Събитията от последните седмици доведоха хората до голямо объркване: какво ще става, какво да правим? Защо да постим, ако всичко изглежда безсмислено и какъв трябва да бъде този Велик пост? Отговорите на тези и други въпроси търси Вероника Словохотова в разговор със свещ. Александър Сатомски, предстоятел на храма „Св. Богоявление“ в руския град Ярославъл.
- Сега ни се струва, че много от обикновените неща загубиха смисъл, в това число и постът. И наистина, защо ни е той сега?
- В такива ситуации – не ни се струва. Много от привичните ни действия се обезценяват в даден момент. В самия църковен календар е вложената идеята за цикличност: всичко е добре, всичко се повтаря, оттук се движим нататък. От време на време обаче не става така. Всичките тези високопарни изказвания, които чухме през пандемията, за това, че „светът вече няма да е същият“, сега ни се струват направо смешни. Сега ние разбираме, че той няма да е предишният поради други, по-прости и по-ужасни неща.
В даден период за някого това е хващане за обичайното и познатото, може да се окаже единствената котва, която го държи вменяем. За тези, за които нещата не работят така, ще кажа: не можем да се преобуем във въздуха и не можем да преосмислим живота си за секунда.
Кризата ни дава тласък, от нея започва движението. Дори на това ниво ми се струва, че не бива веднага да се отхвърлят всички привични практики. Всяка обаче трябва да се оцени в новата ситуация и да си зададем въпроси, които обикновено не сме си задавали. Постът се предлага в рамките на една схема, а ние сега се намираме в рамките на съвсем различна. И сме изправени пред творческата задача да решим какво да направим.
- Какво може да направи всеки от нас?
- Тук е основата на нашата вяра – Св. Писание. В него виждаме, че постът заема много важно място в плана на пределно оголената откритост пред Бога и съвършено простото, бих казал направо – твърдоглаво – покаяние. Спомнете си за поста на жителите на Ниневия. При тях идва Йона и им казва: „Покайте се, защото след три дни от града нищо няма да остане“. И хората се отнесли много сериозно към това. Те не започнали да питат: „Сега какво да правим? Дали да не погледнем на това под друг ъгъл…“. Те се хванали за тази практика, която им е била най-лесна и разбираема. Бог се гневи, трябва да Го умилостивим: ние не ядем, животните не храним и Ти също не се престаравай в наказанието“. Това е примитивен подход, но така или иначе и библейският текст показва неговата ефективност.
Ние можем да изразяваме, да обозначаваме значимото само с езика, който владеем, включително с езика на религиозните образи. Затова постът всъщност в дадения момент изобщо не е безсмислен по две причини. Първо, огромното мнозинство от хората – независимо дали са обвързани с една или друга политическа позиция – ще се съгласят с мене, че ние сега пребиваваме в пълен мрак. Не сме ориентирани, в много случаи не разбираме къде е истината и къде – не е, нещо разбираме по интуиция. И тук можем да подходим към поста като към нещо отрезвяващо, при това в чисто религиозен план: чрез поста не си пречистваме черния дроб, за да ни заработи по-добре мозъкът, а изпращаме запитване към Бога.
- С какво ни помага постната храна в това?
- Тук идва вторият важен аспект – дажбата. Досега можехме да си кажем: „Обикновено не купувам маслини, но сега може, ситуацията го изисква, защото са постни“. Сега съм сигурен, че този пост трябва да стане пост на бедността в прекия смисъл на думата. Аз се ограничавам, мога да ям евтини кренвирши, в които може и да има следи от месо, но правя това, за да мога да дам спестените пари на страдащите. От простото съображение, че сега аз нищо друго не мога да направя, но поне това. Старая се да помогна на ближния, в това се състои моят пост. Ограничавам се не в месната или немесна храна, а в нейната цена – специално, за да дам на другия. За да може там, където няма, да се появи поне нещо. Никакъв друг смисъл аз сега не виждам.
- Възможно ли е изобщо при такъв стрес да се пости?
