Хаджи поп Петър Аврамов – свещеник, посветил се на свободата

Най-интересното и поучителното е, че пренебрежението, с което се отнасяха някои хора към събираните от нас спомени за революционната дейност на х. поп Петър като към „бабешки приказки”, се стопи, след като полека-лека открихме безспорни потвърждения за това на различни места в мемоарната историческа литература. Тогава стана възможно майка ми да излезе с публикации за него във вестниците „Антени“ (бр. 7/1985 г.) и „Чирпанско дело“ (бр. 3 и 4/1985 г.).

"Учител и свещеник, победител в борби,... съратник на Левски,... заточеник,... Кипяща и неизчерпаема енергия, открит и ясен поглед на ренесансов човек... Вътрешно свободен, неограничен от канони и предразсъдъци...“.

Цитатът е от предговора на „Видрица“ на П. Тотев и се отнася за поп Минчо Кънчев, но интересно е пълното съвпадение на посочените факти и за живота и характера на х. поп Петър Аврамов, който би могъл да бъде наречен „чирпанският поп Минчо“.

От портрета на поп Петър ни гледа внушителен образ, който е охарактеризиран от съвременника Пейчо Златанов така: С осанката на древен пророк, едър по телосложение; с коса бяла като сняг, а така също брада, мустаци, вежди и мигли; със сини очи и млечно бяло лице с нежен румен тен (заради което някъде е споменаван и като Петър Матана). Според летописа на църквата „Св. Архангели“ в Чирпан той е имал мощна фигура и исполинска сила. Бил е толкова силен, че е вдигал и воденични камъни. Веднъж на организирани от турците публични борби, преди запопването си, той излиза от българска страна срещу най-големия турски пехливанин (борец), удря го в земята и го побеждава и така достойно защитава българската чест.      

Бил е с буен и независим дух и не се е прекланял пред турчин. Така е яздел в галоп големия си кон, че расото му се е развявало зад него от вятъра. Между турците му е излязъл и този прякор – Дели папаз (Лудият поп). Той обаче не е бил просто някакъв си бабаитин, а е искал да накара чирпанските турци да уважават българското достойнство. Иначе е бил оригинална и интелигентна личност с високи духовни идеали, обичан и уважаван от народа. Снаха му Донка Андонова слагала манджата да ври, чак когато го е виждала да се задава откъм църквата в горния край на улицата (около 200 м) и тя увирала, докато той си дойде – толкова много хора са го спирали да искат съвет от него, разказва внучката му Станка Андонова, по-късно приела монашество в Казанлъшкия манастир под името монахиня Филотея. Този интересен факт е пример за всеотдайно служение на Бога и на хората, за свещенство по призвание. И не само българите го уважавали. Както казахме, той е наложил респект и сред самите турци, почитал го дори чирпанският каймакамин, главорезът Саид ага. Х. поп Петър се е възползвал от това влияние върху турците, за да легализира пред тях Апостола Левски като свой сестрин син, а после да спаси и родното си село Каратерзилери (Гита) от грозящия го погром след Старозагорското въстание (1875 г.). За широката си революционна дейност той е изпратен от турците в крепостта Ангора, където оцелява като по чудо...

Това са само някои по-едри щрихи от неговия наситен с интересни събития живот. Но да започнем биографията му от самото начало.

Х. поп Петър Аврамов е роден през 1823 г. в чирпанското село Каратерзилери (сега Гита). Изглежда още от малък е бил смел и самостоятелен, защото едва около петнадесетгодишен отива с керван на поклонение до Йерусалим с някакви техни познати или близки хора и така още като момче става хаджия.

