Пастирската дейност на митр. Неофит във Видинска епархия между двете световни войни (1919-1939)

Едва през първото десетилетие на 21 век е направен опит името и делото на този бележит архиерей да бъде изтръгнато от умишлена забрава. През 2010 г. се появи първата биографична книга за Неофит Видински, написана от църковния историк прот. Йордан Н. Василев.[4] Посочените от него данни, както и публикуваните автобиографични бележки на Неофит Видински в издадения през 2003 г. Алманах,[5] са включени в изследването на ролята на Видинския митр. Неофит за развитието на религиозно-просветната и благотворителна дейност във Видинската епархия през междувоенния период. Основните задачи, които ще се опитаме да решим, са свързани със ситуирането на социално-милосърдните възгледи на Видинския митр. Неофит и неговите конкретни действия в контекста на бурното и смутно двадесетилетие от 1919 до 1939 г.

В изследването поставяме акцент върху грижата за сираците, социално-слабите и руските бежанци във Видинския регион и се проследяват усилията на видния архиерей за умиротворяване и преодоляване на обществената травма, нанесена от братоубийствения метеж, пренесъл военните действия вътре в мирните села и градове през септември 1923 г. При тяхното интерпретиране съществува риск от подхлъзване към излишна апологетизация или безкритично идеализиране на дейността на Видинския митр. Неофит, а това само би омаловажило истинските размери на проведените от него административни реформи и реални постижения в полето на социалната критика, благотворителна практика и религиозна просвета.

Проучването на емпиричния масив от непубликувани архивни документи, както и съществущата историография за социално-милосърдната дейност на БПЦ, позволяват да се направи изводът, че през междувоенния период (1919-1939) Българската православна църква се ръководи от архиереи, проявяващи социална чувствителност и адекватност в търсене на решения за преодоляването на духовната и социална криза в страната, и митр. Неофит Видински е един от тях.

1. Благотворителни църковни практики, вдъхновени и реализирани от митр. Неофит във Видинска епархия (1919-1939)

Неофит Видински е първият архиерей на БПЦ, който преосмисля стихийните опити за църковна благотворителност в страната от първото десетилетие на 20 в. и предлага нов, по-целенасочен подход.[6] През ноември 1914 г., непосредствено след заемането на епархийската архиерейска катедра в гр. Видин, той поставя началото на организираната църковно-благотворителна и социална дейност в диоцеза на Българската православна църква. Негово дълбоко убеждение, още от времето като свещеник и протосингел е, че за успешното провеждане на тази дейност са необходими финансови средства и той става идеолог за учредяването на фондове за тази цел: „Бях изнесъл идеята публично в разговори и събрания. Сторих това, бидейки епископ на официално архиерейско събрание. Идеята не бе одобрена. Върховната църковна управа горчиво ме упрекна тогава за тази ми идеология. Впоследствие, обаче, тя бе възприета и постепенно почна да се осъществява. Започна се тогава от нашата богохранима епархия“.[7]

На заседание на Видинския епархийски духовен съвет от 18 ноември 1914 г. новоизбраният митрополит предлага да се учреди в престолния град братствен фонд за постоянно набиране на финансови средства за развитие на „епархийската просвета и евангелско добротворство“.[8] Епархийските съветници единодушно приемат идеята и решават да се изготви правилник на учредения фонд, който да се предложи за одобрение от Св. Синод.[9] Върховната църковна управа през 1917 г. одобрява новоучредения фонд във Видинска епархия и обмисля да изработи общ Синодален правилник за уредба и ръководство на социалната и добротворна дейност на Църквата в цялата страна. През 1919 г. Св. Синод изработва „Устав за уредба и ръководство на православните добротворно-просветни братства в България“, но поражението на страната в Първата световна война и сложните отношения между Църквата и новата земеделска власт забавят неговото утвърждаване.[10]

На 4 януари 1921 г. Видинският митр. Неофит е избран за редовен член на Св. Синод[11] в намален състав и участва във всички по-значими църковни и обществени събития в страната през 20-те години на 20 в. Той председателства Втория църковно-народен събор (1921-1922)[12] и защитава лично пред министър-председателя А. Стамболийски и цар Борис Трети интересите на Църквата от посегателствата на земеделската власт – отнемането на сградата на Софийската духовна семинария (на която е бил ректор от 1906 до 1912 г.) и присвояването на манастирските имоти от държавата.

Националната катастрофа след края на Първата световна война издига нови идеологически и социални теми пред българското общество. Грижата за жертвите на войната – инвалиди, сираци, вдовици, бежанци – се оказва ключова при оформянето на различните идейни потоци и очертава наличието на съществен социален проблем. В търсенето на решения на социалния въпрос реално се ангажира и Българската православна църква. През 1923 г. е утвърдена нормативната рамка на църковната благотворителност в страната. На заседание на Св. Синод в намален състав от 15 март 1923 г. е приет „Устав за уредбата и ръководството на православните добротворно-просветителни братства“ в България.[13] На същото заседание Св. Синод изслушва писмо №1889 от 1923 г. от Видинска митрополия и утвърждава „Устава на епархийското благотворително братство с благотворителен фонд във Видин“.[14]

1.1. Общи нормативни граници и принципи за развитието на социално-милосърдната дейност на Българската православна църква през междувоенния период (1919-1939)

Има три условия, без които никаква епархийска и енорийска милосърдна работа не би била възможна: благословението на епископa, участието на енорийския свещеник в обгрижването на нуждаещите се и участието на доброволци (миряни) от енорията, готови да жертват време, усилия и средства, за да помогнат на своя ближен. Църковно-милосърдната работа се отличава от останалите социални форми на благотворителност, защото на нея се гледа като на съработничество с Бога, като общо дело на духовенството и миряните за реализиране в живота на Христовия закон на любовта. Нейната уникалност се съдържа в опита за съвместяване на социалната помощ, духовната подкрепа и молитвено застъпничество.