- Знаем, че има категории хора, които е по-добре да не ескпериментират с диетата си. А в днешното ковидно време много от преболедувалите още не са в най-добрата си форма. Помним, че ковид се отразява и на психиката, в това трябва да сме много внимателни. В крайна сметка обаче, ако си жив, здрав и се чувстваш горе-долу добре – захващай се! Ако се изтощиш по пътя – отслаби поста. Не трябва да се гледа на това като на монашески обет: „Край, сега четиридесет и седем дни по-добре да умра, отколкото да вкуся“. Апостол Павел казва: „Който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде“ (Рим. 14:3). Постът е една от многото духовни практики, които можем да предложим. Ако я приемаш – прекрасно. Ако не можеш – не е страшно, приеми нещо друго.
- Аз сега не мога да се ограничавам. Когато започна да чета новините, омитам всичко в хладилника. Нещо ми говори, че не съм само аз така.
- Тук става въпрос за ограничаване в обема. С преяждането вредя на себе си. Трябва систематично да се заема с това, не на религиозно равнище, а с религиозна мотивация. Не бива да си нанасям вреда. Един приятел всеки път се впечатлява, че си пия кафето без захар и без мляко, почти винаги, не само в поста, и аз винаги му казвам, че искам опитно да почувствам цялата болка и горчилка на света (смее се). Това е най-добрият и прост начин.
Сега не трябва да постим механично. И без това сме съсипани от актуалните събития, а пък и допълнително намаляваме храната си. От това ще ни стане по-зле и накрая ще стигнем дъното. Не трябва да се прави така. Кажете си: „Господи, аз постя, просвети моя ум, за да започна да разбирам нещата, да наричам бялото бяло, а черното – черно и да не призовавам към абстракции. Виж моя труд. Сам не мога да постигна това просветление. Мога обаче с прости стъпки да покажа моето желание“.
- Как да се справяме с информационния поток по време на поста?
- Спомням си какво казваше владика Антоний Сурожки за о. Лъв (Жиле). Той виждал как отецът след утринните молитви, във времето до литургията, жадно чете френската преса и се възмущава до дълбините на душата си. Как може преди Тайнството на тайнствата така безсмислено да любопитстваш? О. Лев обаче отговарял: „Как мога да се моля за мира в целия свят, ако не зная той от какво се нуждае?“.
Струва ми се, че пълното дистанциране от новините е неправилен ход. Не трябва де се оттегляме в абстракцията. За мене е важно да разбирам, че сега, когато аз избирам между тази храна и другата, има хора, които ще се радват на която и да е.
Ако аз във високото си покайно чувство се крия от всичко това, рискувам след Пасха да попадна в информационен ад. Защото нищо не съм видял, а след това информацията направо ще ме отнесе. И още, по този начин показвам на Бога, че аз, моите лични преживявания, моят дневен ред и цялото ми его са единственото значимо за мене нещо.
„Това ме травмира, затова се дистанцирам“. Драги, някои неща не може да не травмират! Но така или иначе това е истината, която от време на време трябва да погледнем в очите. Защото иначе заради опасността от травма ще станеш като детето, което заради страха да не падне никога не се научава да ходи.
Емисията новини, според мене, е прекрасна мотивация да започнеш да постиш: „Господи, Ти виждаш ли какво става в света? Трябва нещо да се направи“. А за да се направи нещо, трябва да започнем да разбираме. Ето, бори се за това първо да разбереш. А какво ще правиш с това разбиране, вече е друг въпрос. Но поне това получѝ. И помогни на този, на когото сега му е зле.
- Ами ако наистина се страхуваш?
- Настоявам основно за две неща. Първо, ние трябва да се изправим срещу страха си. Не е нужно да бягаме от него. Стратегията за бягство е ситуация, в която страхът е зад гърба ви и ви настига. Не, трябва да се обърнем и да се изправим срещу него. Второ, това може да стане само чрез обръщане към Бога. Защото сам няма да се измъкнеш.