Според някои източници той се установява в Чирпан след завръщането си от хаджилък, около 16 – 17 годишен, където вероятно се е хванал на работа. И тъй като е бил пламенна натура, скоро след това се свързва с комити, с които отиват по Балкана на запад в посока към Сърбия. Бил е на 18 години – значи през 1841 година, което навежда на мисълта, че отиването на чирпанските момци към западните покрайнини не е било случайно, а най-вероятно е било свързано с българското въстание в Нишко и Пиротско през 1841 г. И в това няма нищо чудно. Като знаем, че цели 20 г. по-рано група чирпански младежи отиват на помощ на Гръцкото въстание през 1821 г., то какво остава за въстаналите български земи в Нишкия еялет, с които чирпанци са поддържали много тесни връзки според Н. Събчев[1]. В спомените си внуците на х. поп Петър Аврамов пишат, че чирпанските комити водят сражения с турците и веднъж освобождават от тях пленени девойки – робини. Бъдещият х. поп Петър по-късно се оженва за една от тях – сръбското момиче Деница, наричана в Чирпан Дена презвитера. Тя произхождала от добро семейство на лечители и самата тя била прочута в околията народна лечителка. Лекувала е с билки бяс, червен вятър и други болести, пред вратите им имало винаги върволица от коли. Тя е приемала без страх и другарите-революционери на своя мъж. Освен този неоспорим факт за съпругата-сръбкиня на х. поп Петър Аврамов, който пряко потвърждава революционната връзка на чирпанци със западните български покрайнини (а може би и със Сърбия), има и някои косвени указания за такава връзка. Н. Събчев и Тане Пеев пишат за това, че някои чирпанци довеждат в града освободени от турците роби от Ниш – дядо Цвятко, баба Цвятковица и роба Никола. А че е имало тясна връзка между х. поп Петър и дядо Цвятко и баба Цвятковица, се доказва от един неслучаен факт. Това семейство от Ниш е било живяло в Чирпан вече 20 г., имало е и други църкви в града, но едва след откриването през 1860 г. на църквата „Св. Архангели“, чийто пръв свещеник е Петър Аврамов (или един от първите, ръкоположен през 1858 г.), дядо Цвятко и жена му се преместват да живеят в една от стаите към църквата и й завещават цялото си имущество, както посочва в историята си Н. Събчев. Тези факти са ценни не само за биографията на х. поп Петър, но те попълват и някои бели петна в чирпанската история. Вероятно от този комитски „горски“ период от неговия живот се е запазило и едно от прозвищата му – Орман папаз (Горския поп), както свидетелства Мара К. Кожухарова.

След като се завръща с жена си, Петър Аврамов се установява отново в Чирпан. Живее в Чардаклъ махала, сега ул. „Васил Левски“ № 38, малко по-долу от къщата на Георги Данчов - Зографина, със семейството на когото са били приятели. Петър Аврамов е бил учител и преди да стане свещеник, вероятно през 40-те и 50-те години на 19 век, а и след това, както отбелязва Н. Събчев в историята си.[2]

Може би към времето малко преди запопването му (1858 г.) се отнася споменатото по-горе събитие, когато той побеждава в публични борби турския „баш пехливанин“. Страхувайки се от неговата революционна натура, турците му предлагат да се запопи. Изглежда и самият той е имал такава нагласа, защото наистина става свещеник през 1858 г. Има голяма вероятност да е завършил новооткрития предната година едногодишен свещенически курс в Стара Загора през 1857/58 г., в който учи и Васил Левски и още оттогава да датира близкото им приятелство, за което свидетелстват независимо едни от други много негови потомци.

През 1869 г. в Чирпан идва Левски, придружен от отец Матей Преображенски – Миткалото, за да основе комитет. Стоян Заимов описва как отец Матей пристига малко преди Левски и се среща с първенците на града, за да спечели за делото най-влиятелните българи. Х. поп Петър влиза в основания от Левски комитет, което се потвърждава от спомените на внуците му и от спомените на мемоариста П. Гарвалов. А за близките му отношения с Апостола сме записали сведенията на 8 души от анкетираните потомци на самия х. поп Петър, както и на брат му Иван и сестра му Неделя.[3] Това са едни от най-интересните страници от биографията му, които хвърлят светлина и върху дейността на Левски в Чирпан и околията.

