Да приберем руските бежанци по домовете си; да се отнесем към тях като братя: с любовно слово и дело, да не ги оставим да се чувстват като в чужда страна.
(Църковен вестник, 28 март 1920 г.)
Най-голямата бежанска криза, разтърсила Европа и света, започва преди почти сто години и засяга българските граници. Преди сто години Българската православна църква, водена от нравствения си компас, различава истината от лъжата, доброто от злото и не позволява на страха и политическите страсти да я заблудят. Нашата църква застава на страната на губещите, на слабите и уязвимите и така запазва силата си на морален авторитет в обществото. И тогава лукави гласове са нашепвали, че руските бежанци са опасни, че „… разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас“. И тогава политиците са се опитвали да извличат дивиденти от страданието на бягащите от родината си белоемигранти – жени, деца, старци и врангелови войници. И тогава ситуацията е била изключителна двусмислена и сложна политически.
Припомнянето на тези забравени страници от миналото е повече от необходимо днес, когато страхът от бежанците обезсолва и обезсилва църковните ни позиции. Когато маската на православни християни се превръща в удобно убежище срещу необходимостта да се определим на чия страна сме в комплицирания геополитически възел на сирийската бежанска криза. Христовата правда обаче е една и не ни оставя място за лицемерие, двуедушие и лукавство.
Преди почти сто години руските бежанци, загубили гражданската война и родината си, като в библейска притча се пръсват по света, носейки в бежанските си куфари отломките от предреволюционния си живот и мисията да съхранят зад граница изгубената Русия. България е една от спирките по пътя на колосалния руски екзодус и като приемаща страна има своя дял в общата история на руската емиграция. Специфична особеност на българския разказ е, че страната в този момент също се нарежда сред губещите – загубила е Първата световна война, преживява втората си национална катастрофа и е залята от бежански вълни на прокудени от родните си места българи от Македония, Тракия и Западните покрайнини. На този исторически фон Българската православна църква, въпреки тежката си институционална криза, съумява да намери собствени ресурси и да се включи с възрожденски патос и енергия в делото за спасяването и обгрижването на руските емигранти.
За разлика от политическата и държавна непоследователност към руските емигранти в годините между двете световни войни Българската православна църква запазва непроменена позицията си на съчувствие, финансово подпомагане и грижа за тяхната адапатация в страната.
В България след края на Първата световна война вместо старото разделение русофили-русофоби българите се разделят на про и анти-комунисти – едно разделение, на което предстои дълъг исторически живот. За българските църковни дейци русофилството се свързва с антиболшевизма и това не е самоцелен избор, а е израз на цялостната концепция на БПЦ към „страдащия, братски руски народ“, подложен на жестоки изпитания след болшевишката революция от 7 ноември (25 октомври) 1917 г.: гражданска война, глад, емиграция. Първата зона на конфронтация между позициите на църквата и Българската комунистическа партия е провокирана от диаметрално противоположното им отношение към руските бежанци.
Категорично против приемането на руските бежанци в България се обявява парламентарната група на БКП (т. с.). На 14 февруари 1920 г. тя внася в Народното събрание интерпелация до министрите на войната и на външните работи и изповеданията, в която заявява, че руските бежанци „разнасят епидемии сред населението на големите градове, изострят още повече жилищните условия и влошават условията на живот у нас“. Квалифицирайки всички бежанци като „контрареволюционери“, групата заявява, че българската държава „няма никакъв интерес да ги подкрепя“, защото така тя се била обявявала „против правото на народите да се самоопределят“. На другия полюс е позицията на Българската православна църква, за която „великото страдание на руския народ“, неизменно остава във фокуса на църковното съзнание и респективно социална политика на грижа към „страдащите руски братя“.
Официалната позиция на Българската православна църква към руските емигранти е изразена в статията „Руските бежанци и нашият дълг“, публикувана на 28 март 1920 г. в официоза Църковен вестник. В текста се описва „трагедията на руския народ“, породена от нестихващите „вътрешни междуособици“, и се акцентира върху братството между българи и руснаци по „език, кръв и вяра“. Българският народ се призовава да посрещне със състрадание и любов хилядите руски бежанци: „Макар самите ние да сме след една страшна катастрофа на народното ни дело, да прекарваме една тежка икономическа, па и политическа криза, все пак нам освободените с кръвта и живота на стотици хиляди руси, се налага обязателен дълг да приемем с отворени обятия братятa руси, да ги приютим с грижа и нежност, да ги посрещнем със състрадание и любов“. Св. Синод на БПЦ се ангажира и подкрепя усилията на правителството и обществените дружества за организацията по посрещането и настаняването на пристигащите във Варна групи руски бежанци. През март 1920 г. Синодът издава нареждане за настаняване в манастирите в страната и други подходящи места на всички духовни лица и църковно-обществени дейци сред руските емигранти. Отправен е апел за изпълняване на християнския и братски дълг към „нещастните братя руси“, като се изтъква, че това е общо дело на братска любов, а не само задължение на държавата и официалните власти:
Ние трябва да изпълним християнския си и братски дълг към нещастните братя руси, без да гледаме дали други изпълняват дълга си, без да гледаме на разликата в партийните различия и революционни междуособици в братската руска земя. Ще дойде ден, когато за доброто дело Бог ще ни отдаде стореното. Дългът си към нещастните бежанци трябва да изпълним не само като предоставим всичко на държавата и официалните власти. Него трябва да изпълним от душа и сърце, всеки лично, от лице към лице: да приберем бежанците по домовете си; да се отнесем към тях като братя: с любовно слово и дело; да не ги оставим да се чувстват като в чужда страна.
Този апел продължава линията на Св. Синод от предходната година в подкрепа на руските бежанци, намиращи се в Константинопол. На синодно заседание от 7 юни (ст. ст. 25 май) 1919 г., под председателството на Доростоло-Червенски митрополит Василий, се взема решение да се изпрати специално послание до всички епархийски архиереи в Царството за събиране на средства за „страдащите в изгнание синове на освободителката Русия“. Това е първият официален църковен документ, в който не само се експлицира темата за българската признателност и християнски дълг към „освободителката Русия“, но и се призовават всички свещоливници, свещенически братства и църковни настоятелства да отделят финансови средства за облекчаване на „горчивата съдба“ на „безпомощните руски изгнаници“, „лишени от подслон и насъщна храна“, струпани в османската столица. Свещоливниците трябва да дарят минимум 5% от чистата си печалба за 1918 г. Събраните помощи се изпращат от митрополитите на Св. Синод за предаването им по предназначение. Инициативността на Синода го нарежда сред най-активните и постоянни донори на средства за руската бежанска кауза. Общите русофилски чувства на признателност и грижа към братята-освободители сближават позициите му с действията и посланията на Славянското благотворително дружество. На 10 юни (28 май) 1919 г. Св. Синод разглежда със задоволство писмото на Славянското дружество, по чиято инициатива редица български обществени и академични организации излизат с апел към българското общество за подпомагане на русите и след няколко месеца му предава „значителна сума за разпореждане“.
Църковната лепта в подкрепа на руските бежанци
От протоколите на Св. Синод, както и от различните окръжни постановления се вижда, че основният механизъм за събиране на църковни средства за реализирането на благотворителни каузи в полза на руските бежанци, е пускането на дискоси за доброволни пожертвувания от православните християни. Още в самото начало на 1921 г. Св. Синод изпраща телеграма до единадесетте митрополии в страната, с която се нарежда на всички енорийски свещеници по време на Рождественските празници да пуснат последователно два дискоса за събиране пожертвувания: първият дискос за българските бежанци, а вторият дискос да се пусне на следващия ден – „за облекчаване на тежките страдания на руските бежанци“. Събраните суми и от двата дискоса трябва спешно да се внесат в митрополиите и да се препратят на Св. Синод.