Определено мога да кажа за всичките тези дни, че само молитвата за страдащите и литургията ме поддържат в относителна степен на здравомислие. Преди това беше просто дъно, напълно загубих всякаква работоспособност и не можех да правя нищо. Не, ние трябва да виждаме всичко това такова, какво е, и да живеем и действаме с всичко това. Нека помним, че Бог не е създателят на злото. Той е подател на свободата. Злото не се случва, понеже Той го иска. В тази ситуация не можете да кажете: „Знаете ли, такава е волята Божия“. Бог не е създал смъртта и не се радва на смъртта на живите, както се казва в кн. Премъдрост Соломонова. Виждаме това и на друго място в Писанието. Самият пример на Христос, Който се качи на Кръста, за да ни спаси… Въпреки че можеше да съди за света от всяка друга позиция. Той не разби злото, а го победи отвътре, не със сила. И само през тази призма можем да гледаме. Злото противоречи на Бога.
- Какво да правим, когато всички в семейството са скарани заради случващото се, всеки доказва правотата си и не чува другия?
- Когато диалогът е невъзможен, наложете мораториум по този въпрос. От това, че тук се карате и баба ви ще пренапише завещанието си, и ще се случат още някакви удивителни неща, няма да стане по-добре на никого, включително и на баба ви. Смисълът е прост. Всички възрастни хора, всички ние имаме различна способност за диалог. С тези, с които можете да го водите, водете. Ако видим, че не работи, не трябва да се налагаме там. А ако на вас ви налагат нещо, тогава трябва да поставите границата: „Знаеш ли, наистина можеш да мислиш, както искаш, не мога да те ограничавам. Гледай на нещата както ти харесва. Аз не мога да ги видя така и със сигурност няма да ги видя. Към този въпрос с тебе повече няма да се връщаме“. И тази позиция трябва да се отстоява твърдо. В противен случай всеки път ще слизате до дъното. Позицията „не питай, не казвай“ е една от най-успешните в момента.
Аз мога да кажа, че с някои роднини просто не повдигаме тази тема под никаква форма. Те подозират, че ние имаме някаква позиция, ние подозираме, че те имат. И това е всичко. В момента не можем да се придвижим напред, поне да не пропадаме надолу.
- Днес прекратих приятелството в социалните мрежи с един човек, защото неговите постове постоянно се появяват на стената ми, а аз не съм съгласна с него, не мога да го чета. Нехристиянски ли постъпих?
. Зависи как става това. Аз също с удоволствие натискам от време на време този бутон и то не защото ми пишат гадости, не. Моята стена постоянно ми предлага мнения, с които не съм съгласен, а аз нямам реални отношения с дадения човек. Може да сме работили преди милион години заедно или да имаме общи дванадесетина приятели. В този смисъл аз не му причинявам никаква вреда, ако образно казано спра да минавам покрай чуждия прозорец. Ако това, което виждам, ме разстройва, а не мога да не поглеждам натам, значи не трябва да ходя там. Разбира се, това не е стратегия за близки отношения. Със случайни хора обаче, с които по волята на съдбата сме се засекли на хоризонта, няма нужда да се дразним взаимно. Тихо се разотиваме и това е.
- Как човек да се въздържи от осъждане и да не започне да доказва своята гледна точка?
- Въпросът е къде тя е необходима. Ако става дума за важен човек в твоя живот, опитайте се да говорите, но отново не пречѝ на чуждата свобода. Не насилвай, а се моли, търси други начини, не се разтоварвай върху него. Стратегията „аз знам, аз съм прав, трябва да бъдеш като мене“, не работи.
Голямо благословение е, когато има единодушие в някои съюзи. Това е прекрасно, но е рядкост. От опита от изповедите от миналата седмица мога ясно да свидетелствам за това. Първо, ние обсъждаме с всеки втори човек случващото се. Не в политически смисъл, а от гледна точка на това, че то отприщва множество други въпроси и изисква отношение. И тук основната стратегия е мирът. Не бива да забравяме, че разделението е дело на дявола. И ние със сигурност нямаме работа там.
