква се намират в пределите на една държава, и членовете на едната и другата са съвършено смесени помежду си на много места, стълкновенията помежду им биха били неизбежни“.