Когато Дяконът е започнал да посещава Чирпан, веднъж се облякъл в селски дрехи и поискал от х. поп Петър да го заведе при чирпанския каймакамин Саид Ага, наричан заради золумите си Змията. „Кое е това момче, хаджи?“ – попитал го Саид ага, а той му отговорил: „Амуджолар“, тоест – син на сестра ми Неделя от с. Саръ Смаил (сега Самуилово). Такова представяне е било възможно, защото х. поп Петър е бил с 14 години по-възрастен от Левски, а и двамата си приличали по сините очи. Изглежда това е било нужно на Апостола, за да може оттук нататък да се явява вече легално в града като негов племенник, без да буди подозрение.

Има сведение, че х. поп Петър е довеждал Левски в родното си село Каратерзилери (дн. Гита) в дома на брат си Иван Аврамов. Там апостолът говорел да се организират в селото за борба за освобождение. Вероятно са обикаляли да правят комитети в някои села, възможно е тогава да е създаден комитет в това село, иначе трудно обясним е фактът, че по време на Старозагорското въстание най-голямата образувана чета изобщо в България е била именно Каратерзилерската – от 180 души.

По същия повод и може би по това време Левски и придружаващият го х. поп Петър са посетили на коне и село Саръ Смаил (Самуилово), където са били в дома на сестра му Неделя Аврамова. Мъжът й Петко, братята му и баща им Деньо, които са се занимавали с „комитски работи“, според Цвета Денева, са имали разговор с Апостола, след което са насочили него и х. поп Петър към сигурни техни хора в с. Алмалии (Ябълково) и ги изпратили натам.

При посещенията си в Чирпан, които са били десетина на брой, Левски е бил чест гост в дома на х. поп Петър, което е напълно естествено, след като вече е бил представен като негов племенник. Тук той се е чувствал сигурен и спокоен, за което може да се съди по следните факти. В стаята, в която е преспивал Апостолът, за евентуално негово скривалище е бил приспособен един долап със замаскиран изход към плевнята, която била долепена до къщата. Това скривалище лично, с очите си, са виждали четирима от анкетираните внуци на х. поп Петър: Христо, Вичка – майка на майка ми Денка, Станка (Филотея монахиня) и Денка П. Рачева, тъй като са живели в тази къща, а тя е съществувала до 1910 г., след което е изгоряла от случайно запален от деца пожар в същата плевня. И още нещо, което показва солидната връзка на Левски с това семейство: той подарява на х. поп Петър Аврамов сабя, която при нужда да се използва за защита на дома му. Тази скромна на вид, с извехтяла ножница сабя, се пазеше до 1968 г. от внука му Христо Андонов Попов в Пловдив. Оценявайки високо ентусиазма, с който майка ми Денка Петкова събираше материали за този наш прадядо, той ѝ завеща за съхранение сабята, която и досега се пази у нас като най-скъпа реликва.

След залавянето на Левски Саид ага присъствал на процеса срещу него в София и в него познал човека, който х. поп Петър му бил представил като свой племенник. „С какъв кураж си довеждал този бунтовник при нас?“ – питал го след завръщането си Саид ага и Петър Аврамов е имал много неприятности с турците. Претърсили къщата му, разпитвали го къде е подслонявал Васил Левски, а той се опитвал да ги заблуди, че не знае за кого става дума и им показвал стаята на двегодишния си син, който също се казвал Васил.

(Като става дума за къщата, искам да отбележа, че е направено предложение на мястото на дома му, ул. „В. Левски“ № 38, и на храм „Св. Архангели“ да бъдат поставени паметни плочи в чест на х. поп Петър Аврамов. Улицата пред църквата вече е наречена на неговото име, както има такава и в родното му село.)

Следващите данни за революционната дейност на отец Петър са от Петър Гарвалов – един от мемоаристите, участници в тези събития. Той пише: „Като заточиха хаджи поп Димитър Коларов, на негово място прие хаджи поп Петър Матана (Аврамов)“.[4] Х. поп Димитър Коларов е бил един от ръководителите на комитета наред с Георги Данчов – Зографина, а по-късно може би и негов председател. През 1873 г. след провала на Хасковското съзаклятие и двамата са били заточени в Диарбекир. Какво именно „е приел“ х. поп Петър Аврамов от х. поп Димитър – дали изобщо ръководните му функции или подвеждането под клетва на новите членове на комитета, този въпрос засега остава открит. Тук Петър Гарвалов се спира на събитието от 25 февруари 1874 г., когато една година след смъртта на Апостола и последвалите погроми след Хасковското съзаклятие Чирпанският революционен комитет се опитва за пръв път със собствени сили да се изправи на крака и да разшири състава си с нови попълнения. Тези нови съзаклятници се подвеждат под клетва от х. поп Петър Аврамов. Церемонията и заседанието на революционния комитет след нея са подробно описани от мемоариста, който завършва така: „Накрая хаджи поп Петър прочете една молитва и благослови всички. Всичките извикаха в един глас: „Да живее ЦРТБ комитет! Да живее републиката!“[5]

След Старозагорското въстание турците предприемат масови арести и голяма част от революционерите от Чирпан и селата се озовават в Одринския затвор, тъй като Чирпанският комитет е сред най-активните и понася един от най-тежките удари. Останалите на свобода техни другари обаче не стоят със скръстени ръце. Решават да изпратят делегация до Одрин да провери положението и, ако е възможно, да помогнат за освобождаването им. Х. поп Петър е един от участниците в мисията. В групата участва и друг комитетски деец – Жеко Гинев (Касапина). Това е документирано и от мемоариста, и от внуците на х. поп Петър, което доказва достоверността на техните сведения, а те в конкретния случай ни дават възможност да попълним една много интересна и неизвестна досега страница в Чирпанската история. Ето за какво става дума.

При формиране на групата, по настояване на жената на х. поп Петър, презвитера Дена, с тях тръгва и дъщеря им Митра Ганева, съпруга на Ганю Хадживъчков, един от активните чирпански дейци, затворени в Одрин, което е документирано. Така в групата е имало и една жена с мъжки темперамент – Митра, която умеела да язди на кон и да стреля. И добре, че е била с тях, защото иначе мисията им щяла да се провали. В Одринския затвор пуснали само нея да се види с мъжа си и чрез нея чирпанците разбрали, че затворниците ги чака бесилка или в най-добрия случай доживотно заточение. Тогава групата решава да отиде в Цариград, за да издейства амнистия за затворниците. Още в Одрин, по щастлив Божи промисъл, х. поп Петър и Жеко Гинев разпознават турчина Гурчето Хасан, който работел в едно кафене. А известно е, че турците инсценират навремето (1835 г.) неговата смърт в Чирпан – уж че са го убили патриотите-мъченици Каба Иван и Вълко, инициатори за изграждането на първата най-голяма църква в Чирпан „Св. Богородица“ (1835 г.), за което те ги обвинявят, измъчват жестоко половин година и накрая ги убиват през 1836 г. (Тук е много уместно да се отвори една скоба специално за Вълко и Каба Иван. Техните съграждани, чирпанлиите, са ги имали за мъченици и светци, макар и неканонизирани. Почитта им към тях се е запазила дори половин век след смъртта им, когато отварят гробовете им, изваждат костите им и с тържествено молитвено шествие ги пренасят в същата църква и поставят в саркофаг, който и до днес стои вътре, отдясно пред олтара и подсеща Църквата ни, че е в дълг към тях, за тяхната канонизация, което е било горещото желание на обществеността, а оказва се, че наскоро имаше и знамение свише за това.)

Х. поп Петър Аврамов се обръща подигравателно към него на турски: „Ош гелдим, Гурче...“ („Добре дошъл от онзи свят, Гурче! Знаеш ли, че заради тебе навремето турците убиха Вълко и Каба Иван?“). Гурчето се разтреперал – възможно е да се е страхувал от възмездие. Застанал пред исполинската му фигура, с която е респектирал и самия главорез – чирпанския каймакамин Саид ага. Но чирпанците постъпили по най-мъдрия начин: х. поп Петър описал на един лист за турските зверства („золуми“), които на времето и сега турците вършат в Чирпан; че Гурчето е жив и здрав и работи в това кафене и помолват посетителите да се разпишат като свидетели.