През междувоенния период Българската православна църква за първи път прави опит за централизиране и организиране в цялата страна на прицърковната благотворителност. Според утвърдения от Св. Синод общ Устав от 1923 г.,[15] православни добротворни братства се създават във всички енории на Царството (чл. 1) и техни организатори са енорийските свещеници, под покровителството на епархийските архиереи (чл. 2). Основната цел на тези братства е насочена към издигане на религиозната просвета, изработване на списъци на бедните и нуждаещите се енориаши и тяхното морално и материално подпомагане – чрез парични помощи, плащане на лекарска визитация и лекарства за бедните болни, организиране на трапезарии и грижа за настаняване на работа на безработни бедни (чл. 4). Финансовите средства за реализиране на благотворителната дейност се събират чрез членски внос, дискоси за бедните, субсидии, отпускани от епархийския съвет или църковното настоятелство, завещания и дарения (чл. 5).[16]

Епархийските архиереи ръководят работата на братствата и изискват подробна информация от подведомствените им клирици за състоянието и дейността им. Енорийските свещеници са призовани да картотекират всички домакинства в енорията и в отделна графа да отбелязват тяхното социално положение и какви грижи са положени за крайно нуждаещите се. Всички тези данни се изпращат на епархийския архиерей, който при нужда дава съответни препоръки.[17]

Църковната благотворителност в цялата страна в периода между двете световни войни, основаваща се на евангелското учение за любов и грижа към ближните, се изявява главно в: издръжка и съдействие на сиропиталища, даване помощи на сираци, на стари хора и пр., поддържане на трапезарии, народни кухни, даващи безплатна храна, странноприемници за приемане на бедни и др.[18]

1.2. Благотворителни фондове и прояви на църковно-обществени грижи във Видинска епархия

Във Видинския архив се съхраняват множество документи, които ни позволяват да реконструираме реалната картина на реализираните благотворителни практики, инспирирани от  митр. Неофит, както и неговата лична инициатива за изграждане и освещаване на новите места на паметта във Видин – митрополитският комплекс и паметникът-мавзолей на екзарх Антим I.

От запазения протокол №22 от редовно заседание на Видинския епархийски духовен съвет[19] под председателството на Видинския митр. Неофит, проведено на 29 октомври 1929 г., могат да се проследят механизмите, чрез които се организира и финансира църковната благотворителност. В този документ са показани целите, начините за събиране на финансови средства и очакваните резултати от дейността на учредените епархийски фондове.[20] Самото заседание се провежда във връзка с разглеждането на Окръжно послание №7391 от 12 август 1929 г. на Св. Синод и приложения към него нов Устав на фондовете при Св. Синод и при митрополиите. В протокола от заседанието на Епархийския духовен съвет се прави констатация за функционирането на епархийските фондове във Видинска епархия до 1929 г. и се решава бъдещата им работа и управление да се синхронизират с издадения от Св. Синод на 15 юли 1929 г. Устав на фонодовете при Св. Синод и митрополиите.

Учреденият през ноември 1914 г. фонд „Епархийска благотворителност“ събира материални средства за постигане на „човеколюбивите си цели“ от бюджетите по 0.5% върху брутните приходи на църковните настоятелства и манастири във Видинска епрахия, от доброволни пожертвувания, от кутии, специално поставени за целта в канцелариите на митрополията и архиерейските наместничества, от лихвите на капитала, от завещания и дарения. В протокола се уточнява, че в този фонд е постъпило дарение от видинския гражданин Тома Лозанов, от което в касата се получават 2 200 000 лв.[21]

Непосредствено след създаването на фонда за епархийска благотворителност през 1915 г. митр. Неофит отправя към християните във Видинска епархия специално пастирско послание, посветено на милосърдието. В него подробно се разяснява, че милосърдието и братолюбието са в основата на православната вяра и се изтъква евангелският императив на християнската любов, изискващ да се добротвори на сираци, вдовици и дори на враговете:

„Тъй трябва да постъпват и любвеобилните и милосърдни чеда на Христовата църква, имайки предвид и съвета на великия апостол Павел, който казва: ако е гладен врагът ти, нахрани го, ако е жаден напой го (Рим. 12:20). Още повече добрият християнин трябва да стори това към осиротелите и озлочестени малки Христови братя, които никому не са врагове“.[22]

Мотивът за оделотворената вяра и любов към ближния като реален израз на християнската религия е разработен в „Устава на Епархийското благотворително братство с благотворителен фонд“, одобрен от Св. Синод и утвърден от Министерството на вътрешните дела и народното здраве през 1923 г. Под ръководството на епрахийския архиерей – пожизнен председател на Епархийското братство, се поставят за реализация следните цели:

„Да се организира благотворителното дело във Видинска епархия, да се съберат изобилни материални средства във фонда, за да може да се създават радост и утеха на злочестите малки Христови братя, предимно сирачета“ (чл. 6). Братството ще построи и издържа едно сиропиталище за около 60-80 деца от цялата епархийска област, като на сирачетата ще се дават храна, солидно християнско възпитание и прогимназиално образование (чл. 7). Щом фондовите средства нараснат, братството ще открие и издържа при сиропиталището едно професионално училище, което ще дава съответната професия на сираците, за да бъдат полезни и за себе си, и за обществото (чл. 8).[23]

Конкретните резултати от организираната през 20-те години църковно-благотворителна дейност на „Фонд епархийска благотворителност“ стават видими за цялото общество през 30-те години на 20 в. През 1934 г. във Видин със събраните средства от този фонд е построена  масивна двуетажна сграда със сутерен, наречена „Дом за християнска просвета и добротворство“. Липсата на подходяща площ за построяване на отделни сгради за социално-просветни, религиозни и обществени инициативи, поради блатистото местоположение на гр. Видин, налага съвместяването на четири функции в новопостроения „Дом за християнска просвета и добротворство“. Домът е разположен в непосредствена близост до старинния храм „Св. вмчк Пантелеймон“ и е част от т. нар. Митрополитски комплекс.[24] В сутерена на масивната сграда е организирана безплатна трапезария за 200 сираци и крайно бедни ученици. В дома е отделено помещение за професионално трикласно училище, даващо подготовка и възпитание на 120 осиротели или крайно бедни момичета от цялата епархия.[25] От 1934 до 1946 г. тук функционира Епархийското девическо занаятчийско училище „Тома Лозанов“, което се издържа със средства, отпускани от Епархийския фонд и в него се полагат грижи за образованието и физическото укрепване на бедните ученички.[26] В същата сграда са разположени епархийската свещоливница и помещението на салона за провеждане на църковно-обществени събрания, лекци и празнични чествания с капацитет до 800 зрители. В спомените си Видинският митр. Неофит отбелязва удовлетворението си от осъществяването на четирите идеи за благотворителност в града чрез съществуването на „Дома за християнска просвета и добротворство“:

„Обществен духовно-културен развой чрез големи събрания в салона; религиозно-нравствена просвета чрез тържествени служби в новия великолепен храм; специална занаятчийска просвета в професионалното ни девическо училище; бликаща радост у наситените гладни деца в безплатната трапезария; кипящ църковно-производителен труд в свещоливницата! И всичко това тук, в Дома за християнска култура и добротворство! Всичко това е отдавна мечтано малко постижение! Но колко много и неизразима душевна радост ми създаде то! Но, уви, само подир десетина години тая голяма радост ми биде отнета! Хубавият ни епархийски Дом за християнска култура безправно биде заграбен и входът в него за нас забранен“.[27]

Съдбата на тази монументална видинска сграда може да се интерпретира като своебразен символ на политическите промени и маргинализация на Църквата през втората половина на 20 в. у нас. След 9.9.1944 г. новата отечественофронтовска власт[28] национализира сградата на Дома за епархийска благотворителност в гр. Видин и я превръща в девическа гимназия, а по-късно в Пионерски дом, като на нейният създател – митр. Неофит е забранено да я посещава. С подобни ограничения и посегателства върху църковното имущество се цели да се парализира благотворителната и религиозно-просветна дейност на Видинския митрополит, а събраните фондови средства са иззети в полза на държавния бюджет.

Фонд „Епархийска духовна просвета“ е учреден през януари 1922 г. с цел да се подпомага духовната просвета чрез отпускане на стипендии на бедни ученици и студенти от Видинска епархия, които следват в духовните семинарии и в Богословския факултет и се готвят за свещеническо звание.[29] От този фонд се дават средствата за възнаграждение на проповедниците-мисионери, които изнасят специални сказки и апологетични проповеди в градовете на епархията, както се подпомагат и „всички носители и проводници на духовна просвета във Видинска епархия“. Материалните средства за финансиране на религиозно-просветната дейност се събират по 0.5% от брутния приход от бюджетите на църквите, манастирите и свещоливниците, от месечни вноски по 5 лв от свещениците в епархията за фонд „Епархийска духовна просвета“, от продажба на благотворителни марки, от доброволни пожертвувания, от дарения и завещания.[30]

Преди създаването на духовно-просветния фонд Видинският митр. Неофит със собствени средства издава през 1920 г. сборник с неделни проповеди,[31] откликвайки на огромната потребност на видинското духовенство от омилетични образци и липсата на подходяща литература. В предговора на този сборник митр. Неофит описва реалната духовна ситуация във Видинска епархия след края на Първата световна война и жаждата на хората за евангелска проповед. По време на обиколките из епархията, при храмовото богослужение, той поучава паството си върху евангелския текст, а от своя страна миряните споделят, че отдавна не са слушали „Божи наставления и че поради това хората са почнали да стават лоши“.[32]

В предговора на книгата с неделни проповеди митр. Неофит цитира писмото на гражданин, адресирано до него, в което се призовава за засилване на евангелската проповед: „Вярата и правдата се потъпкват, злото се увеличава. Вземете мерки да се засили църковната проповед. Иначе сте отговорни пред Бога и пред народа“.[33] Митр. Неофит осъзнава своята архипастирска отговорност и се стреми на дело се да изпълни дълга си. Той приканва енорийските свещеници да се заемат по-сериозно с подготовката на църковната проповед, но вижда, че те нямат елементарни пособия, а три четвърти от свещениците поради слаба образованост не могат сами да ги съставят, дори и да имат пособия за това. Предвид тази печална действителност, митр. Неофит се захваща с написването и издаването на книга с неделни проповеди,[34] като споделя, че при писането ѝ се е стремял да се придържа както към евангелския текст, така и към „съвременната жива действителност в нашия  български живот“.[35]

На следващата година (1921) той издава втора част на книгата с произнесени във Видинска епархия проповеди, посветени на големите църковни празници и отново посочва, че целта на това издание е да се подпомогне в проповедническата дейност епархийското свещенство.[36] Известно е, че Видинският митр. Неофит е бил забележителен проповедник и е оставил четири книги с произнесени от него проповеди, слова и речи, които покриват почти пълния кръг от неделните и празнични дни и които са венецът на многостранното му творчество.[37] Неговите проповеди и слова са посветени както на тълкуване и изясняване на евангелските събития, притчи и църковни празници, така и на актуалните теми за българското общество след края на Първата световна война: социалната криза, духовната безпътица, появата на антидържавни и антицърковни учения, разпространението на безбожието и комунизма и др.

Фонд „Постройка на Видинска митрополия“ е учреден през септември 1922 г. с цел да се изгради ново и постоянно помещение за епархийската администация. Средствата за строежа са получени от заем от Св. Синод, заем от Фонд „Епархийска благотворителност“ и утвърдени от Св. Синод помощи от бюджета на Епархийския духовен съвет. Видинският митр. Неофит лично ръководи и организира построяването на заплануваната сграда. Строежът на митрополията започва през април 1923 г. и завършва през юни 1925 г., като заемите своевременно са изплатени. На заседанието от 29.10.1929 г. Епархийският духовен съвет взема решение за преименуването на този фонд във „Фонд за епархийски църковни нужди“. Целта на новия фонд е да се подпомага построяването на помещение за духовни сказки и събрания на свещеническите, благотворителните и младежките християнски православни братства; да се изгради удобно помещение към един от манастирите във Видинска епархия, където да се провеждат ежегодно летни курсове за „опресняване познанията на младите свещеници и зимни курсове за подготовка на църковни певци за селските църкви“[38] и да се подпомага цялостно духовно-просветното и проповедническо дело в епархията. Средствата за осъществяване на тези цели се получават от субсидията предвидена и утвърдена в епархийския бюджет, по 1% от брутния приход на бюджетите на църквите, манастирите и свещоливниците, от помощи, дарения и завещания на частни лица и общественици, от лихви от капитали на фонда. Като резултат през 30-те години на 20 в. се създава и действа Епархийският дом за почивка и опреснителни курсове за свещенослужители в Клисурския манастир.

Фонд „Паметник-мавзолей на Антим I екзарх Български“ е учреден през юни 1923 г. с цел да се построи и поддържа паметник-мавзолей над гроба на Антим Първи (1816-1888) в гр. Видин, за да се увековечи паметта му като Видински митрополит (1868-1872; 1878-1888) и първи Български екзарх (1872-1876).

„За младите поколения този паметник да служи винаги като нагледна припомка, възпитаваща в дух на църковност и родолюбие, образец на каквито е бил блаженопочившия първойерарх на Българската православна църква“.[39]

Финансовите средства се събират по 0.25% от брутните приходи, заложени в бюджетите на църквите и манастирите в епархията, от помощи на Св. Синод на БПЦ, финансова помощ от Министерството на външните работи и изповеданията и помощи от частни лица и организации.[40]

Създаването на този паметник-мавзолей е една от първите инициативи на Видинския митр. Неофит, залегнали в архипастирската му програма от 1914 г. и в продължение на 20 години (до 1934 г.) той активно популяризира идеята си, за да противодейства на обществената забрава на приноса на първия Български екзарх за църковната независимост и освобождението на България. По това време гробът на Антим I  се е намирал под дюшемето на църквата-навес, пристроена при храм „Св. вмчк Пантелеймон“ и не е имало никакви указания за жителите на Видин, че там „почива велик йерарх, заслужил твърде много като пръв църковно-народен глава“.[41]

Изграждането на паметника-мавзолей се вписва в контекста на модерната общоевропейска тенденция за популяризиране на местата на паметта: топографски и символични – като част от историята на колективната памет, без която не би могла да бъде създадена никоя истинска история на ценностите и общностната идентичност.

На 16 септември 1934 г. във Видин се провежда обществено-църковен празник, посветен на екзарх Антим I, в присъствието на Св. Синод в пълен състав, на цар Борис Трети, на княз Кирил, на министъра на Вътрешните работи и Народното здраве Петър Мидилев, а също така и на представители на правителството, генерали, военни, официални лица и множество граждани.[42] След отслужването на св. Литургия в митрополитската църква „Св. Николай Мирликийски“[43] се извършва тържественото освещаване и откриване на мавзолея-паметник, издигнат върху новия гроб на екзарха. Мавзолеят представлява еднокуполен параклис, във вътрешността на който е поставена статуята на Антим Първи, седящ в кресло, с було и енголпие на гърдите, изработена от скулптора Атанас Дудулов. В подземието на параклиса е иззидан циментов саркофаг, в който са положени тленните останки на българския архиерей. След освещаването и откриването на мавзолея присъстващите официални лица, гости и граждани участват във второто тържество за деня – освещаването на „Епархийския дом за християнска просвета и добротворство“, издигнат в непосредствена близост до Митрополитския комплекс.[44]

През 1935 г. в памет на покойния си син[45] и умрялата при раждане съпруга митр. Неофит дарява на Епархийския духовен съвет в гр. Видин ценни книжа с номинална стойност 500 000 лв за учредяване на Фонд „Желязка презвитера и син Желязко“, чийто годишни приходи, по волята на дарителя се предоставят на Видинското женско благотворително дружество „Развитие“.[46] През 1940 г. със средствата от този фонд е построен „Детски дневен дом“ за деца от 3 до 7 години в гр. Видин. В автобиографичните си бележки митр. Неофит изповядва мотивите за своите действия:

„Проповедникът е силен с благото си слово за милосърдие и добротворство. Но той е привлекателен, ако може лично да оделотворява това благо слово. Казано е: добрата дума трогва, а добрият пример привлича. Много и сериозно съм мислил върху тия истини. Плод на тази мисъл е създаването на Детския дневен дом във Видин. Исках да оделотворя някоя частица от проповедите си за милосърдие и добротворство (курсивът е мой – Ц. А.). Скромно, твърде скромно живях много години. Спестявах по нящо от заплатата си, която получавах от държавата. Придобивах нящо и с писалката си. И когато видях, че се събра една порядъчна сума пристъпих да построя Детския дневен дом“.[47]

Така с финансовите средства, съзидателна енергия на митр. Неофит и съдействието на Видинската градска община е изграден Детският дневен дом във Видин (предоставен като собственост на Видинското женско просветно и добротворно дружество „Развитие“). Новата двуетажна и просторна сграда е предназначена за обгрижване на 120-150 бедни, предимно работнически деца в предучилищна възраст, на които се дава изобилна, доброкачествена храна и възпитание чрез съответните за възрастта им занимания. Митр. Неофит с умиление си спомня и описва срещите си с децата в Дневния дом:

„Често посещавах и аз тук и благославях бедните, добре нахранени и весели малки деца, и се утешавах с това прекрасно дело, толкова повече, че детският дом бе свързан с името на моя покоен син“.[48]

След 9.9.1944 г. сградата на Детския дом е национализирана и днес там се намира ЦДГ №1 „Желязко Попниколов“.

От 1930 г. до 1944 г. митр. Неофит е наместник-председател на Св. Синод.[49] Въпреки увеличените административни отговорности и необходимостта да прекарва голяма част от времето си като архиерей в София, той продължава да следи и ръководи провеждането на социално-милосърдната дейност във Видинска епархия. От изпратените до Св. Синод сведения от протосингела на Видинска митрополия архим. Евгений през 1932 г.[50] и данните, публикувани през 1924 г. в книгата на Видинския митр. Неофит за Видинска епархия, може да се извлече най-обща информация за проявите на благотворителност и създаване на православни братства от 1920 до 1932 г. във Видинската църковна област.

В гр. Видин през 1920 г. се създава и действа Православно християнско добротворно братство „Св. Йоан Богослов“ към църквата „Св. Николай Мирликийски“. Това братство поема грижата за градското старопиталище, намиращо се в окаяно състояние. Благодарение на крупното дарение от видинския гражданин Йоница Николов на мястото на старата полуразрушена сграда е построен нов старчески приют, където със събраните средства от организирана благотворителност – помощи от гражданите и субсидии от общинския бюджет, се издържат 40 старци и 15 старици.[51] В гр. Лом от 1 януари 1923 г. функционира православно братство „Преп. Йоан Рилски“ към храм „Св. Николай Мирликийски“, което провежда духовно-просветни беседи и действа в „областта на добротворението“. Финансовите средства за раздаване на помощи на бедни, болни и нуждаещи в града се събират в братствената каса от дарения на гражданите и членски внос.[52] Благотворителното дружество „Благодетел“ в гр. Лом издържа безплатна детска трапезария, даваща обяд на 20 деца кръгли сираци. Ломското дружество „Милосърдие“ издържа старопиталище, в „което се хранят 7-8 старци без свои близки“. Средствата за неговата издръжка се събират от членски внос и доброволни помощи  от гражданите и субсидии от общината.[53]

В гр. Фердинанд (дн. Монтана) септемврийският метеж от 1923 г. временно прекъсва провеждането на духовно-просветните беседи на създаденото през същата година православно братство в града с председател прот. Йордан Попов. Според Видинския митр. Неофит именно през тези „паметни дни“ членовете на фердинандското православно братство са проявили на дело християнското милосърдие: „Членовете на братството ежедневно, по два пъти на ден са посещавали и услужвали на ранените, донесени в болницата, войници и метежници. В случая братчиците са изпълнявали ролята на милосърдни сестри“.[54]

В с. Чорлево се създава и функционира благотворителна каса при църквата за подпомагане на нуждаещите се. Средствата се събират от доброволни дарения на християните в селото.[55] В гр. Берковица дружество „Добродетел“ издържа безплатна ученическа трапезария за 36 бедни деца, а православното братство „Преп. Параскева“ провежда духовно-просветни беседи. Училищното настоятелство в с. Железна, с помощта на църковното настоятелство и местната популярна банка, издържа безплатна ученическа трапезария, в която се хранят 15 ученици. В гр. Белоградчик родителско-учителският комитет със средствата давани от църквата, общината, местната популярна банка и доброволни помощи от гражданите издържа безплатна трапезария, в която се хранят 60 крайно бедни ученици.[56]

През 1938 г. Министерството на народното просвещение възлага на Видинска митрополия да вземе под своето ведомство девическото професионално занаятчийско училище в гр. Лом, по примера на Епархийското училище във Видин. Видинският митр. Неофит ръководи закупуването с епархийски средства на старата, разнебитена сграда, в която се е помещавало дотогава училището и организира, след нейното разрушаване до основи, изграждането на втория във Видинска епархия „Дом за християнска духовна култура и професионално девическо образование“. За две години със събираните фондови средства се построява новата двуетажна сграда на проектирания дом, разполагаща с широк салон за църковно-обществени събрания, с класни стаи за професионалното училище и модерна кухня със складове за продукти. Освещаването на дома и откриването на Епархийското девическо професионално училище „Неофит Видински“ се извършва на 20 октомври 1940 г. и се превръща в централно събитие за ломското гражданство. На проведеното тържество пред хилядното множество, изпълнило училищния двор, се дава висока оценка на дейността на Видинския митр. Неофит за религиозно-просветното дело и се подчертва голямата културна придобивка за град Лом с построяването на новото Епархийско училище.[57]

През 1938 г. в Св. Синод постъпва писмо от Видинска митрополия, в което се съобщава, че

„живущите цигани-мохамедани в селата на Долно-Ломската селска община, в Белоградчишка околия, на брой 118 души – с жените и децата, са подали молби да бъдат приети в лоното на Православна църква. Понеже всички тия, новоповярвали са крайно бедни, митрополията моли да се даде по някакъв начин израз на любовта на Църквата към тях, като се отпуснат безплатно от Св. Синод кръщелни свидетелства, Евангелия на български език, кръстчета, медалиончета и др., за да им бъдат раздадени в деня на тяхното кръщение“.[58]

Св. Синод удовлетворява молбата на митр. Неофит и решава да се отпуснат безплатно кръщелни свидетелства, Евангелия на български език, кръстчета и медалиончета за новопокръстените роми.

Това са част от данните за прицърковните благотворителни практики, реализирани във Видинския край в периода между двете световни войни.[59] При тяхното интерпретиране съществува риск от подхлъзване към излишна апологетизация или безкритично идеализиране на дейността на Видинския митр. Неофит, а това само би омаловажило истинските размери на проведените от него административни реформи и реални постижения в полето на социалната критика, благотворителна практика и религиозна просвета. Проучването на емпиричния масив от непубликувани архивни документи, както и съществуващата историграфия за социално-милосърдната дейност на БПЦ,[60] позволяват да се направи изводът, че през междувоенния период (1919-1939) Българската православна църква се ръководи от архиереи, проявяващи социална чувствителност и адекватност в търсене на решения за преодоляването на духовната и социална криза в страната, и митр. Неофит Видински е един от тях.

Сред факторите, провокирали духовната мобилизация и активизиране на собствен църковен ресурс в областта на благотворителността и религиозната просвета, може да се посочи сблъсъкът между автентичната църковна доктрина и конкурентната комунистическа идеология, възникнал след края на Първата световна война.[61] Идеологически специфичният конфликт между Църквата и комунизма, при привидно мнимите сходства на загриженост към съдбата на унизените и оскърбените в обществото, катализира процесите на социална активност и граждански ангажимент сред църковните среди. В този смисъл анализът на благотворителната и религиозно-просветна дейност във Видинския регион трябва да продължи с изследване на две игнорирани досега в историческата наука теми: за отношението на Неофит Видински като архиерей на БПЦ към руската бяла емиграция и участието му в умиротворяването на видинските села и градове, потопени в братоубийствена гражданска война през септември 1923 г.

2. Прояви на църковна грижа и милосърдие към руската емиграция във Видинския регион, ръководени от митр. Неофит Видински

Темата за  отношението на Неофит Видински към руските бежанци във Видинския регион, поради своята незразработеност и липсата на исторически проучвания, изисква кратко въведение в историческия контекст на църковната позиция към руската бяла емиграция, разположена между русофилството и антиболшевизма. В България след края на Първата световна война старото разделение русофили-русофоби е заменено от ново деление с историческо бъдеще – про- и анти-комунисти. За българските църковни дейци русофилството се свързва с антиболшевизма и това не е самоцелен избор, а е израз на цялостната концепция на БПЦ към „страдащия, братски руски народ“, подложен на жестоки изпитания след болшевишката революция от 25 октомври (7 ноември) 1917 г.: гражданска война, глад, емиграция. Първата зона на конфронтация между позициите на Църквата и Българската комунистическа партия е провокирана от диаметрално противоположното им отношение към руските емигранти. Ако до тяхната поява дебатът за болшевишката революция и комунизма[62] е по-скоро теоретичен и се води по страниците на печата, след сблъска с реалната трагедия на тези хора се проявяват и двете становища.

Категорично против приемането на руските бежанци в България се обявява парламентарната група на БКП (т. с.). На 14 февруари 1920 г. тя внася в Народното събрание интерпелация до министрите на войната и на външните работи и изповеданията, в която се заявява, че руските бежанци „разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас“. Квалифицирайки всички бежанци като „контрареволюционери“, групата заявява,  че българската държава „няма никакъв интерес да ги подкрепя“, защото така тя се обявявала против правото на народите да се самоопределят“.[63]

Официалната позиция на Църквата към руските емигранти е изразена в статията „Руските бежанци и нашия дълг“, публикувана на 28 март 1920 г. в Църковен вестник. В текста се описва „трагедията на руския народ“, породена от нестихващите „вътрешни междуособици“ и се акцентира върху братството между българи и руснаци по „език, кръв и вяра“. Българският народ се призовава да посрещне със състрадание и любов хилядите руски бежанци:

„Макар самите ние да сме след една страшна катастрофа на народното ни дело, да прекарваме една тежка икономическа, па и политическа криза, все пак нам, освободените с кръвта и живота на стотици хиляди руси, се налага обязателен дълг да приемем с отворени обятия братятa руси, да ги приютим с грижа и нежност, да ги посрещнем със състрадание и любов“.[64]

От есента на 1918 г. до края на 1921 г. руските белоемигрантски вълни достигат и до Видин и Видинския регион. Покъртителната картина на пристигащите групи гладни и често без риза на гърба руски бежанци[65] провокира не само човешкото състрадание и помощ, но изисква бързи институционални решения. В състава на емигрантите освен военни влизат и цивилни лица: учители, лекари, свещеници, художници, музиканти, жени, деца и възрастни хора. Те идват в региона на малки или по-големи групи с кораби, лодки, каруци, файтони и пеша. Според сведенията на краеведа Генади Вълчев, през 1921 г. във Видин, Белоградчик, Кула и с. Княз Александраво са разквартирувани над 2000 войници от Врангеловата армия.[66] Военните от казашката бригада на генерал-майор Анатоли Курбатов са изпратени да работят по строежа на ЖП-линията с. Княз Александрово (дн. Димово) – Видин, а в Белоградчик е разквартируван елитният офицерски полк, командван от генерал Марков.[67]

От документите, съхранявани във Видинския архив и проучванията на Генади Вълчев, се разкриват различните форми на помощ и благоустрояване, организирани от Видинска митрополия и видинската общественост, както и действията на БКП за възпрепятстване оставането на руските емигранти. В Белоградчик на заседание на общинския съвет на 17 декември 1921 г. при обсъждане на молбата на руските войници за отпускане на дърва от общинската гора, общинският съветник от БКП категорично се изказва против, със следните съображения:

„Тези хора не са дошли от беднотия и мизерия, те са ашлакории, имат банки, имат злато, на тях се плаща и трябва да ги оставим сами да си набавят дърва. Вие по-рано отказахте да дадете на нашите граждани, че общината не била приют. От името на комунистическата група заявявам да не се дава никаква помощ на руснаците“.[68]

По указание на видинския окръжен партиен комитет на БКП в целия Видински край се провеждат събрания и митинги, на които се настоява за разоръжаване и изгонване на контрареволюционните войски от страната.[69]

Във Видинския архив се пази Окръжно №1866 от 18 март 1921 г. на Св. Синод до Видинския митр. Неофит,[70] в което се дават инструкции за организиране на българо-руски комисии за събиране на средства, за провеждане на благотворителни инициативи за руските бежанци и се разкрива загрижеността на Църквата към бедните жени, деца и старци, нуждаещи се от адекватна помощ:

„Ваше Високопреосвещенство, бедствието на руските бежанци, които са потърсили прибежище у нас е голямо. Повечето от тях са бедни хора, избягали от родината си, без да могат да вземат най-необходимата си покъщина. Много руски жени са изгубили мъжете си в бягството и са останали без естествените си покровители. Майки са изгубили децата, деца са изгубили родителите и роднините. Всички тези нещастници имат нужда от бърза помощ. На едни трябва да се намери работа, други трябва да се настанят в приюти и възпитателни заведения. Наш християнски и човешки дълг е да се погрижим за тях като наши братя по кръв и вяра. Русите са жертвали много за нас в миналото. Много от тях са пролели кръвта си за нас и за нашата свобода. Дава ни се сега случай да им се отплатим що годе с братските си отношения: да ги приемем като братя и да им помогнем като на страдащи братя доколкото можем“.[71]

Текстът на това Окръжно до Видинския митрополит, както и цялата поредица подобни църковни  документи, се вписва в общия дискурс на благодарност към жертвата на руските братя освободители. Независимо от историческия факт, че по време на Първата световна война българските войски воюват срещу Русия, в очите на милиони българи тя е освободителката на страната от османско иго и нейният ореол се запазва. Под неговото влияние и силно психологическо въздействие местното население разглежда приемането на руските бежанци като своеобразен български реванш към намиращите се във временна нужда руски братя освободители.[72] Това поражда мобилизиращият призив на Св. Синод към всеки българин да се включи в делото по спасяването и обгрижването на руските бежанци – „кой с каквото може – с пари, с облекло, с храна“:

„По този повод в изпълнение решението на Св. Синод от 28 февруари и в допълнение на окръжната телеграма №1454 от същата дата, молим Ваше Високопреподобие да наредите [...] да се направи специално пастирско възвание чрез енорийските свещеници до всички православни християни в богоспасаемата Ви епархия, да се притекат на помощ на изпадналите в неволя наши руски братя, кой с каквото може – с пари, с облекло, с храна. Да се образуват комисии във всяка енория или самите църковни настоятелства да вземат грижата за събиране на помощи. Даренията в натура, дето няма руси, за да им се предат лично и непосредствено от църквата, да се обръщат в пари и така всичко събрано да се изпраща час по-скоро в Св. Синод за предаване на нуждаещите се руски бежанци – особено жени, деца и старци, които не могат със собствен труд да изкарат прехраната си [...]“.[73]

Митр. Неофит препраща Окръжно №1866 от 18 март 1921 г. на Св. Синод до архиерейските наместничества във Видинска епархия с разпореждане за неговото изпълнение.[74] Във Видин се създават българо-руски комисии за събиране на доброволни пожертвувания за руските бежанци и Видинският митрополит със специално писмо до енорийските свещеници изисква да им се оказва съдействие при посещенията в селата.[75] В помощ на нуждаещите се руски бежанци се събират финансови средства от енорийските храмове под формата на дискоси, пускани в празнични дни като Никулден, Цветница, Димитровден и др.[76] В началото на 20-те години на 20 в. църковните среди във Видинския регион се отнасят с огромно съчувствие към руските бежанци.[77] В митрополитската катедрала „Св. Димитър“ в гр. Видин са назначени като енорийски свещеници двама руски емигранти – Николай Владимирски и Николай Куколев, руски духовници се назначават на енорийска или друга църковно-административна работа в епархията.[78]

През 1926 г. митр. Неофит отправя специално писмо №1475 от 16 септември до архиерейските наместници във Видин, Кула, Белоградчик, Берковица и Лом, в което се съобщава, че през 1925 г. в София е създаден комитет за „безплатно лекуване на бедните болни руски бежанци в България“. Този комитет апелира за материална подкрепа към Църквата, към държавните институции и към всички благотворителни дружества в страната. Тъй като Църквата не може да остане чужда на това хуманно и християнско дело, митр. Неофит изисква от архиерейските наместници да наредят на свещениците от петте духовни околии на Видинска епархия на Димитровден да пуснат дискос за „бедните, болни руски бежанци“ и по случая да произнесат подходяща проповед. Събраните суми трябва да се изпратят във Видинска митрополия, от където ще бъдат изпратени по предназначение.[79]

През май 1927 г. Видинският митрополит изпраща Окръжно 2199 до архиерейските наместници във Видинска епархия за събиране на средства в поверените им духовни околии за Съюза на руските инвалиди.[80] От текста на това окръжно се разбира, че в България са намерили убежище повече от 2 000 руски инвалиди, жертви на гражданската война в Русия. Повечето от тях са туберколозноболни и неспособни за никаква физическа работа и това ги осъжда на гладна смърт. Съюзът на руските инвалиди апелира към Св. Синод на БПЦ и към всички държавни институции в страната за съдействие, „за да се помогне що годе на тия нещастници, лишени от хляб, медицинска помощ и приют“.[81] Видинският митр. Неофит нарежда на 5 юни 1927 г. (Неделята на св. Отци) да се пуснат дискоси във всички църкви на 5-те духовни околии във Видинска епархия, като събраните средства от архиерейските наместничества се изпращат своевременно на митрополията, за да бъдат предадени във фонд Руски инвалиди на Св. Синод.[82] До края на междувоенния период Св. Синод със събраните от 11-те митрополии в страната финансови средства помага на руските болни бедни бежанци и военноивалиди.[83]

3. Пастирската активност на Видинския митрополит Неофит за умиротворяване на въстаналите градове и села във Видинска епархия [84]

Дългогодишният изследовател на руската военна емиграция (1919-1923) и на Врангеловия въпрос в България проф. Людмил Спасов посочва, че с пристигането на руската бяла емиграция и последвалата реакция на изпратените у нас съветски емисари руският конфликт се пренася на българска почва.

„Това придава на вътрешнополитическите борби у нас – пише авторът – присъщите за гражданските войни социален заряд, ожесточеност и безкомпромисност, доказателство за което са събитията от 1923-1925 г.“.[85] 

Решението да се вдигне в средата на септември 1923 г. въоръжено въстание в България е наложено от Комунистическия интернационал (Коминтерн) в Москва и показва неориентираност в политическата обстановка и обществените настроения в страната след преврата срещу правителството на БЗНС от 9 юни 1923 г.[87] По това време зад новия министър-председател Александър Цанков (9 юни 1923 – 4 януари 1926 г.) и сформираното от него правителство застават Народният сговор, Военният съюз, армията, полицията, ВМРО, значителна част от градската интелигенция и професионалните съюзи, Българската православна църква, политическите партии, обединени в Конституционен блок от 1922 г., национал-либералите и социалдемократите. Руските емигранти също посрещат с радост и надежди деветоюнския преврат от 1923 г. и падането на земеделската власт. Отделни генерали са съпричастни към делото на превратаджиите, но не участват пряко в него.

Засилването на коминтерновската непримиримост по отношение на България се дължи на еуфорията по организирането на въоръжено въстание в Германия. Според ЦК на РКП (б), ЦК на ГКП и Коминтерна, кризата в Германия от началото на 1923 г. дава великолепна възможност пред германския пролетариат да вземе по пътя на въоржената война политическата власт. Еуфорията покрай т. нар. „германски октомври“ засилва нетърпимостта на Коминтерна по отношение на правителството на А. Цанков и нетърпението за провеждане на българския септември.[88]

Видинският митр. Неофит отделя специално внимание на ужаса от братоубийственият метеж, пренесъл военните действия вътре в мирните села и градове във Видинска епархия през септември 1923 г.[89] Пастирската съвест на църковния лидер е потресена от факта, че българи воюват срещу българи и свидетели на този ужас са беззащитни жени и деца. В своята книга за историята на Видинска епархия, издадена през 1924 г., той търси причините за конфликта, анализира социалните последици от Първата световна война и дейността на комунистическите агитатори и описва протичането на въстанието през септември 1923 г. във Видинския регион. Появата и проникването на комунистическите идеи във видинската църковна област митр. Неофит свързва с националната катастрофа след края на Първата световна война и засилването на народното недоволство срещу старата система на демократична държавна организация и управление. Тези икономически и политически фактори комунистите използват, за да увеличават своите привърженици, представяйки се за партия, „защитаваща интересите на работниците, бедните и недоволните“.[90]

Увлечението по комунистическите идеи във Видинска епархия от 1919 г. до 1923 г. митр. Неофит сравнява със стихия:

„Навсякъде по селата, на дневните хорà, на нощните седянки комунизмът се популяризираше, неговите книжки се четяха, неговите песни се пееха, в градовете комунистическите клубове се пълнеха. Техните агитатори денонощно говореха и с една убедителност твърдяха, че ако не днес, то утре вече царството на комунистите настава“.[91]

За достоверното описание на въстаническите действия Неофит Видински събира преки впечатления и данни от засегнатите градове и села в епархията. Непосредствено след потушаването на конфликта, той изпраща Окръжно до архиерейските наместници, с което им нарежда „да съберат и предоставят точни сведения за хода и развоя на събитията във всяко село и град, засегнати от метежа: как е протичала смяната на властта и кои са пострадалите лица в случая“.[92] От официалните съобщения на енорийските свещеници той извлича информацията, която публикува в книгата си Видинска епархия. Историческо минало и съвременното ѝ състояние (1924 г.)

Когато описва събитията през септември 1923 г. митр. Неофит, подобно на останалите църковни дейци, използва негативно натоварените изрази „метеж“, „кървави междуособици“, „комунарски метеж“, като се дистанцира от термина „революция“, с който, според него, си служат само комунистите. В описанието си той се стреми да бъде обективен и да пресъздаде автентичната атмосфера на организацията и начина, по който протичат въстаническите действия във Видинския регион, но същевременно от редовете му се усеща емоционалния потрес и болка от случилото се.

„Решителните действия на метежниците в някои места започнали на 22 септември. Отбелязваме накъсо само някои в по-големите села, понеже почти всички са стереотипни. На горната дата заповедта за „революцията“ била донесена от колоездач в голямото Ломско село В.[93] В 9 часа, подир залез слънце „кървавата камбана“ тревожно оповестила започването на кървавата работа. Започнали се гърмежи с пушки, револвери и бомби. Ръководителят, донесен през деня скрит в кола с курузляк, излиза на сцената. Комунарите „превземат“ общинската власт и полицейския участък без съпротива. Нападат къщите на блокарите, убиват едного по най-жесток начин, очевидно да раздразнят зверщината в себе си. След това вече лесно избиват и други беззащитни хора, които не са могли да избягат. Сърцераздирателните писъци на жени и деца никак не смущавали „революционерите“. След това започнало разграбването на къщи и магазини. То било една истинска варварщина. Българи плячкосвали покъщината на своите ближни [...] Убитите и ранени блокари били предмет на псувни и цинизъм. На другия ден подир щателни обиски (или обири) на много къщи, да се прибере оръжието, се обявява обща мобилизация на всички мъже от 18 до 55 години. Отправят позив към дружбашите да вземат участие в метежа. Обявява се, че комунистите в цяла България са завзели властта, че във Варна от Русия пристигнала една голяма червена армия и че Сърбия навлизала в страната да възстанови сваленото на 9 юний правителство [...].[94]

Митр. Неофит се спира на въстаническите действия в гр. Фердинанд и в Берковица и отбелязва, че по време на обявения „съветски режим“ комунарите арестуват „буржоазията“, правят обиски и обири, но при появата на правителствените войски „като мравуняк бързат към сръбската граница“. От събраните от църковния архиерей сведения става ясно, че във Видинска епархия по време на „метежа“ и възстановяването на законния ред загиват около 700 души, към които трябва да се прибавят и безследно изчезналите 80-90 души. Сред жертвите има и трима духовници, участвали във въстанието на страната на комунистите, осъдени и убити по бързата процедура в хода на потушаването му: низвергнатият от свещеническо служение през 1915 г. свещ. Андрей Игнатов от с. Медковец, ломският свещ. Николай Кръстев и монахът от Чипровския манастир йерод. Йоасаф.

„Има мнозина избягали зад граница, но те амнистирани ще се завърнат при своите семейства. Трябва да се скърби обаче за погиналите и безследно изчезналите, които завинаги са изгубени за своите семейства, и за България“.[95]

През 1925 г. Видинският митр. Неофит издава книгата Проповеди на разни случаи, която съдържа цяла поредица от умиротворяващи проповеди, произнесени при епархийската му обиколка в засегнатите от въстаническите действия градове и села.[96]

Наличието на конкретно-историческа тъкан в тези омилетични образци ни позволява да ги анализираме като исторически извори за епохата. Основание за това ни дава едно от главните изисквания към проповедника – в съдържателен план да подготвя своята проповед съобразно социалния профил на своите слушатели и да се опира на конкретните социални обстоятелства, т. е. в конкретната църковна история и практика има засвидетелствани множество случаи, когато за изходен пункт на проповедника служат един или друг момент от съвременния живот на Църквата, обществото и държавата.[97]

„Наместо за великото църковно събитие, случаят налага да говорим за преживените скръбни събития. Преди 9 месеца тук станаха такива. Направи се кървав метеж. Посегнаха да разрушат държавата, да обезличат родината, да наложат робство. Проля се братска кръв, покриха се с траур невинни семейства“.[98]

В проповедите си митр. Неофит е безкомпромисен изобличител както на социалната несправедливост в обществото, така и на социалната демагогия, довела до проливането на невинна кръв и умишлена заблуда за населението. С публичните си слова той участва в актуалната за времето полемика за превръщането на идеологията на комунизма в източник на политически екстремизъм в обществото, като изобличава нейния редукционистичен и класов подход към човека.

„Вярна на своята велика просветно-миротворна мисия, родната ни църква не е преставала да работи за умиротворението в страната. Както винаги, тя и сега зове своите подмамени и отрудени чеда да дойдат при Христа Господа, Който е единственото тихо пристанище в бурното житейско море и при Когото само могат да намерят облекчение и покой. Елате при Мене всички трудещи се и обременени и Аз ще ви успокоя (курсивът е на автора). Това са думи на Христа Господа, Който ни е оставил божествени законоположения за мир и правда на земята, за братолюбие между хората и народите в света“.[99]

Според него Църквата се явява онова пространство, където се снемат деструктивните политичеки противоречия и се помага за духовното оздравяване и преодоляване на травматичните полета в общата историческа памет и общностната идентичност.  

В заключение можем да кажем, че любовта към ближния и към Бога, като конституиращ елемент на българското общество, проповядвани от Видинския митр. Неофит, се оказват в сърцевината на неговото политическо и социално учение. Историческата заслуга на неговата пастирска и благотворителна дейност се състои в това, че той успява да предложи пътища за консолидиране на разделеното общество и успешно да реализира през междувоенния период църковната мисия за добротворчество и оделотворена вяра.

След политическите промени от 9 септември 1944 г. съвсем закономерно и като част от цялостната политика на маргинализиране на Църквата от обществения живот, Неофит Видински е третиран като враг на комунистическата власт и личността и делото му потъват в прахта на историческата забрава. Умишленото игнориране на неговите заслуги в обществения и културен живот във Видинския регион и страната има за цел да се заглуши автентичния му глас и да се заличи неговото присъствие като вдъхновяваща историческа личност. Недостигът на сериозни исторически и богословски изследвания върху дейността на Неофит Видински е част от подценяването на реалната роля на Българската православна църква и нейните архиереи в обществения живот през междувоенния период и води до изкривяване и неразбиране на нейния потенциал за съпротива в критични за обществото ситуации.

Снимки: Личен архив на Борис Цацов

Бележки: