Мобилно меню

4.8965517241379 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (58 Votes)

Стефан ШоковНа 14 май се навършват шестдесет години от смъртта на последния Български екзарх Стефан I, но в църковните среди няма нито едно събитие, което да е свързано с почит и равносметка на неговия принос към Българската православна църква. Няма организирани научни конференции, кръгли маси или дискусионни срещи. На сградата на Софийска митрополия няма никакъв знак, барелеф или паметна плоча, от която да става ясно, че се пази паметта за един от най-емблематичните софийски митрополити. Тази безпаметност се наблюдава в държавната и в общинската политика към църковната история на София в периода между двете световни войни, като изцяло се игнорира реалното участие на софийското духовенство, оглавявано от Софийския митрополит Стефан (1922-1948) за утвърждаването на общочовешките ценности в духовния живот на столичани.

В столицата все още няма паметник на Софийския митрополит Стефан. Защо?

Потъването в забрава на спомена за дългогодишната пастирска дейност на Софийския митрополит Стефан обеднява историческия разказ за църковния живот в София в периода между двете големи войни. Наблюдава се дисконтинюитет в осмислянето на църковната ни история и по този начин на един от важните аспекти от миналото се отказва правото да присъства в настоящето, за да се влее в цялостния поток на историческото време.

Третият и последен екзарх в българската история Стефан I (светското му име е Стоян Попгеоргиев Шоков) ръководи Българската православна църква на този пост само три години – от 21 януари 1945 до 6 септември 1948 г. Преди това в продължение на двадесет и три години той е Софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство. Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.

Екзарх Стефан е един от най-образованите и ерудирани български духовници. Завършил е Киевската духовна академия през 1904 г., специализирал е Философия и Литература в Швейцария. Известен е като темпераментен оратор с цветисто и въодушевено слово. Оставя след  себе си значително духовно наследство от книги, проповеди и статии. През 20-те и 30-те години на 20 в. се изявява като основател на Всебългарския национален съюз „Отец Паисий“, ръководител на Съюза на християнските православни братства, участва в Съюза за закрила на децата, подпомага християнското младежко движение.

В периода между двете световни войни митр. Стефан се утвърждава като една от най-харизматичните и силни личности в Св. Синод и изцяло се посвещава на две ключови каузи: грижата за руските бежанци у нас и изобличаването на болшевизма и тоталитаризма.

В началото на 1920 г., още като архимандрит и протосингел на Св. Синод, той участва в създаването на Руско-български културно-благотворителен комитет, имащ за цел да оказва разнородна помощ на пристигащите руски бежанци, подсигуряването им с храна, дрехи, жилища, образование за руските деца и т. н. В дипломатическите и правителствени среди са известни славянофилските и русофилски чувства на ръкоположения на 20 март 1921 г. Маркианополски епископ Стефан, както и неуморната му дейност за подпомагане на бежанските руски деца и възрастни имигранти. Това води до назначаването му, с Петнадесето постановление на Министерския съвет от 20 май 1921 г., за национален комисар към Върховния комисариат на ОН по въпросите за руските бежанци.[1]

Приемайки новото си назначение с ентусиазъм, Маркианополски еп. Стефан настоява в писмо до министър-председателя Александър Стамболийски от 22 юли 1921 г. да му се определят „служебните функции и средствата“, с които може да разполага за изпълнението им. Той си позволява да даде препоръки на кабинета за реализиране на план, съгласно който страната трябва да приеме максимума руски бежанци, като тази жертва на България за русите „ще се възвърне стократно от утрешна, възобновена Русия, единственият естествен съюзник и чистосърдечен покровител на България“. Недоволен от опита на епископа да му дава съвети по този деликатен въпрос, Александър Стамболийски оставя доклада без последствие. Нещо повече – правителството не отпуска никакви средства за дейността на националния комисар и дори не се ангажира да го изпрати на срещата в Женева през август 1921 г. на комисарите от отделните страни с цел създаване на Международен комисариат по въпросите на бежанците. За Швейцария еп. Стефан заминава със средства на Св. Синод като съчетава участието си в конференция на църквите с участие в учредяването на Международния комисариат по въпросите на бежанците, начело с д-р Фритьоф Нансен.[2]

