Мобилно меню

4.8518518518519 1 1 1 1 1 Rating 4.85 (54 Votes)

75466038Нова година в света, смъртна болест в града, съд над мен…

Време за рефлексия, спомени, преоценка.

А, да, казват, че съм предател в расо и иуда.

Какво пък, припомням си как започна всичко.

Бях студент в трети курс на Московския държавен университет, едва навършил осемнадесет. Тогава сериозно се разболях от Достоевски.

Книгата, която истински ме „преора“ отвътре, е Братя Карамазови. Аз наистина боледувах от нея. В продължение на две седмици, докато я четях, нямаше нищо друго в главата ми. Бягах с книгата от вкъщи и се криех в съседната районна библиотека, за да не ме види и отклони от четенето някой от семейството ми.

Най-силно обаче ме порази легендата за Великия инквизитор. В тази легенда, според мен, си даваха среща всички философски проблеми, над които тогава размишлявах.

Чудото, тайната, авторитетът – трите заплахи за свободата на човека. Всичко, което тогава ме плашеше в живота, беше концентрирано в думите на Великия инквизитор.

Темата за свободата беше много важна за подрастващия, още повече за съветския юноша в късните брежневски години. Негово Величество Планът. Държавно управление на всичко и всички. В теорията и практиката на социализма ясно прозираше несъизмеримостта на целите и средствата: „… ако за благото на човечеството трябва да унищожим половината човечество, то ние сме готови на това“. Разумът на Партията за твое благо и без твое участие решава какво да четеш и какви дрехи да носиш, кога и на кого да ръкопляскаш и кого да кълнеш. И къде да „изпълняваш своя интернационален дълг“.

Вкъщи звучаха Галич и Висоцки от магнетофона и с всяка година ставаха все по-разбираеми за мен.

Социализмът се саморекламираше като проект за глобално и строго рационално преустройство на света, в противовес на капиталистическия пазарен хаос.

А пък вече съм прочел и при Хегел и за това:

Хегел: „Световният дух не обръща внимание дори на факта, че използва многобройни човешки поколения за работата по неговото съзнание за себе си, че той прави чудовищни разходи на възникващи и умиращи човешки сили: той е достатъчно богат за такава цена, извършва своето дело en grand (в голям мащаб), разполага с достатъчно народи и индивиди за такива разходи“.

Реакцията на У. Джеймс: хегеловата вселена прилича на пансион на брега на морето – свят без никаква възможност за уединение; в този свят е невъзможно да не изпитваш леко задушаване.[1]

Реакцията на В. Белински: „по-добре да умра, отколкото да се помиря с тях. При него субектът не е цел сам на себе си, а средство за мигновен израз на общото, а това общо се изразява при него в отношението към субекта Молох, понеже след като се поперчи гордо в него (в субекта), го захвърля като стари панталони. Съдбата на субекта, на индивидуума, на личността е по-важна от съдбините на целия свят и здравето на китайския император (т. е. хегеловата Allgemeinheit – „всеобщност“). Казват ми: стреми се към съвършенство, стреми се към най-високото стъпало по стълбата на развитието, а ако се спънеш – падай, какво толкова, ще кажат, той е от ония и си беше кучи син… Покорно благодаря, Егор Федорич, покланям се на философския Ви калпак; но с цялото подобаващо на Вашето философско филистерство уважение имам честта да донеса до знанието Ви, че дори и да успея да се изкача до най-горното стъпало по стълбата на развитието, аз и оттам щях да Ви помоля да ми дадете отчет за всички жертви на условията на живота и историята, за всички жертви на случайности, суеверия, инквизиция, Филип II и пр., и пр. – в противен случай ще се хвърля с главата надолу от най-високото стъпало на стълбата. Не искам щастие дори даром, ако няма да съм спокоен за всекиго от моите кръвни братя – кост от костите ми и плът от плътта ми. Казват, че именно дисхармонията е условие за хармонията; може би това е много сгодно и услаждащо за меломаните, но далеч не и за онези, на които им е съдено да изразят чрез своята участ идеята за дисхармония“ (Писмо до В. П. Боткин от 1 март 1841 г.).

И ето го и Достоевски с неговото „право на глупост“. Лев Шестов с поясненията на това право. Семьон Франк с критиката на социализма тъкмо заради неговия рационализъм, който не оставя място и оправдание за индивидуално търсене.

А сега и Карамазови връщат „билетите“ си за бъдещо щастие, замесено с невинно пролята кръв. Изведнъж разбрах, че онези изкушения в пустинята, които сатаната е предложил на Христос, са пределният, точен и цялостен избор.

И затова се съгласих с характеристиката, която Достоевски дава на този евангелски персонаж – „дух свръхчовешки страшен и умен“.

Така първом признах съществуването на сатаната. Но, както казва Ставрогин, „… а може ли човек да вярва в беса, без никак да не вярва в Бога?“. Ставрогин обаче не е могъл за прочете „Великия инквизитор“. А аз го прочетох. И ако евангелският Христос е успял да отхвърли тези изкушения, значи Той също е свръхчовешки умен, но добър. Появи се осъзнаването на Христос като Спасител. Усещането за вътрешна пустота си отиде, в прозорчето замъждука светлинка.

Трупаха се и аргументи, които позволяваха да се дистанцирам от досадната натрапчивост на марксизма.

Много помогна Семьон Франк. Първата негова книга, която ми попадна, беше парижкият сборник на късните му произведения „Отвъд дясното и лявото“.[2] Тогава още не разбирах неговите религиозни размишления, но социално-етичните му мисли се оказаха много близки и нужни за мен. Съгласието с тях ме предразположи и ме накара да разбера неговата религиозна логика.

При Франк видях неочаквано преобръщане на „научно-комунистическия“ тезис.

Комунистите казваха, че, като владеят всички икономически и политически сили, ще могат да преустроят живота на обществото върху рационално планови основи. Франк не възразява на това – да, ще можете да го направите, но какво ще стане с частния живот на малкия човек при такова всеобщо планиране? Как ще се впише свободата на неговата воля и неговия каприз при тази грамада от планове? Според неговата формулировка социализмът е рационализъм на държавния деспотизъм:

„Замисълът за подчиняване на целия стопански живот, всички социални отношения между хората на държавната власт, за построяване на целия социално-икономическия живот планомерно с помощта на държавната принуда, се изражда в замисъл на деспотизма: нравствено възраждане на живота чрез метода „това може, това не може“. Той (замисълът – бел. прев.) в същото време пропуска да забележи, че животът не е изкуствено, рационално построение, а органично творчество, също и нравствено, което се ражда само в стихията на свободата, и затова всяко потискане на свободата парализира живота и по този начин и силите на доброто, извън действието на които не е възможно никакво усъвършенстване на живота. От казаното става ясно, че тук не става дума за някаква заблуда в съдържанието на социално-политическата програма на интегралния държавен социализъм, а като цяло в социално-философската – в крайна сметка, религиозно-философската – заблуда на утопизма като такъв, а социалистическата утопия е само частен негов случай. Утопизмът е замисъл за пресичане от корен на тази опасност с помощта на планомерно принудително предвождане на обществения живот чрез единна насочваща разумна воля към добро. Всъщност, тъкмо в това се състои чисто философската идея на тоталитаризма“.[3]

Значи, не става въпрос за „изопачаване“ на великата идея на социализма при неговото построяване в „една отделно взета страна“, а в самата същност на тази идея. За мен това означаваше, че не бива да възлагам твърде много надежди на смяната на Генералния секретар (тогава Брежнев преживяваше очевидно последните си дни).

Учуди ме това, че този религиозен мислител нарича своята философия „реализъм“ (и в политиката, и във философията). И макар все още да не бях в състояние да разбера и оценя неговата философия, точно политическите му оценки ми се сториха реалистични и трезви. И наред с това той самият пояснява, че тъкмо осъзнатата християнска вяра го спасява от политическия фанатизъм.

Онова, което се поднасяше на лекциите като опиат, изведнъж се оказа противоотрова от пропагандисткия опиат, от напразните утопически грижи.

По-късно научих за един изключителен епизод от неговия живот, който е още по-удивителен, тъй като по онова време Семьон Людвигович не е бил кръстен (той е евреин):

„Нажежените януарски дни на първата революция от 1905 г., след нещастната кървава провокация на 9 януари. Руският интелигентски свят се носи нанякъде неудържимо във вихъра на стихийната, повелително завладяваща революционна мобилизация. 9 януари запалва искрата на решимостта у Ерн и Свенцицки. Младите активисти се явяват на събрание в редакцията на списанието „Вопросы Жизни“. Обсъжда се отношението на Църквата към текущите революционни събития. Току-що Свещеният Синод, все още под цензурата на К. П. Победоносцев, публикува своето „Послание до всички чада на Православната църква“. Посланието е хладно-изобличително, както се казва тогава, „казионно“. Ето в каква налудничава атмосфера се провежда януарското събрание на кръга около „Вопросы Жизни“, в който влизат и С. Н. Булгаков, и С. А. Асколдов, и С. Л. Франк – участници в „Проблемы Идеализма“ (1903 г.) и по-късните „Вехи“ (1909 г.). Московските гости, Ерн и Свенцицки предлагат да се организира голяма демонстративна панихида за жертвите на 9 януари. Даже умният Ерн изпуска следната рискована фраза: „Напук на Синода“. Тогава обичайно мълчаливият и поначало не повишаващ глас С. Л. Франк издига глас и силно възразява: „Да се молиш на Бога „напук на еди-кой си“ – това нито мога да го разбера, нито да приема“. Като че полива със студена вода разгорещените глави. Всичко е туширано с шумно преминаване към пиене на чай. И цялото това начинание е забравено“.

Значи все пак изходът не е в политиката. От комунистите просто трябва да се махнем „на друга планета“. В друго измерение. Да градим душата и живота си без да се съобразяваме с тях.

За някои Христос, в Неговото първо прикосновение, е целител. За други е плашещ. За мен той беше Освободител. Не от ада (тогава в съзнанието ми нямаше мисъл за него). Освободител от господството на „актуалния текущ дневен ред“. От масовата пропаганда. От безличието. „Вдигнах очи към небето, за да видя дали и мен ме виждат“.

И Христос има един очевиден неприятел – държавният Левиатан. Великият Инквизитор. А врагът на моя враг е мой приятел“.

Гонената и унизена Църква, на всичко отгоре отсъстваща от ежедневието на съветските хора в онези години, с този Левиатан и Инквизитор, изглежда сякаш не можеше да има нищо общо. И още повече Инквизиторът е там някъде, далеч, в Севиля и при католиците.

Тук бърках. Севиля (а не Москва) при Достоевски се появява и заради цензурни съображения.

„… в това именно е най-основната черта на римското католичество, според мен поне, т. е. „всичко си предал на папата и следователно всичко сега е у папата, а ти изобщо не идвай повече, не ни пречи, поне засега… Ти ни даде правото да свързваме и да развързваме… Няма по-неспирна и по-мъчителна грижа за човека от тази – като остане свободен, да намери по-скоро онзи, пред когото да се прекланя. Но човекът търси да се преклони пред онова, което вече е безспорно, толкова безспорно, че всички хора едновременно да се съгласят на всеобщо преклонение пред него. Защото грижата на тези жалки създания не е само да намерят онова, пред което аз или някой си да се преклоним, а да намерят такова нещо, че всички да повярват в него, и то непременно всички заедно. Ето тази потребност от общност на преклонението е и най-главното мъчение за всеки човек еднолично и за цялото човечество още от началото на вековете“.[4]

В обкръжението ми нямаше нито един църковен човек. И затова моето обръщане към Христос беше „еднолично“. Никой от расоносните отци не ме е раждал в Христа. И аз таях своята зараждаща се вяра дори от семейството си и никак не усещах в себе си патоса на Данко.[5] То беше толкова крехко, толкова мое…

Минаха почти четиридесет години. Някой да се е променил? Ами никой.

Останах верен на „Легендата“. В нея Христос вместо да завземе свободата на хората, им я умножи още повече. И чува от Великият инквизитор: „Ти възжела свободната любов на човека, та свободно да тръгне след Тебе… Вместо твърдия древен закон – човекът вече трябваше със свободно сърце сам да решава занапред кое е добро и кое зло, имайки за напътствие само образа Ти пред себе си… Ти не слезе от кръста, когато ти викаха с хули и присмех: „Слез сега от кръста, та да повярваме, че си Ти“. Ти не слезе, защото пак не пожела да заробиш човека с чудеса и жадуваше свободна вяра, а не чудеса. Жадуваше свободна любов, а не робския възторг на роба пред могъществото, ужасило го веднъж завинаги“.[6]

Как, след като си приел това, да се радваш на „двете годинки“ присъда на „Pussy Riot“, цензурните опаковки, пиянските гуляи с генерали, поздравленията на ветераните от ГуЛАГ и техните приемници?

Така че ще се повторя: в тази своя „първа любов“ не съм се променил.

Църквата по същество също не е друга. Църквата и при СССР си беше с Левиатан-а, но тъй като тя самата беше незабележима, то и тази нейна връзка не биеше на очи. А дори и да се забелязваше, тя се тълкуваше като натрапено-доброволна и дори жертвена.

Минаха години и се оказа, че това все пак е собствен и основен инстинкт и на князете на Църквата, и дори на масата енориаши – да бъдеш във властта и с нея, да наказваш и „да не допускаш“.

Църковната власт остана вярна на своя инстинкт.

Просто се надявах, че след като преживя опита от гоненията, Църквата ще гледа на своята мисия с очите на Достоевски (и не от неговите Дневници на писателя, а от романите му). Сгреших. Сметнах жаждата за инквизиторство за натрапена и за отживелица. На практика тя се оказа напълно органична и своя.

Но да стане тя органична и за мен, аз все още не искам, както и преди.

Превод: Анна Георгиева

* Източник: Живой журнал; оригинално заглавие: „Пред-новогоднее достоевское“ (бел. прев.). 

[1] Цит. по: Barett, W. What is existentialism? N. Y. 1969, p. 25.

[2] „По ту сторону правого и левого“ 1972.

[3] Франк, С. Л. „Ересь утопизма“ - В: По ту сторону правого и левого, Париж 1972, с. 93.

[4] Превод от руски език Димитър Подвързачов, Симеон Андреев, 1928 г. (бел. прев.).

[5] Героят на притчата „Горящото сърце на Данко“, разказана от старицата Изергил в едноименния разказ на Максим Горки (бел. прев.).

[6] Превод от руски език: Димитър Подвързачов, Симеон Андреев, 1928 г. (бел. прев.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6fkdq 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики