Църковната политика на земеделския режим в България (1920-1923): реформи, събори и конфликти

На 14 март 1920 г., две седмици преди Земеделският съюз да спечели голямата си изборна победа и да установи самостоятелно управление,[1] в цялата страна се провеждат всенародни чествания на петдесетгодишния юбилей от учредяването на Българската екзархия (1870).[2] Юбилейните тържества обаче не могат да скрият дълбоката криза, в която се намира по това време Българската православна църква. След поражението на страната в Първата световна война Българската екзархия търпи териториални загуби в своя диоцез, намира се в схизма спрямо останалите православни църкви, няма екзарх и няма ясна концепция за бъдещето. Всеобщото разочарование и униние поради краха на националния идеал се съчетава с нарастващото недоволство и критика в обществото срещу Св. Синод на БПЦ поради несвикването на църковно-народен събор в продължение на петдесет години и ограничената роля на миряните в църковното управление. Както посочва Николай Поппетров, „пресата непосредствено след войната изобилства от констатации за разколебаване на религиозността, отлив от богомолци от храмовете, спадане на интереса към Църквата, включително засилване на недоверието и снижаване на авторитета ѝ“.[3]

Стремежът към реформи и обновление в Църквата намира политическа подкрепа от правителството на БЗНС. Въпросът за по-широкото участие на миряните в църковното управление политически се интерпретира от Александър Стамболийски като налагане на „народовластие“ в Църквата. Затова земеделското правителство се ангажира със свикването на Втория църковно-народен събор (нататък – 2 ЦНС), което довежда до конфликт със Св. Синод. Провеждането на единствения църковно-народен събор (1921-1922) в историята на Третото българско царство е и единственият компромис, постигнат между Св. Синод и земеделското правителство.

Реформаторският патос, с който се отличава законодателната политика на БЗНС, засяга пряко църковните интереси и се стига до безпрецедентни до този момент сблъсъци между правителството и Св. Синод. В рамките на настоящето изследване ще се фокусирам върху още два аспекта на църковната политика на земеделския режим: преместването на Софийската духовна семинария в Рилския манастир и национализацията на манастирските земи. Според най-значимия изследовател на отношенията църква-държава в следосвобожденския период проф. протопрезв. Стефан Цанков тези конфликти избухват с неочаквана стихийност и се водят с „острота и безогледност, които са свойствени на земеделското правителство и поради това придобиват много по-широки размери, каквито няма нито един от по-ранните конфликти между държавната власт и църквата“.[4]

Вторият църковно-народен събор (1921-1922 г.) и предизвикателствата на Втората национална катастрофа

На пръв поглед изглежда странно защо свикването на подобен форум като 2 ЦНС предизвиква съпротива сред синодните старци и провокира груби политически страсти, ругатни и заплахи от страна на министър-председателя. Отговорът на това недоумение трябва да се търси на три нива: нормативното наследство на Екзархийския устав от 1871 г. (нататък – ЕУ), историческия контекст на следвоенната катастрофа и състава на Св. Синод на БПЦ по това време.

БПЦ влиза в следосвобожденската епоха със самочувствието на духовна майка на българската държава и общество. От висотата на тази позиция и представата за собствените си заслуги пред българския народ църквата се опитва да играе ключова роля при утвърждаването на националната идеология, в държавната политика, училищната просвета и гражданския сектор. Тази претенция се обосновава с факта, че учредяването на Българската екзархия през 1870 г. и приемането на ЕУ през 1871 г. исторически предшестват националното освобождение и създаването на независима българска държава със своя територия и конституция.[5]

След Освобождението в Княжество България настъпват сериозни изменения в обществените функции и привилегии на Екзархията. Най-напред с чл. 39 от Търновската конституция се установява синодният характер на църковно управление, гарантира се автономията на църквата от държавата и се утвърждава възгледът за национално-обединителната функция на църквата.[6] Носител на върховната духовна власт в Княжеството е Св. Синод, състоящ се от четирима митрополити, избрани от всички архиереи.[7] От юридическа гледна точка новият статут на Княжеството налага изготвяне на проекти за изменение на Екзархийския устав от 1871 г.