- Какво да си кажем, ако изпаднем в отчаяние? Вероятно не е най-доброто настроение в поста.
- Както се казва в една песен, „всички телевизионни програми един ден свършват“. Нито една ситуация не е безкрайна. Освен това работата на дявола е да те фиксира върху едно преживяване, да те убеди, че винаги ще бъде, както е сега. Както си грешен, винаги такъв ще бъдеш. Какъвто ужас е сега около тебе, ужас и мрак, така ще бъде винаги. И просто изпадаш в униние.
Трябва да имаме предвид, че това не е вярно. Воденичните камъни Господни все още мелят. Просто по-бавно, но със сигурност работят. Целият текст на Библията е за това, че Бог извежда от всяка ситуация. Той намира във всекиго от нас по нещо, за което да се хване, и предлага шанс не само на праведните, а понякога и на много специални граждани. Например старозаветният цар Манасия. Вижте неговата история по случай Великия пост в кн. Царства: какво е направил, как е завършил и каква е Божията намеса там – като домашна работа.
- Благодаря…
- Стремежът да разбереш е първата стъпка към осъзнаването на своите сили и възможности. Сега си в състояние на болка, изгубеност, абсолютна дезориентация и всъщност не можеш да правиш нищо. Започни да правиш каквото и да е. Като придобиеш малко трезвост, постепенно отвътре започваш да различаваш бялото от черното и вече можеш да правиш изводи, и ще си намериш стратегия за справяне. Иначе това ще бъда само хаотично мятане от една страна на друга.
Струва ми се, че постът помага да добиеш сили. Ако ги нямаш, няма откъде да ги извадиш. Търсим помощ, благодат и след това започваме да действаме.
- А как ще почувстваме, че благодатта е дошла?
- Благодат е, когато Бог открито действа в твоя живот. Когато чувстваш, че твоята недостатъчност се запълва, твоите недоумения получават отговор. И разбираш, че това става не защото си юнак или си успял да го изпросиш благодарение на твоята аскеза. Не. Ти си успял да проявиш честност и откритост: „Господи, аз наистина не знам как е правилно. Наистина не мога. Но искам. Или поне разбирам, че трябва да поискам“. Изхождайки от това, искайте.
- Каква е атмосферата във Вашата енория сега?
- Такава, каквато навсякъде – поляризирана. Освен това аз съм разглезен откъм енория, тя е съставена от интелектуалци – доктори на науките, лекари, главни счетоводители и други представители на т. нар. „търсени“ професии. И при нас обаче не е лесно, поляризацията е забележима. Затова в първата неделна проповед след началото на тези събития специално отбелязах, че аз без съмнение имам напълно конкретна позиция по тях, но никога няма да я обявя публично. Принципно важно е хората да идват в църквата независимо от политическата обстановка.
Освен това имам и своя оценка за ставащото и тя е религиозна. Знам обаче, че отговарям за всекиго от енориашите си и не мога да загубя никого от тях. Оттам нататък нека за всекиго този процес да протича по негов начин.
Принципно важно е сега да можем да проявим по-голямо единство от политическото – единство в Христос при толкова много политически разногласия. Въпреки че това, меко казано, не е много лесна задача.
- Успявате ли?
- Засега да. По време на проповедта досега само един човек затръшна вратата. Не му звъня обаче, не му пиша, не го питам нищо.
- Защо не се опитвате да го върнете?
- Никого не съм гонил, това е важното. Ходи, узрявай, мисли – за Бога. Напълно сигурен съм, че тези събития не трябва да се коментират в енорията, защото за Бога няма излишни хора. Това, което правят някои свещенослужители, ми се струва ужасно. От свещеници те се превръщат в политолози, във военни и излизат от зоната си на компетентност. Не така.
Страшно е, когато свещеникът говори, че „минималните загуби са нещо нормално“. От наша гледна точка никакви загуби не можем да наречем нормални, трябва да говорим за това като християни. Не трябва да се занимаваме с геополитика; и без това си имаме достатъчно такива специалисти.
Източник: Православие и мир