През ноември 1921 г. Св. Синод изпраща епископ Стефан да участва в Първия задграничен църковен събор на руската емиграция в Сремски Карловци – в качеството му на национален комисар за руските бежанци и едновременно представител на Българската православна църква. В дните от 20 (7) ноември до 24 (11) ноември 1921 г. в Сремски Карловци еп. Стефан провежда срещи с руските архиереи, на които представя въпроса за взаимоотношенията между Българската църква и Константинополската патриаршия, като се спира върху „историята на прословутата схизма“ и „общото състояние на Православната българска църква“. Епископът докладва за състоянието на руските бежанци и тяхното църковно положение в България. Руските архиереи проявяват жив интерес по тези въпроси и еп. Стефан остава с твърдото убеждение, че „руските бежанци имат симпатии и доброжелателство към Българската църква и народност и в бъдеще руси и българи няма да повтарят греховете на недавнашното минало, а чрез това и всички славяни ше дойдат до пълен сговор“.[3]

След завръщането от Сремски Карловци еп. Стефан е назначен, със заповед № 367 от 30 ноември 1921 г., на Министерство на външните работи и изповеданията за председател на новоучредения от правителството Комитет за проблемите на руските бежанци.[4] Възползвайки се от временното благоразположение на властите към русите еп. Стефан се ангажира с приемането и устройването на пет хиляди руски деца, както и с координинацията на работата на всички хуманитарни и обществени организации.

През февруари 1922 г. той подготвя обстоен доклад от шестнадесет страници за състоянието на руските имигранти в България, подписан от Св. Синод и от редица организации и институции: БДЧК, Руският червен кръст, Дружество „Славянска беседа“, Съюзът на жените, Франко-българският и Руско-българският комитети, Религиозно-философското общество, Централният обединен комитет на руските бежански организации, Всеруският съюз на градовете и Всеруският земски съюз и др. Докладът е изпратен до Лигата на народите, папата във Ватикана, Кентърбърийския епископ, Международния червен кръст и други хуманитарни организации.[5] 

Документът е забележителен не само поради важната информация, съдържаща се в него, но и поради това, че представлява своеобразен синтез на вижданията на еп. Стефан и на Комитета за разрешаването на руския имигрантски проблем. От него става ясно, че в България към това време са настанени 31 744 руски бежанци, от които от безплатна храна се нуждаят хиляда и седемстотин души, а допълнителна храна е необходима на още хиляда и двеста души, че болшинството от инвалидите са със загубена трудоспособност над 50%, че медицинска помощ, безплатни жилищни помещения и дрехи са необходими почти за всички бежанци.[6] Според документа, за нетрудоспособните руси трябва да бъдат осигурени около един милион лева месечно, но от парични помощи се нуждаят и трудоспособните, тъй като те трудно си намират работа и са ниско платени. Сред бежанците върлуват болести, смърт, изтощения и самоубийства. Преценявайки, че поради тежкото си положение в края на продължителните войни България не е в състояние да се справи сама с тези проблеми, еп. Стефан призовава световната съвест „да вземе мерки за спасение на умиращите най-добри синове на Русия“. Според него руският въпрос може да се разреши радикално не чрез военна интервенция, а по дипломатически път и ако „Европа не е в състояние да проведе интервенция, тя е длъжна да създаде условия за човешко съществуване на руските бежанци“.[7]

На 26 март 1922 г. Маркианополският епископ Стефан е избран за Софийски митрополит.

През цялото си управление на Софийския епархийски престол митр. Стефан е ангажиран както с вътрешното благоустрояване на епархията, така и с активно участие в обществения живот. По негово време се изграждат и освещават нови храмове, създават се епархийски домове, организират се православни братства и църковно-благотворителни инициативи, издига се духовно-просветната дейност навсякъде в подведомствената му епархия. Митр. Стефан участва във всички важни църковни и обществени събития. Активното му участие в международния църковен живот и присъствието му на световните икуменически конференции предизвиква противоречиви реакции. Не бива обаче да се забравя, че през този период Българската православна църква се намира в схизма и няма нормален евхаристиен живот с останалите православни църкви и участието ѝ в икуменическите конференции е опит да излезе от наложената ѝ международна изолация.

През есента на 1923 г. избухва Септемврийското въстание, осъдено от Св. Синод на БПЦ като „велико престъпление“, „опит да се унищожи „независимостта на свободното отечество“ и „мерзки грях“.[8] Българските архиереи не само изразяват потреса си от братоубийствената борба, но се ангажират публично с лекуването на нейните последици в обществото. На 21 октомври 1923 г. митр. Стефан нарежда във всички софийски храмове да се пуснат дискоси в полза на пострадалите от „комунистическия метеж“ семейства.[9] В дните преди Рождество Христово Софийското православно братство „Св. Св. Кирил и Методий“, с благословението на митр. Стефан, организира събирането на помощи за затворниците в Централния затвор. В Окръжното, издадено от Софийска митрополия се „апелира към християните да се смилят над нещастниците-затворници и да се притекат на помощ, кой с каквото може: дрешки, чорапи, или пари, а особено долни дрехи и завивки“.[10] В специалния позив на Мисионерското братство по този повод се призовават добрите и състрадателни българи да проявят съчувствие към седемстотинте „злощастници“, които на Рождество Христово няма да бъдат със семействата си, а остават в затвора, „между четири стени да оплакват свободата си“. На празника те няма с какво да се преоблеккат и ще спят на голи легла. В „студената тъмница“ те се нуждаят от „утеха и материална помощ“. „Нека в светите дни на всеопрощение да облечем, стоплим и сладко нахраним затворниците в Централния затвор, за да познаят, че добротата и състраданието бдят над тях“.[11]

Почти няма събитие и тема, по която митрополитът да не изразява гражданската си позиция. Той или отправя хуманни призиви, или заклеймява отделни негативни явления в българския обществен живот. Изключително ярко е становището му по повод атентата от 16 април 1925 г. в църквата „Св. Неделя“, от който по чудо се спасява и самият той.[12]

На 16 април 1925 г. бомбеният атентат в софийската катедрала „Св. Неделя“, организиран и проведен от дейци на БКП, цели с един удар да ликвидира правителството, цар Борис Трети, Св. Синод на БПЦ и елита на българската армия, за да се установи в страната болшевишка власт. Въпреки че не постига целта си, по броя на загиналите и ранените над петстотин души този атентат е сред най-кървавите терористични злодеяния в световната история. Оцелелият митр. Стефан излиза със специално послание, публикувано в сп. Народен страж.

„… Покъртени от стона на родината, ужасени от новото тегло, което неотклонно носи разрушителната дейност на болшевизма, ние смятаме за свой непременен дълг да бдим и пазим своето възлюбено паство от увлечение в такава противоотечествена дейност. Ние всемощно викаме: далеч от адските сили, които напъват да срутят българската държава… Главната причина, поради която те са се предали на такава сатанинска дейност, е тяхното безбожие. Врагове на Бога и Неговия Син, те тъпчат всички Божии и човешки закони. За да натрапят своята воля, те не жалят хора, народи и страни. Те са готови да принесат в жертва всичко живо, що стои на пътя за пъклените им планове. Нов вид човешко жертвоприношение на Молоха, от което нещастана Русия ето вече осма година се раздира. Хуманността и моралът, както те говорят, са били глупости и дивотии“.[13]

На финала митр. Стефан призовава всички българи да бъдат „будни стражи“ в защита на отечественото благо, на „общия роден дом – отечеството“, което трябва да се пази от „вътрешни разрушители и подпалвачи“.

Състоянието на гражданска война в българското общество в периода 1923-1925 г. оставя траен отпечатък върху БПЦ и провокира нейните архиереи да изясняват в проповеди и публични слова каква е същността на християнството, коя е истинската отправна точка на християнската социална мисия и кои са нейните имитации. Внимателното проследяване на проповедите на митр. Стефан, както и конкретните му дела, показват, че той осъзнават мисията си на пастир, който се опитва да примирява и събира отчуждените и разпръснати членове на обществото и предлага изцеление на раните на обществения организъм, нанесени от омразата и политическото противопоставяне.

През 20-те и 30-те години на 20 в. Българската православна църква е поставена пред духовно-историческата съблазън на тоталитаризма, който в трите си разновидности – комунизъм, фашизъм и националсоциализъм – е голямата политическа новост на този век. Сръбският богослов архим. Юстин (Попович), съвременник на тази епоха отбелязава, че „комунизмът е идолатрия на класата, а фашизмът е идолатрия на народа. И единният, и другият искат да ощастливят човечеството с огън и меч, и единият, и другият изравняват греха с човека и заради греха убиват човека“.[14]

Софийският митрополит Стефан разпознава  сурогатните духове на злото, опитващи се да изместят вярата в Бога с вяра в новите идоли: класа, народ, раса. Исторически аргументи за подобно твърдение могат да бъдат намерени в защитата на еврейското малцинство и в неговите четири статии, публикувани в сп. Духовна култура през 1939-1940 г., в които се разглеждат особеностите на фашизма, руския болшевизъм и немския националсоциализъм.[15] Първите две статии на тетралогията са насочени срещу антирелигиозните прояви на руския болшевизъм и немския националсоциализъм, които, според митр. Стефан, имат един и същ източник: вековната борба между християнските и езическите идеали. Днешната маска на езичеството обаче е коренно променена. „Тя носи очертанията и формите на модерния левиатан – държава със звучното име болшевизъм, комунистическа държава, тоталитаризъм, тоталитарна държава, зад която за съжаление се крие едно ново езичество, един явен антихристиянски дух. Фашизъм, националсоциализъм, болшевизъм – ето днешните форми на новото езичество, по-агресиивно и по-опасно от старото, защото наглед се ратува за справедливи и политически каузи“ (курсивът мой – Ц. А.).

В статията си „Днешното новоезичество“, насочена срещу националсоциализма, той изобличава несъстоятелността на неговите основни принципи – от расизма до социалната етика, и приветства съпротивата на протестантите и римокатолиците срещу новата националсоциалистическа религия, с нейния нов тринитарен догмат на „кръвта, расата и почвата“. За него няма съществена разлика между положението в Германия и Русия: и в двете страни религията е брутално преследвана, и в двете страни Църквата е единственият източник на съпротива срещу тоталитарната власт. „Както вече споменахме, националсоциализмът и болшеввизмът са два, изразени с помощта на различни митологии, варианта на една и съща религия, основана върху обожествяването на колектива и човешката личност. И тук, и там има същият този сакраментален култ към вожда, олицетворяващ божеството-колектив“.

Закономерна проява на последователната църковна позиция и хуманизъм на Софийския митрополит Стефан  е защитата на българските евреи по време на Втората световна война. През военния период той е смятан за русофил и англофил, поради ясно заявената си опозиция срещу политиката на обвързване с Германия.

След преврата на 9 септември 1944 г. митр. Стефан потвърждава добрите си чувства към руското православие и славянството, което го прави едно от най-подходящите лица за заемане на престола на Български екзарх, като най-вероятно кандидатурата му е била одобрена и от Москва.

С името на екзарх Стефан се свързва помирението на Българската екзархия с Константинополската патриаршия. На 22 февруари 1945 г. Константинополската патриаршия издава томос, с който схизмата е прекратена и е признат автокефалният статут на Българската църква. Затварянето на тази горчива страница от нашата църковна история позволява да се издигне на дневен ред въпросът за възстановяването на патриаршията и избора на нов патриарх.

Поради конфронтацията си с комунистическата власт на 6 септември 1948 г. екзарх Стефан е принуден да подаде оставка и на 24 ноември 1948 г. под милиционерски конвой „бившият“ екзарх е откаран в с. Баня, Карловско, като му се забранява да напуска селото, да се занимава с църковна дейност и да извършва богослужение. Така, насилствено отстранен от митрополитската си катедра, той живее в изолация и забрава до 14 май 1957 г., когато почива. Върху гроба му в Бачковския манастир е поставена скромна мраморна плоча, която да напомня за последния Български екзарх.


[1] Темата за огромните усилия на митр. Стефан за подпомагане на руските емигранти в България е изследвана от Цветана Кьосева. Виж: Кьосева, Ц. „Епископ Стефан и руските бежанци в България“ – В: Минало,  2, 2000, с. 44-54.
[2] Пак там, с. 47.
[3] Виж: Протокол № 107 от заседанието на Св. Синод от 15 (28) ноември 1921 г. – ЦИАИ, ф. 2, оп. 1, а. е. 39, л. 402, 403.
[4] Виж: Кьосева, Ц. Цит. съч., с. 49.
[5] Пак там, с. 50.
[6] Виж: Кьосева, Ц. България и руската емиграция 20-те – 50-те години на ХХ в., С. 2002, с. 62.
[7] Пак там.
[8] „Послание към православния български народ от 25 септември 1923 г. на Св. Синод относно септемврийските събития, София“ – В: Църковен вестник, бр. 32, 29.9.1923 г., с. 1-3; същото послание – като отделна брошура в Архив на София, ф. 1096к, оп. 1, а. е. 212, л. 53-54.
[9] Окръжно № 13950 от 10.10.1923 г. на Софийска митрополия до председателите на столичните църковни настоятелства – В: Архив на София, ф. 1096к, оп. 1, а. е. 212, л. 60.
[10] Окръжно № 16740 от 27.12.1923 г. на Софийска митрополия за дарения на затворниците – В: Архив на София, ф. 1096к, оп. 1, а. е. 212, л. 85.
[11] „Позив към добрите и състрадателни българи за събиране на помощи затворниците в Централния софийски затвор“ – В: Архив на София, ф. 1096к, оп. 1, а. е. 212, л. 86-86 гр.
[12] Пенджекова, Р. „Личността и делото на екзарх Стефан в българската историческа памет“ – http://www.electronic-library.org/books/Book%200026.html (към 2.5.2017 г.).
[13] Стефан, митр. Софийски „Послание до благоговейния клир и благочестивите православни християни в Богоспасаемата Софийска епархия“ – В: Народен страж, кн. 6-7, 15.5.1925, с. 1-4, по-конкретно – с. 2-3 (https://dveri.bg/x63yh/).
[14] Виж: Мисли Преподобног отца Jустина Ђелиjског, избрао и уредио Драган Лакићевић, Торонто: „Источник Издавачка Установа Епархииjе канадске и Манастир Ђелиjе код Ваљева“ 2010, с. 294.
[15] Стефан, митр. Софийски „Руската трагедия“ – В: Духовна култура, 3-4, 1939, с. 65-71; Стефан, митр. Софийски „Днешното новоезичество“ – В: Духовна култура, 5-6, 1939, с. 144-153; Стефан, митр. Софийски „Църквата, войната и мирът“ – В: Духовна култура, 3-4, 1940, с. 65-88; Стефан, митр. Софийски „Два свята“ – В: Духовна култура, 5-6, 1940, с. 129-142.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wcpa8 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Всяко нещо намира покой в своята среда и стихия: рибата – във водата, огънят – в движението нагоре; всичко се стреми към своята среда. Душо моя, ти си безплътен дух, безсмъртна. Единствено у Него ти ще намериш покой.
Св. Тихон от Воронеж