След серия от политически сблъсъци между синодните архиереи и либералните правителства на Драган Цанков и Стефан Стамболов[8] през 1883 и 1895 г. Синодът приема без църковно-народен събор два приспособени за Княжеството екзархийски устава. Като цяло наложените промени са в посока налагане на клерикализма, като отклонение от православния етос на съборност, и изключване на миряните от управлението на църквата на всички нива, познати от ЕУ от 1871 г. За засилената роля на Св. Синод говори новоприбавеният чл. 180 от ЕУ от 1895 г., според който църковният устав е закон и той може да се променя, допълва или отменя само по искане на Св. Синод.[9] Народното събрание, като висш законодателен орган в държавата, няма право да законодателства по църковни въпроси без знанието, съгласието и одобрението на Св. Синод.[10] При редакцията от 1895 г. са премахнати чл. 134 от ЕУ (1871 г.) и текстът на чл. 105 от изменения за Княжеството ЕУ от 1883 г.[11] В резултат от направените изменения от 1895 г. се затвърждава статуквото за несвикване на църковни събори и отчуждаване на миряните от живота на църквата.

През лятото и есента на 1920 г. въпросът за свикването на църковно-народен събор се превръща в една от злободневните теми на обществения дневен ред. Богословът Христо Въргов, учител по Закон Божий във Военното училище, изразява натрупаното недоволство и обвинява синодните старци в лицемерие и нежелание да пристъпят към решителни промени в църковното устройство. В статията си „Реформите в българската православна църква“, публикувана във в-к Народна отбрана (бр. 3939, 14.8.1920 г.) Въргов извежда актуалните задачи пред върховната църковна управа: „Богослужението трябва да се съкрати и направи пригодно за въздействие върху душите на вярващите. Църквата от обредно-механична институция да стане извор на евангелска просвета и култура. Църковен събор трябва да се свика час по-скоро. На бъдещия събор трябва да се промислят следните въпроси: а) отношението на църквата спрямо държавата и обратно; б) единението на нашата църква с другите църкви; в) смисъл и значение на постите; г) индивидуализмът и колективизмът от гледище на евангелието; д) църквата и работническия въпрос; е) духовните съдилища; ж) смисъл и значение на монашеството; и) манастирите и тяхната роля и др.“. В заключение към синодните архиереи Въргов отправя следното предизвикателство: „Ако църковните властници не искат да правят реформи, това трябва да извърши вярващият народ“.[12]

Движението за църковно обновление сред богословите и свещениците е повлияно от църковно-преобразователните процеси в Русия и провеждането на Всеруския поместен събор (1917-1918 г.), на който след двеста години „синодална власт“ се възстановява Московската патриаршия и се избира патриарх. Дори в синодния официоз Църковен вестник се появяват статии, писани предимно от руски имигранти, в които се изтъква участието и ролята на миряните във Всеруския поместен събор и се акцентира върху големия религиозен подем, настанал с възстановяването на Патриаршията.[13] Благодарение на тази „църковна революция“ Руската православна църква устоява на връхлетелите я тежки изпитания и кървави гонения.[14]

През 1920 г. богословската полемика се пренася в политическата практика и идеите за обновление и реформи в Българската църква намират политическа подкрепа в правителството на БЗНС. Министър-председателят и министър на външните работи и изповеданията Александър Стамболийски решително навлиза в дебрите на църковно-правните лабиринти, инспириран и подкрепян от реформаторски настроените богослови, духовници и редови свещеници, групирани около Христо Въргов и в-к Братство. Като идеолог на радикалните земеделци, Стамболийски смята, че както в държавата, така и в църквата трябва да се установи народовластие.[15]

На 15 септември 1920 г., на Заседание 56 на XIX ОНС, земеделската парламентарна група внася за разглеждане свой проектозакон за изменение и допълнение на ЕУ, приспособен за Царството, който не е съгласуван със Св. Синод.[16] Чл. 1 от проектозакона предвижда отмяна на чл. 180 от ЕУ, приспособен за Княжеството през 1895 г. Вместо него се възстановява чл. 134 от ЕУ – 1871 г. (чл. 105 от приспособения за Княжеството през 1883 г.). На практика това означава опит за изключване на синода от законодателния процес в църковната област и абсолютно едностранно взимане на решенията от държавата.

Законопроектът предизвиква бурни дебати сред народните представители. В изказванията си земеделците изясняват своите идеи за църковно преустройство: богослужението да се извършва на български език, да се преведе Библията, да се промени църковният бракоразвод и др.[17] Пренията по проектозакона дават основание на депутатите комунисти да поставят въпроса за разделението на църквата от държавата и да подложат на остра критика участието на БПЦ във войните за национално обединение.[18] Твърденията на народните представители С. Бобчев (Народна партия), А. Ляпчев (Демократическа партия) и Н. Колушев, че внасянето на подобен законопроект без съгласието на Св. Синод е „противоконституционно“ и „шокиращо“, оказват известно влияние за смекчаване на позицията на правителствените среди и за търсене на компромис със синодните архиереи.[19] От страна на Св. Синод, с писмо № 6513 от 28.9.1920 г. до министъра на изповеданията и външните работи, се дава съгласие за свикването на събора, но с променена формулировка, която не е взета под внимание от мнозинството при гласуването на законопроекта.

На 6 октомври 1920 г. (Заседание 67 на XIX на ОНС) законодателното предложение на БЗНС за изменение и допълнение на ЕУ, приспособен за Царството, се разглежда на трето четене и се приема с мнозинство.[20] На 5 ноември 1920 г. новият закон е обнародван в Държавен вестник (бр. 177 от 5.11.1920 г.). В чл. 1 от земеделския закон[21] се казва, че „Св. Синод е длъжен да свиква представители от всички български епархии на църковно-народен събор, в който ще се предлагат, разглеждат и одобряват общите сметки на църквата и ще се поправи и допълни уставът, както и да се вземат решения въобще по духовния живот на Църквата“. В чл. 2, т. 1-3 са изброени участниците в събора: по право, по избор и по назначение.[22] Всички представители на църковно-народния събор са равноправни. Председателят се избира от събора измежду архиереите. Според закона на Стамболийски, ако Св. Синод в двумесечен срок не свика църковно-народния събор, това ще направи Министерският съвет, с царски указ и в едномесечен срок.

В отговор на тази пряка държавна намеса, на 2 декември 1920 г. Св. Синод свиква Архиерейско събрание (1920-1922 г.). В поредица от писма до правителството архиереите формулират своите възражения и настояват за отлагане на събора и промяна на закона с конкретни изисквания и предложения. Тяхното основно притеснение е, че широкото участие и равноправие на миряните на събора може да застраши каноничността на взетите решения от догматически и богослужебен характер.[23] Архиерейското събрание публично обвинява земеделското правителство в „нарушаване на автономността на църквата; незачитане на църковните архипастири и пълно игнориране на върховната църковна власт в делата на църквата“.[24]

Правителственият отговор е безкомпромисен: синодните старци са обвинени, че подстрекават народа към „неизпълняване на законите“ и са заплашени със съд.[25] Обвинението се гради върху телеграма на Св. Синод до подведомствените му свещеници и мирски лица, с която им се забранява да участват в избора на делегати за събора. Действията на правителството се интерпретират в синодния официоз Църковен вестник като връщане към Средновековието, като опит с полицейски средства да бъде разрешен един чисто църковен въпрос, какъвто е този за състава на събора и неговото свикване, компетенции и вътрешно-правови отношения. Поставя се и въпросът за допустимата намеса на държавата в църковните дела и се акцентира върху посягането върху автономността на църковната институция.[26] Държавната намеса наистина е радикална, защото изборите за делегати на 2 ЦНС се свикват и провеждат от светски мирови съдии,[27] а не по вътрешноцърковната пирамида – с нареждане от епархийските митрополити, чрез техните архиерейски наместници, в изпълнение от енорийските свещеници. Не бива да се забравя обаче, че още в края на 1919 г. Св. Синод решава да се пристъпи към преразглеждане и подготовка за изменение на ЕУ и назначава специална комисия за това. Комисията, с председател Варненски и Преславски митр. Симеон, има за задача да изработи мотивиран проект за промяна на ЕУ, но не поставя искане за свикване на църковно-народен събор.[28] Решенията на Духовната комисия са нормативната база, върху която стъпва и се позовава 2 ЦНС при изработването на новия ЕУ, но върху този проблем ще се спра по-късно, а сега ще се фокусирам върху личните особености и състав на архиереите на БПЦ в началото на 20-те години на 20 в. Отварянето на тази скоба е необходимо, защото дава неочаквана перспектива за разбиране на конфликта между Св. Синод и А. Стамболийски.

Има два възможни отговора на загадката защо Св. Синод се съпротивлява на свикването на църковно-народен събор. Единият е институционален, свързан с границите на църковната автономия и недопустимата намеса от страна на държавата в чисто църковните дела. Той се експлицира в ожесточилата се медийна полемика. Другият е много по-разбираем по човешки и не бива да се подценява: в началото на 20-те години на 20 в. става смяна на поколенията по върховете на църковната управа. По това време почти половината от епархиите са овдовели, предстоят избори за овакантените престоли, а най-силните някога синодни фигури са или вече покойници, или са обхванати от старческа слабост. Според сполучливото наблюдение на Светлозар Елдъров, „по някакво злощастно съвпадение само за 5 години – от март 1914 до април 1919 г. Българската православна църква (БПЦ) губи 10 архиереи“, сред които и Екзарх Йосиф († 20 юни 1915 г.). На тяхно място по върховете на църковното управление идва нова генерация – всички с висше богословско образование, добито в чужбина, с богат преподавателски или църковно-административен опит, натрупан от тях като преподаватели и ректори на духовни учебни заведения или като епархийски протосингели и синодни чиновници. В редиците на новото поколение през 20-те и 30-те години на 20 в. се открояват имената на Видински митр. Неофит, чиято звезда изгрява именно на 2 ЦНС, Софийски митр. Стефан, Старозагорски митр. Павел, Врачански митр. Паисий, Неврокопски митр. Борис, Пловдивски митр. Кирил и Търновски митр. Софроний.[29]

В началото на 1921 г. от тази генерация само Видински митр. Неофит е вече избран за митрополит и за член на Св. Синод.[30] На него историята отрежда важната роля на парламентьор между синода и министър-председателя Стамболийски. Мотивът за смяната на поколенията и за физическата немощ на синодните старци, пречеща им да участват адекватно в толкова важно историческо събитие, присъства в мемоарите на Пловдивски митр. Максим, наместник-председател на Св. Синод от 1920 до 1928 г.[31] и в автобиографичните бележки на Видински митр. Неофит – по онова време най-младият член на Св. Синод.[32]

В спомените си и двамата архиереи дават сходни характеристики на „буйния темперамент“ на министър-председателя Стамболийски, когото обвиняват в „диктаторство“ и „лично враждебно отношение към Св. Синод“, често изразявано с „ругатни и непристойни изрази“. Като причина за свикването на църковно-народния събор митр. Максим изтъква „интимната мисъл“ на Стамболийски да „суспендира Синода, както и да преустрои върховното църковно управление по свой юрнек“. Това той се е опитал да направи под влияние на съветниците си, „които се мъчеха с всички средства да съборят стария наш църковен строй и да образуват свое ново, нелиберално, а партизанско управление – да опартизанят и църквата ни“.[33] В същото време именно благодарение на действията на Пловдивски митр. Максим и Видински митр. Неофит се отхвърля крайната позиция на митр. Симеон да не се свиква църковно-народен събор и да се воюва с правителството. Двамата митрополити осъзнават опасността църковните дела да се хвърлят в смут и хаос и затова настояват за споразумение със Стамболийски.[34]

В крайна сметка се постига компромисно решение и на 6 февруари 1921 г. (неделя) с отслужване на св. Литургия и молебен в храм „Св. Седмочисленици“ тържествено се открива 2 ЦНС. Заседанията на този висш църковен форум се провеждат от 7.2.1921 г. до 16.2.1922 г. в сградата на Народното събрание. Участват 280 души: 128 духовници и 152 миряни, включително 75 представители на епархиите от загубените български земи. За председател на събора мнозинството избира предложения от синода митр. Неофит.

2 ЦНС започва своята дейност с програмна реч на министър-председателя Стамболийски, в която той представя идеите си за социалните, политическите и религиозно-нравствените задачи на църквата.[35] По политическото си съдържание и структура тази реч на Стамболийски се доближава до неговите ораторски изяви пред парламента и партийните конгреси на БЗНС, а по визионерското си предназначение за бъдещето на църквата може да се сравни с прочутата реч на Георги Димитров, произнесена в Рилския манастир на 26 май 1946 г.[36] В тези две емблематични речи на двамата министър-председатели, произнесени в преломни исторически времена, се разкриват съответните политики на секуларизация и опит за изграждане на държавен контрол върху църквата от земеделския и комунистическия режими.

През 1946 г. Георги Димитров задава насоките за „овладяването“ на църквата и посочва позволеното ѝ място в комунистическата държава като традиционен пазител на националното единство, със заслуги към народа в годините на османското владичество. Същевременно, цялата реч е изпълнена с неприкрити заплахи към „синодалните старци със закостенели мозъци“ и „свещенослужителите предатели, негодници, юди от гледна точка на националните интереси на българския народ“.[37] Димитров призовава „честните митрополити, архимандрити, обикновени свещеници да вървят с народа в неговата борба за демокрация, за народна република, за напредък и светли бъднини“.

През 1921 г. пък Стамболийски назидава архиереите от позицията на победител в конфликта със синода. Като използва аргументи от историята, той изтъква значението на селячеството и свещенството „за запазване на българщината в петвековното турско робство“. В т. 10 („Малко история. На вас брадите ще скубят“) от общо двадесет и шестте точки на тази програмна реч Стамболийски изобличава владиците, интелигенцията и гражданите като предатели и страхливци, които в миналото или са бягали от турците, или са се продавали, погърчвали и потурчвали, губейки народността си. На тях министър-председателят противопоставя селячеството и свещенството, „които със своята взаимна деятелност създават възраждането и освобождението“.[38] За земеделския лидер съвременното „плачевно положение“ на България изисква отново тези два фактора – селското население и свещенството, да се явят в управлението и на държавата, и на църквата, „за да работят за възраждането на пропадаща България, за спасението на онова, което е оцеляло от потопа, наречен война“.

Интересен за анализ е и паралелът между двете речи в употребата на болшевишкия пример на гонение срещу Руската православна църква за активизиране (сплашване) на българските духовници. През 1921 г. на 2 ЦНС Стамболийски говори за враждебността на руското духовенство към болшевишкото управление, за да призове българските свещеници да поведат активна борба срещу болшевизма, сравнен с „опасна болест, която напада мозъка, духа и морала на човека“. Министър-председателят очаква от църковните дейци да се заемат с изцеряването на „бацила, наречен болшевизъм, защото той засяга не само изборните урни, не само нашите държавни и общински учреждения, но засяга и църквата, която е ваша и наша“.[39] През 1946 г. Георги Димитров откровено заплашва с физическа разправа нелоялните духовници, припомняйки им добре известния им руски пример: „Преследването на някои църковни деятели в Русия след Октомврийската революция беше резултат на контрареволюционната дейност на тогавашните ръководители на руската църква“.[40] Въпреки идеологически противоположните интерпретации на руския пример, общото между двете речи е задаването на границите на обществена дейност на църквата и налагането от държавната власт на определена политическа линия, която духовенството трябва да обслужва.

Друг важен момент от речта на Стамболийски е специалното внимание, което обръща на „малкия конфликт“ между правителството и Св. Синод във връзка с личното му решение Софийската духовна семинария да се премести в Рилския манастир. Като използва риторическите инструменти на самоапологетиката, земеделският лидер се представя за спасител на религиозното и нравствено съзнание на младите семинаристи от гибелното влияние на столицата, многократно сравнена от него с библейските градове Содом и Гомор.[41] Отрицателното отношение на Стамболийски към столицата и към интелигенцията многократно се експлицира като мотив както в тази реч, така и много други негови публични изяви. Това води до повишаване на съчувствието към каузата на Синода за защита на семинарията в средите на българската интелигенция и буржоазия, които в разглежданата епоха по принцип имат амбивалентно и по-скоро дистанцирано отношение към религията и Църквата.

От собствено религиозна гледна точка идеите на земеделския лидер за реформи в църквата се приемат нееднозначно от участниците на събора.[42] Като цяло обаче за дейността на 2 ЦНС може да се направи изводът, че по един парадоксален начин той възприема и припознава като свои част от задачите, поставени пред църквата от Стамболийски. За първи път участниците в този висш църковен форум ясно артикулират следвоенните предизвикателства пред църквата и необходимостта да се създаде социално ангажиран проект за справяне с църковната и духовната криза в страната, а именно: да се активизира проповедническата и пастирската дейност на свещениците за разпалване на религиозното чувство и за привличането на хората в храмовете; църквата да сподели общата грижа за жертвите на войната – инвалиди, сираци, вдовици, бежанци; да се създават православни християнски братства – за материално подпомагане на нуждаещите се членове на енорийските общности; църквата да финансира религиозно-просветната и социално-милосърдната дейност от собствените си материални фондове; духовенството да участва в ръководството на стопански и социални инициативи като кооперациите; да се активизира борбата с алкохолизма; църквата да се включи в изобличаването на болшевизма и на антидържавните настроения и учения. Резултатите от тази нова посока на действие на БПЦ в търсене на решения на доминиращия социален въпрос стават публично видими през 30-те години на 20 в.[43]

Според оценката на Св. Синод, направена през 1934 г., ползата от събора е била много голяма, защото е станал „законен отдушник на накипялото народно негодувание срещу някои църковни водачи и бивши синодни владици“. Съборът е изобличил размирниците в църквата, възстановил е авторитета на екзарх Йосиф, признал е и е узаконил правото на архиерейско вето по въпроси от канонически и богослужебен характер.[44]

Като най-голямо постижение на 2 ЦНС професорът по канонично право о. Стефан Цанков изтъква, на свой ред, възстановяването на съборните начала в управлението на църквата и изработването на нов, демократичен екзархийски устав, „който (със своите 568 члена) е системна и подробна кодификация на българското църковно право“.[45] Изработеният на събора проектоустав от 1922 г.[46] е одобрен от Архиерейския събор. В началото на 1923 г. е внесен в Народното събрание, но не е гласуван поради падането от власт на правителство на А. Стамболийски и остава свален от дневен ред при следващите правителства. След като ЕУ от 1922 г. не влиза в сила в продължение на три десетилетия, чак до 1953 г. не се свиква друг църковно-народен събор. През 20-те и 30-те години на 20 в. архиереите периодично се събират на архиерейски събори, за да решават текущите църковни и обществени въпроси, сред които обаче остава нерешен и отворен въпросът за избор на нов екзарх. Архиереите неведнъж стигат до извода, че изборът на екзарх и преместването на седалището на Екзархията от османската столица в София са „канонически необходими, но политически неосъществими“ поради схизмата и поради държавните интереси.

Софийската духовна семинария като ябълка на раздора между правителството и Св. Синод

Независимо от опита на министър-председателя А. Стамболийски да представи преместването на Софийската духовна семинария в Рилския манастир като акция за спасяване на „Алма матер на българското духовенство от Содом и Гомор“, Св. Синод на БПЦ остава непримирим към това посегателство. Конфликтът започва на 28 юли 1920 г., когато Министерският съвет приема постановление за преместването. Първоначално синодните старци се надяват, че е станало недоразумение, което чрез размяна на писма между двете институции бързо ще се разреши. Много скоро обаче се оказва, че става дума за пореден опит на правителството да „подчини върховната църковна управа и да я превърне в свое подведомствено учреждение“. Синодът взима спешни мерки, за да информира обществото за този противоконституционен акт. Прекъсната е двумесечната лятна отпуска на синодния официоз и на 24 август 1920 г. излиза извънреден брой на Църковен вестник, в който се дава текуща хроника на конфликта и на преписката между Св. Синод и правителството.[47] От прегледа на печата, направен в извънредния брой на Църковен вестник, се вижда, че традиционните противници на синода – в-к Народна отбрана и в-к Братство – застават в този случай на негова страна и са против отнемането на сградата на семинарията. И в двете издания се разяснява, че Софийската духовна семинария „не принадлежи на владиците“, а на българския народ и в нея децата се подготвят за „църковно-обществена дейност като свещеници и църковни администратори, а не за пустинници, аскети и монаси“, за да ги гонят извън София.[48] Подобни аргументи се изказват и в апелите и протестите на свещеническите братства в страната, които заливат църковния и светски печат. Въпреки изказаните възражения, на 11 септември 1920 г. излиза царски указ за утвърждаване на министерското постановление, сградата на семинарията е запечатана и се предоставя на създаващия се Агрономически факултет.[49]

Буржоазните партии (Народна, Прогресивнолиберална и Демократическа), както и техните вестници („Мир“ и „Пряпорец“), изразяват възмущението си от факта, че се посяга на неприкосновеността на частната и обществената собственост, както и на автономията на църквата. Радикалите не намират законово основание за извършеното от правителството, а левите партии остават пасивни по въпроса за отчуждаването на семинарската сграда за държавни нужди. По-либералното духовенство, което подкрепя правителството в конфликта със синода за свикването на църковно-народен събор, по въпроса за семинарията застава на противоположна позиция.[50] В случая действията на земеделското правителство са в нарушение на конституцията (чл. 105, 37 и 39) и предизвикват активна обществена симпатия към синода, около който се обединява цялата църква.

През 1921 г. синодът продължава опитите си да прекрати административно-полицейския произвол чрез официални писма, лични срещи и възражения до министър-председателя,[51] министъра на образованието и министъра на финансите.[52] След пълния провал на тези намерения и задълбочаване на конфликтите с правителството върховната църковна управа решава отново да привлече общественото мнение на своя страна, като подготви специално изложение на „печалните факти“ по отнемането на правата на църквата, което изпраща на „ежедневната софийска преса с молба за отпечатване“.[53] В специалното изложение до българското общество и медии от март 1922 г. се казва, че „на българската църква е обявена война“ и тя е поставена в „положението на гонима и е обявена едва ли не извън законите“.[54] „Поставена пред това толкова непоносимо и трагично положение на църква вместо улеснявана – притеснявана, вместо спомагана – преследвана, вместо господстваща – унизена и потъпкана в правдата, интересите и честта си. Нейният върховен дълг е наистина не да воюва, но да се защити, да защити и запази свещеното си достояние, завещано от миналото и необходимо за бъдещето и напредъка на вярата, народа и държавата“.[55] В заключение на това публично изложение синодът заплашва правителството със скъсване на „нравствения съюз между църква и държава“ и изваждането на църквата от държавния бюджет като логична развръзка от създалите се конфликти.

Национализацията на манастирските имоти

Най-радикалният аспект на църковната политика на Земеделския режим е отнемането на манастирските имоти. Чрез закона за трудовата поземлена собственост (от 25 април 1921 г.) се посяга на около 25 000 дка на стойност двеста милиона лева от общо 29 993 дка манастирски земи.[56] По този начин преки участници в конфликта стават и селяните, които получават част от заграбените манастирски имоти и се настройват срещу църквата[57] заради нейната съпротива. Само няколко месеца по-рано в прословутата си реч пред 2 ЦНС Стамболийски обещава, че правителството ще работи за подобряване на „окаяното положение“ на манастирите и тяхното „възраждане“ чрез изпращане на младежи по закона за трудовата повинност.[58] В крайна сметка политиката на БЗНС на отнемане на църковни земи се оказва неефективна.

Кулминация в тригодишната ескалация на напрежението е писмото от 6.3.1923 г. (21.2 ст. ст.), с което Св. Синод прибягва до ходатайството на цар Борис III – последна мярка срещу това „поголовно и безогледно разграбване“, провеждано с „остървение“ и загубило „всякаква мярка и разум“. Синодът моли за аудиенция и призовава монарха да приложи върховната си конституционна власт като спре разорителното дело. За синодните архиереи „посегателството върху тия светини на миналото е равносилно на национално светотатство“ и заради факта, че с имотите си църквата финансира своята благотворителна дейност и следните разходи: „поддръжка на нравствено-религиозната книжнина, на църковното изкуство, на духовното проповедничество и най-главно – на няколко духовни училища“ – Бачковското и Черепишкото свещенически училища. Синодът очаква от Борис III да се прояви като „върховен защитник“ и „чрез мощното си царско слово“ да си сплете неувяхващ венец на умиротворител и съхранител на БПЦ.[59]

Само за три години земеделското правителство провежда интензивна политика на секуларизация с протоболшевишки черти. Парадоксално на очакванията, че БЗНС, като партия на селячеството, ще се застъпва за традиционно-консервативни ценности, тя провежда революционна и модернизационна политика, с която си създава много врагове. Тенденциите на тази радикална политика се наследяват от комунистическата власт след 9 септември 1944 г. Напълно логично и очаквано, при преврата на 9 юни 1923 г. сред противниците на Александър Стамболийски и БЗНС е и репресираната от тях Българска православна църква.

* За първи път тази статия е публикувана в сп. История, бр. 6, 2013, с. 509-532; публикува се в Живо Предание в навечението на стогодишнината от официалното откриване на Втория църковно-народен събор на 6 февруари 1921 г. (бел. ред.).