Със събирането на средства за руските бежанци се ангажира и най-висшият църковен форум – Църковно-народният събор, който се открива на 6 февруари 1921 г. в София. На 28 (15) февруари 1921 г. председателят на Църковно-народния събор Видински митрополит Неофит докладва на заседание на Св. Синод, че Съборът е решил в деня на Освобождението на България (3 март) да се пуснат дискоси в полза на руските бежанци у нас. Синодните архиереи обаче преценяват, че на този ден има малко богомолци в храмовете и че е твърде късно да се прави нареждане за събиране на дискосни помощи в селските църкви. Затова Синодът решава да се изпратят телеграми до епархийските началства да разпоредят спешно по всички църкви да се пуснат дискоси в помощ на руските бежанци на Неделя месопустна, а в селските църкви на Неделя православна. От митрополитите по епархии се изисква да изпращат събраните помощи „безотлагателно“ на Св. Синод за „предаването им по предназначение“. По този повод в изпълнение решението на Св. Синод от 28 (15) февруари и в допълнение на окръжната телеграма № 1454, Синодът изготвя специално Окръжно № 1866 от 18 (5) март 1921 г., с което се нарежда на енорийските свещеници да призоват всички православни християни да се притекат на помощ на руските бежанци, „кой с каквото може – с пари, с облекло, с храна“ (к. м. – Ц. А.). Да се образуват комисии във всяка енория, или самите църковни настоятелства да поемат грижата за събирането на помощи. „Даренията в натура, дето няма руси, за да им се предат лично и непосредствено от църквите, да се обръщат в пари и така всичко събрано да се изпраща час по-скоро в Св. Синод за предаване на нуждаещите се руски бежанци“. Текстът на този документ разкрива мотивите и дълбоките русофилски чувства, от които се въодушевяват църковните дейци:
„Бедствието на руските бежанци, които са потърсили прибежище у нас е голямо. Повечето от тях са бедни хора, избягали от родината си, без да могат да вземат най-необходимата си покъщина. Много руски жени са изгубили мъжете си в бягството и са останали без естествените си покровители. Майки са изгубили децата, деца са изгубили родителите и роднините. Всички тези нещастници имат нужда от бърза помощ. На едни трябва да се намери работа, други трябва да се настанят в приюти и възпитателни заведения. Наш християнски и човешки дълг е да се погрижим за тях като наши братя по кръв и вяра. Русите са жертвали много за нас в миналото. Много от тях са пролели кръвта си за нас и за нашата свобода. Дава ни се сега случай да им се отплатим що годе с братските си отношения: да ги приемем като братя и да им помогнем като на страдащи братя доколкото можем“.
Митр. Неофит препраща Окръжно № 1866 от 18 март (5 март) 1921 г. на Св. Синод до архиерейските наместничества във Видинска епархия с разпореждане за неговото изпълнение. Във Видин се създават българо-руски комисии за събиране на доброволни пожертвувания за руските бежанци и Видинският митрополит със специално писмо до енорийските свещеници изисква да им се оказва съдействие при посещенията в селата. Събирането на помощи за нуждаещите се руски бежанци от енорийските храмове под формата на дискоси продължава до края на 20-те години. Всяка година по време на двата големи християнски поста се организират такива акции и събраните финансови средства се раздават както на руски бежански организации, така и на отделни лица: руски архиереи, нуждаещи се духовници, бедни руски ученици, студенти, болни, инвалиди и др. Най-често дискоси за руските бежанци се пускат на Цветница, Димитровден, Никулден и др.
Българската православна църква се ангажира с намирането на работа под свое ведомство на руски бежанци-духовни лица. В протоколната книга на Св. Синод за 1921 г., когато е пикът на бежанската вълна у нас, се срещат имената на тридесет руски свещеници-бежанци, намиращи се в тежко материално положение, които молят да бъдат назначени на служба под ведомството на Българската църква. Така например на заседание от 4.01.1921 г. (22.12.1920) Св. Синод под председателството на Наместник-председателя Пловдивски митрополит Максим в т. 21 от дневния ред разглежда молбата на руските бежанци-свещеници Йоан Попов, Леонид Траплин, Теодор Крюков, Георги Василев, Павел Иванов Мишустов и дяконите Симеон Слепов и Алексей Ушаков, временно живеещи в Несебър, които молят да бъдат настанени на служба под ведомството на Българската църква. „За да даде възможност на просителите да преживеят в днешните трудни за поминък времена, Св. Синод реши да се препоръча на Сливенската митрополия да нареди те да бъдат настанени на длъжност в Сливенската епархия“. В пределите на Сливенска епархия е настанена оше една група от седем руски духовни лица, които се обръщат с молба за назначаване под ведомството на Св. Синод на БПЦ. На синодното заседание от 8.02.1921 г. под председателството на Охридски митрополит Борис, в присъствието на синодните членове Врачански митрополит Климент и Видински митрополит Неофит, в отсъствие на Наместник-председателя Пловдивски митрополит Максим, са разгледани заявленията на руските свещеници-бежанци Димитрий Алимов, Николай Попов, Михаил Слободяников и псаломчиците: Александър Анд. Слюсарев, Павел Ив. Покровски, Давид Чубов и Николай Ив. Печерски. Те молят да им се даде енория или някаква подходяща работа в пределите на Сливенска епархия, където са настанени на временно местожителство, „… тъй като са без работа и са осъдени заедно със семействата си на големи бедствия“. Св. Синод, като осъзнава тежкото положение, в което се намират руските бежанци-духовни лица, препоръчва на Сливенска митрополия да ги настани в енории, където намери за възможно и целесъобразно. Препоръчва се псаломчиците да се назначат в помощ на свещениците-бежанци, които заемат по-добри енории. Заявленията на просителите да се изпратят на Сливенска митрополия.
В Протокол № 3, от заседание на 18.01.1921 г. на Св. Синод е разгледано Прошение на прот. Николай Владимирски, бежанец от Крим, Русия, който моли да му се даде длъжност под ведомството на Българската православна църква. По този случай Видински митрополит Неофит устно съобщава на Св. Синод, че може да даде на просителя подходяща енория в епархията си, ако последният пожелае това. Св. Синод съобщава чрез Екзархийското наместничество в Константинопол на просителя Николай Владимирски, че ако е съгласен да служи под ведомството на Видинска митрополия може да се отправи за гр. Видин, за да получи своето назначително. Митр. Неофит назначава и други руски духовници на енорийска или църковно-административна работа в епархията. В Държавния архив на гр. Видин се пазят данни за служението на руския свещеник Николай Владимирски в митрополитската катедрала „Св. Димитър“.
Прот. Николай Владимирски е роден през 1872 г. в свещеническо семейството и завършва Симферополската духовна семинария. От 1911 до 1920 г. е председател на катедралния храм „Св. Александър Невски“ в гр. Ялта и учител по „Закон Божий“ в Ялтенската женска гимназия. По време на емигрантския си престой в османската столица е свещеник в църквата на руското посолство (1 ноември 1920 – 1 юни 1921 г.). От 1921 г. до 1928 г. служи в гр. Видин. От 1928 г. е настоятел на руската (посолска) църква „Св. Николай“ в гр. София, която е духовният център на руските бежанци. След преместването на руската църковна община през 1934 г. в старинния храм „Св. Николай“ на ул. „Цар Калоян“ до смъртта си всекидневно участва в богослужението в храма, независимо дали е дежурен свещеник. За руските бежанци „батюшка“ Николай Владимирски е представител на „старата школа свещеници“, „горещ патриот и пламенен молитвеник за страдащата руска земя“. При една от бомбардировките над София на 30 март 1944 г. по време на богослужение върху църквата „Св. Николай“ на ул. „Калоян“ падат няколко бомби, хвърлени от англо-американски самолети. Тялото на прот. Николай Владимирски е извадено под руините на храма едва шест месеца по-късно и е погребано в руския участък на Централните софийски гробища. Така се сбъдват неговите думи, че „свещеникът до края на живота си трябва да служи на Бога и на Църквата“.
В периода между двете световни войни руското духовенство играе значителна роля в религиозния живот в България. То е по-образовано и дейно и се включва в редица важни църковни и обществени процеси: преподава в българските духовни учебни заведения, допринася за развитието на богословската наука, публикува в списанията и вестниците на Българската православна църкви. По-детайлно въпросът за влиянието на руските емигранти-белогвардейци в българския научен и религиозен живот е разгледан от Лиана Гълъбова. Като цяло обаче все още липсват пълни статистически данни за броя на руските свещеници, дякони и монаси, служещи под ведомството на БПЦ, липсват изследвания за социалния им профил, духовен облик и взаимоотношения с българското духовенство и паство. Все още е много трудно, поради отсъствието на точна статистика и задълбочени исторически изследвания, да се реконструира истината за реалната църковна подкрепа за руските бежанци, както и размерът на изразходваните средства от Св. Синод на БПЦ.
В началото на 20-те години българският висш клир проявява изключително внимание и подкрепа към материалните проблеми на руското духовенство. В протоколите на Св. Синод се открояват като водещи грижите за подсигуряване на препитание, подслон и дори облекло на нуждаещите се руски духовни лица, които са настанени на енорийска, преподавателска или административна работа под ведомството на БПЦ. Св. Синод на БПЦ отпуска стипендии за обучение на руски младежи в българските духовни семинарии и в новосъздадения Богословски факултет (1923 г.). От 1 януари 1921 г. влизат в сила назначенията на руските професори Михаил Поснов и о. Георги Шавелски като учители в Софийската духовна семинария, а от 1923 г. те са сред първите четирима редовни професори, назначени в Богословския факултет на Софийския държавен университет. Протопрезв. Георги Шавелски се ползва с голям авторитет сред българския висш клир и по негова молба в двете български духовни семинарии са приети шестима руски семинаристи. Към тях са одобрени и заявленията на други шестима души, бивши възпитаници на Донската духовна семинария, които също молят да бъдат приети в българските духовни семинарии. Св. Синод, въпреки големия брой на приетите ученици през учебната 1920-1921 г. в семинариите и „въпреки теснотата на помещенията“, „… за да даде възможност на тези нещастни синове на братския руски народ да завършат своето богословски образование и да бъдат един ден полезни на Руската православна църква, разрешава да бъдат приети тези дванадесет души-семинаристи като им се отпускат синодни стипендии“.
В удовлетворение на ходатайството на Лубенски епископ Серафим Св. Синод разрешава на руския бежанец Пьотър Тихонович Терешченко, завършил 4. курс през 1919 г. на Полтавската духовна семинария, да бъде приет за ученик в 5. клас на Софийската духовна семинария, като му се отпусне синодна стипендия. На бедните руски семинаристи се отпускат безплатна храна и пансион. При пълното изчерпване на свободни места в семинариите Св. Синод изпраща желаещите да продължат духовното си образование руски младежи в свещеническите училища в Бачковския манастир и Черепишкия манастир. Руският бежанец Леус Константин, завършил 3. клас на Холмската духовна семинария, се обръща с молба към Св. Синод да бъде настанен в една от духовните семинарии. „Понеже в семинариите няма свободни места, Св. Синод реши просителят да бъде изпратен в Бачковския манастир, където да живее и да се учи в тамошното свещеническо училище „Патриарх Евтимий“. Учителският съвет да определи класа, в който следва да бъде записан. За пътни разноски да му се отпуснат двеста лева от помощите за руските бежанци. Св. Синод назаначава в свещеническото училище на Бачковския манастир за учител Владимир Иваницки, след като разглежда неговото заявление през 1923 г., в което се съобщава, че е завършил Духовна академия и е работил като учител в Черниговското епархиално женско училище и в Павлоградското реално училише. Но „сега няма ни служба, ни работа“ и моли Св. Синод да му даде работа като надзирател и учител. Св. Синод, вземайки предвид, че просителят е човек с висше богословско образование и с успех е завършил духовна академия, решава да го назначи от 1 септември 1923 г. със заплата по щата за редовни учители в Бачковското свещеническо училище „Св. Патриарх Евтимий“.
В края на 1921 г., по случай предстоящите Рождественски празници, Св. Синод нарежда да се отпуснат от Фонда „Църковно-народна благотворителност и просвета“ следните помощи: 1) 20 000 лв на Руско-българския комитет за руските бежанци; 2) 1 500 лв на еп. Вениамин (Федченко); 3) 1 000 лв на митр. Теодосий; 4) 1 000 лв на еп. Серафим. От сумите, постъпващи за руските бежанци, Св. Синод покрива разноските при гостуването на руски архиереи в София и им отпуска финансова помощ. При посещението в София през 1921 г. на Киевски митрополит Антоний похарчените за храна и други разноски 775 лв Св. Синод нарежда да се изплатят от постъпилите за руските бежанци средства. От същите суми да се отпуснат помощи: 1) на Киевски митрополит Антоний – 3 500 лв, срещу разписка, подписана от архим. Стефан, чрез когото ще му се предаде сумата; 2) на княз Мусарин – 50 лв, на А. Мусарина – 40 лв, 3) на В. Воронски – 60 лв. За да се разбере размерът на отпусканите средства, посочени по-горе, следва да се има предвид настъпилото драстично следвоенно поскъпване на живота и че средната заплата на църковните служители под ведомството на БПЦ варира между 500 и 800 лв, според откритите данни за 1921 г.
Българската православна църква чрез църковните настоятелства и свещоливниците събира финансови средства и за ветераните, участвали в руско-турската освободителна война – българи и руси. В Архива на София се съхраняват документите на софийските храмове, сред които се намират фактури и разписки за изпратени средства в подкрепа на ветераните от Освободителната война. През пролетта на 1923 г. въз основа на Окръжно послание № 2027 от 20 март 1923 г. на Св. Синод, Софийска митрополия изпраща Окръжно № 4437 от 20 април 1923 г. до председателите на църковните и свещоливнишки настоятелства в Софийска епархия, в което се казва: „Известно е положението на старите ветерани – живи участници в Освободителната война – българи и руси. Те преживяват последните дни от живота си в пълна мизерия и страшно огорчение от равнодушието и пренебрежението на обществото към тях и тяхната участ“. За да се облекчи тяхното положение, председателите на църковни настоятелства и свещеноливници се призовават да „дарят крупни суми“ на „комисиите за събиране на помощи за облекчаване на тежкото положение на ветераните“. В отговор на това окръжно председателят на църковното настоятелство на храм „Св. Параскева“ в гр. София Йосиф Милушев изпраща следното писмо: „Ваше Високопреосвещенство, чест имам да предоставя на разпореждане на Ваше Високопреосвещенство сумата от 1 000 (хиляда) лева помощ за старите ветерани, живи участници в Освободителната война – българи и руси, отпусната от настоятелството в заседанието му от 26 юни 1923 г., Протокол № 69, съгласно Окръжното Ви под насрещния номер. За получаването на сумата моля да бъда уведомен своевременно. Целувам св. Ви десница и оставам Ваше Високопреосвещенство духовно чедо. Председател свещ. Йосиф Милушев“.
От съхранените документи в архива на Видинска митрополия могат да се проследят механизмите за функциониране на църковната благотворителност към руските бежанци през втората половина на 20-те години. През 1926 г. Видински митрополит Неофит отправя специално писмо № 1475 от 16 септември до архиерейските наместници във Видин, Кула, Белоградчик, Берковица и Лом, в което се съобщава, че през 1925 г. в София е създаден комитет за „безплатно лекуване на бедните болни руски бежанци в България“. Този комитет апелира за материална подкрепа към църквата, държавните институции и към всички благотворителни дружества в страната. Тъй като църквата не може да остане чужда на това хуманно и християнско дело, митр. Неофит изисква от архиерейските наместници да наредят на свещениците от петте духовни околии на Видинска епархия на Димитровден да пуснат дискос за „бедните, болни руски бежанци“ и по случая да произнесат подходяща проповед. Събраните суми трябва да се изпратят във Видинска митрополия, откъдето ще бъдат изпратени по предназначение.
В книгата за приходящите сметки на Св. Синод са вписани фондовете в помощ на руските бежанци, по които се събират и раздават финансови средства не само през 20-те, но и през 30-те години на 20 в.: „Руски бедни и болни бежанци“, „Помощ за руските монаси на Света гора“, „Руските военно-инвалиди“, „Руските ветерани“. До края на междувоенния период Св. Синод със събраните от единадесетте митрополии в страната финансови средства подпомага бежанците, военноинвалидите и нуждаещите се.
Към тези примери могат да бъдат добавени още много, но това не е необходимо. И тези са достатъчни, за да илюстрират живата съпричастност на Българската църква – както на висшия клир, така и на обикновените миряни – към участта на хората в нужда. Тогавашната вълна на съпричастност на вярващите, в условията на собствена нищета и дълбока криза, не е била безпроблемна – тя е изисквала преодоляване на егоизма, „личната изгода“, на страха от странника, бил той и славянин, който е уязвим, нуждаещ се, чужд и затова нелицеприятен.
Преди почти сто години Българската православна църква не игнорира връхлетялото я предизвикателство и намира решения, от които днес можем да черпим сили и вдъхновение. Ако се оставим на страха и заглушим християнската си съвест, оправдавайки се, че днешните бежанци са мюсюлмани и не са наши братя по вяра, ще бъдем съдени не само от Христос, но и от бъдещите християни, които ще търсят в делата ни пример за справяне с изпитанията. В крайна сметка примерът е само един и него молецът на времето никога не може да разруши – примерът на християнската любов и милосърдие. За немилосърдното сърце оправдание няма.
Изображения:
1) „Бялата Русия. Изход“, худ. Дмитрий Белюкин;
2) Възпитаниците на интерната в Софийската гимназия;
3) Решение на Военно министерство за приемането на хиляда кубански казаци-бежнаци от Лимнос и Чаталджа;
4) Кримската евакуация 13-16 ноември 1920 г., когато Крим напускат 146 хиляди души.