От Одрин групата отива в Цариград при първия български екзарх Антим І, известен защитник на българщината, заради което по-късно и той, както и х. поп Петър и Жеко Гинев са заточени на едно и също място – в крепостта Ангора (сега Анкара, столицата на Турция). Екзархът ги насочва към френския консул и те се обръщат за помощ към него. Семейството на консула изслушало разказите за теглилата на народа и на арестуваните българи. Дори жената на консула се разплакала и помолила мъжа си непременно да помогне с каквото може. Консулът оформил прошението им до султана, прикрепил към него важното свидетелство за Гурчето Хасан и ги посъветвал как да действат, за да могат тези документи да достигнат до султана и то час по-скоро. Известно било, че всяка сутрин султанът (Абдул Азиз) се разхождал с кораб по Босфора и те трябвало всеки ден да наемат лодка и без да се доближават до кораба му, да показват отдалече прошението на един прът, докато той ги забележи и, ако благоволи, да го приеме. Изглежда е бил използван и такъв „прийом“ за бърза и ефективна връзка със султана, но консулът ги предупредил, че това е много трудно и опасно дело. Дори взел адреса на х. поп Петър и искал всеки ден да му се обаждат, за да знае, че са живи, а ако се случи нещо, да може да извести близките им в Чирпан. Групата обаче е била готова на всичко и постъпила така, както ги посъветвал консулът, докато султанът накрая наистина взел прошението. Тогава консулът ги успокоил, че вероятно много скоро затворниците ще бъдат освободени, както и станало в действителност. Известно е, че назначената изпитателна комисия още в началото на ноември 1875 г. освобождава първите 58 души, а след тях и други от арестуваните за съдебното дело в Одрин. Така че за освобождаването на по-голямата част от затворниците по Старозагорското въстание (и то не само на чирпанските), освен застъпничеството на руската и друга дипломация, определен принос има и тази мисия на чирпанските революционери, сред които х. поп Петър Аврамов, дъщеря му Митра Ганева и Жеко Гинев. Сведенията на неговите потомци за това дописват една нова неизвестна досега страница от историята на чирпанското революционно движение.

Някъде около това време х. поп Петър спасява родното си село Каратерзилери (Гита) от погром и опожаряване заради изключително масовото му участие в Старозагорското въстание. Вероятно отецът е чул, че турците гласят такъв погром над селото, и изглежда, въпреки компрометирането си пред тях заради процеса срещу Левски (1873 г.), той все още е имал достатъчно влияние сред турците. Защото успява да склони техния главатар, каймакамина Саид ага – Змията, да го заведе на гости у брат си Иван Аврамов в селото. Според Руска Господинова Саид ага пристига в селото, съпроводен от петдесет души охрана. Точени били баници с масло, печени били кокошки и накрая х. поп Петър казал насаме на брат си: „Вързахме Саид ага“.

1877 г. Води се Руско-турската освободителна война. На 14 октомври „Саид ага изново събра старите... забележителни бунтовници“ от града и околията, сред които и х. поп Петър, и ги изпраща в Пловдив, както свидетелстват в мемоарите си Иван Андонов[6] и Петър Гарвалов.[7] Вероятно там при следствието отец Петър претърпява ужасните мъчения, за които пишат внуците му – „нанасяли му нечовешки побоища“, скубели му брадата, „топили ръцете и краката му в газ и под ноктите му слагали кибритени клечки и запалена борина, но той нищо не е признал“, както свидетелстват Руска Господинова и Спаска Андонова. Осъждат го на заточение в крепостта Ангора в Мала Азия. Трагизмът на тия теглила е ярко описан от Петър Гарвалов[8], който е бил заточен с него и с мнозина чирпанци в същата крепост. Когато ги подготвят за изпращане от Пловдив към Цариград, същата вечер извеждат и обесват мнозина от тях. „Окачваха, догде осъмна, – спомня си Петър Гарвалов. – Голяма нощ беше, догде да съмне. Много момчета се изплашиха и после умряха в Цариград.“ На сутринта, навързани по четирима, прекарват останалите 360 души между 126-те бесилки от двете страни на улицата от моста на Марица до Джумаята и дори се удряли в обесените момчета.

В Цариград ги докарват в края на октомври 1877 г. и докато стигнат до затвора, ги изпотрепват от бой. А затворът "Бююк заптие" бил голям като цял град. „Най-после пристигнахме до една желязна врата, – продължава мемоаристът, – която се виждаше един лакът от земята. Останалата й част беше на дълбочина седем стъпала в земята... Като влязохме вътре, запалиха седем тенекиени газеничета, но не виждахме нищо от мъгла. Никъде нямаше прозорец... Но все пак можахме да забележим, че долу земята е водна, стените също... Пустият му зандан – землянка, пъкъл! Дето имаше другари от селата без дрехи, лежаха на водната земя... образите (лицата, б. р.) им отекоха, станаха жълтобистри. После ни изкараха и ни туриха в еничарските кауши. След това взеха да умират тези, на които им бяха отекли образите. Сутрин, като станехме, по десет-петнадесет души умрели намирахме.“ По такъв варварски и долен начин турците на практика „заменят“ присъдите на деветдесет на сто от заточениците от заточение на смърт. Защото след едномесечното им „стажуване“, както цинично го наричат, в цариградския затвор 320 от 360-те българи оставят костите си там – почти 90%! А останалите едва 40 ги изпращат в края на ноември към крепостта Ангора. „Настаняването ни и теглото, което теглихме там, Бог знае, няма описване!“ – завършва покъртителния си разказ Петър Гарвалов.[9]

Х. поп Петър Аврамов е на 55 години, но успява да оцелее при тези нечовешки изпитания, въпреки че с Жеко Гинев Касапина са двойно по-възрастни от повечето младежи – заточеници. Условията обаче оказват своето влияние, той се разболява от тропическа малария и инфекция от веригите и при освобождаването им след Санстефанския мир е носен на ръце до кораба от Жеко Гинев, Петър Гарвалов и други негови съседи и приятели заточеници. Две години след това боледува тежко и жена му го лекува на легло.

Денят на Освобождението е бил изключително тачен в семейството му като най-свят празник. Всичко било предварително подредено и подготвено, а на деня той не е давал нищо да се работи; тогава е разказвал за мъчениците на свободата. Когато внуците са го питали защо освен свещеник е бил и революционер, той им отговарял: „Защото не можех да понасям как турците разпаряха коремите на непразни жени и се гавреха с народа ни“.

В Историческия музей в Чирпан се пази снимка №НОБ-101, документираща градското тържество по случай петнадесетгодишнината от Освобождението на 19 февруари 1893 г. От седналите поборници вторият отляво надясно е х. поп Петър Аврамов. А на организираното голямо тържество през 1908 г. за 30-годишнината от Освобождението 85-годишният отец Петър е бил с широка трицветна лента на гърдите и е държал реч за мъчениците Вълко и Каба Иван, за Левски и за признателността ни към неизброимите български и руски жертви, с които е била извоювана свободата. Това е била и последната година от живота на отеца. Но преди да споменем за драматичния му край, необходимо е да отдадем дължимото и на свещеническата му дейност.

Той е първият или един от първите свещеници от самото създаване на църквата „Св. Архангели“. Тя е построена през 1859 г. и е осветена през 1860 г., а той е ръкоположен за свещеник на 23 август 1858 г., още при строежа ѝ, и има може би най-дългата служба в църквата и в Чирпан изобщо. „Свещенодействал е цели 50 г. Умрял е на 23 август 1908 г.“ – пише за него в летописната книга на църквата.[10] Интересни сведения за х. поп Петър научаваме от тази летописна книга, водена от неговия писар Огнян (Игнатий, бивш архиерейски наместник в Свиленград). В нея Огнян с голям талант, любов и чувство за хумор описва различни куриозни случки от живота му, свързани с неговата оригиналност, физическа сила и новаторски дух.

Любознателен и свободомислещ, той чете на 78-годишна възраст някаква фантастична или научно-популярна книга, в която пишело, че и на други планети имало живот. „Пред дядо Хаджия, – пише с хумор летописецът, – изпъква един голям въпрос. Става веднага, облича се и сред зноен ден – било лятно време - отива в канцеларията на архиерейското наместничество. Изправя се с голямата си мощна фигура на вратата и поздравя:

– Добър ден, Ваше Всеблагоговейнство. Един упрос искам да ми разрешите. Четох в една книга, че на другите планети имало хора като нас.

– И аз съм чел такива книги – засмяно отговаря наместникът.

– Добре! – продължил дядо Хаджия. – Ако наистина има хора на другите планети, тогава можете ли ми каза: Христос ходил ли е при тях, както е идвал на Земята тук при нас?

Какво е отговорил наместникът и как се е решил този „упрос“ от двамата свети отци, историята мълчи“ – завършва шеговито летописецът Огнян.  

Отец Петър не е робувал на буквата на закона. Когато хора-земеделци го питали не е ли грях поради наложителна работа да работят на празник и да не присъстват на служба, той им отговарял, че щом се налага за изхранването на семействата, не е грях, а на служба и друг ден ще дойдат.

От 1903 г. до юли 1906 г. той е назначен за архиерейски наместник. При наместничеството си дава път на младите и талантливи свещеници от града и от селата, четем в летописната книга, и особено на тези с новаторски дух. „Дядо Хаджия позволяваше и зачестиха събрания, загърмяха речи, пропити с новаторство. През това време отец Стайков реформира църковния живот...“ Отменят се много треби, които са били в ущърб на хората и са компрометирали самите свещеници.

През лятото на 1908 г. получава инфаркт, ляга на легло и по Божи промисъл умира на 23 август – деня, когато навършва точно 50 г. служба в храма и по решение на Епархийския съвет е трябвало да се оттегли. В този ден Бог го прехвърля от земното към небесното служение при Себе Си.

„Булка, - заръчал отец Петър преди да почине на снаха си Донка Андонова, – да приготвите най-малко 100 оки месо (около 130 килограма), че много хора ще дойдат на погребението.“ И наистина, пише внучката му Станка Андонова (Филотея монахиня), „в деня на погребението идва толкова народ, че улиците били задръстени; игла да хвърлиш, няма къде да падне“, а очевидецът Пейчо Златанов си спомня, че „този ден се превърна в истински голям празник“. Така народът си казва последен думата, като му засвидетелства своята голяма любов и почит и му отрежда напълно заслуженото място в сърцето си. И досега някои чирпанци помнят и разказват случки от живота му, с което се потвърждава истината, че за човек се съди по делата му и те остават след него.

Бел авт.: Статията е по доклада ми пред чирпанската общественост на вечерта, посветена на 121-годишнината от гибелта на Левски в залата на Община Чирпан на 19 февруари 1994 г.

[1] Събчев, Н. „История и етнография на град Чирпан“. Чирпан, 1938, с. 222.

[2] Пак там, с. 188.

[3] Христо, Вичка, Станка и Спаска Андонови, Денка П. Рачева, Руска Господинова, Мара В. Кожухарова и Цвета Т. Денева. Сведенията им са от личния архив на Денка Йорданова Николова – Петкова.

[4] Гарвалов, П. „Миналото и деятелността на Чирпанския революционен комитет”, с. 214, по пълния препис от оригинала на записките, собственост на писателя Николай Хайтов, които той любезно ни предостави преди да почине.  

[5] Гарвалов, П. „Миналото и деятелността на Чирпанския революционен комитет от 1868 до 1877 г.”; сп. „Септември”, бр. 4, 1976, с. 104.

[6] Андонов, Ив., „Из спомените ми от турско време“, ч. ІІ, 1928, с. 60.

[7] Гарвалов, П., „Миналото и деятелността...“; сп. „Септември“, 4/1976, с. 129-131.

[8] Пак там.

[9] Пак там, с. 131.

[10] Извадки от летописната книга на църквата „Св. Архангели“ – Чирпан. От личния архив на Денка Й. Николова – Петкова.