Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (17 Votes)

0261В българския празничен календар месец септември сякаш е най-наситен със събития, чествания и противоречиви оценки. Ако дните на Съединението (6 септември) и Независимостта (22 септември) се приемат почти безусловно от обществото като повод за национална гордост и единение, то датите 9 септември и 23 септември продължават да провокират и разгарят политически страсти. Познаването на автентичната църковна позиция върху спорно историческо събитие като септемврийското въстание от 1923 г. може да обогати представите ни за миналото и да допринесе за създаването на една по-обективна и идеологически неутрална оценка. Това се налага и от необходимостта за нов прочит на травматичните полета в историческата ни памет, които все още носят заряда на идеологическото противопоставяне и са обременени от историографските клишета.

Обща историческа рамка на „септемврийското въстание“ от 1923 г.

Решението да се вдигне в средата на септември 1923 г. въоръжено въстание в България е наложено от Комунистическият интернационал (Коминтерн) в Москва[1] и показва неориентираност в политическата обстановка и обществените настроения в страната след преврата срещу правителството на БЗНС от 9 юни 1923 г.[2] По това време зад новия министър председател Александър Цанков (9 юни 1923 – 4 януари 1926) и сформираното от него правителство застават Народният сговор, Военният съюз, армията, полицията, ВМРО, значителна част от градската интелигенция и професионалните съюзи, Българската православна църква, политическите партии, обединени в Конституционен блок от 1922 г., национал-либералите и социалдемократите. Поредицата от безпрецедентни дотогава конфликти между Св. Синод и правителството на Александър Стамболийски, както и действията на земеделците, характеризирани като „оранжев болшевизъм“,[3] поставят Българската православна църква сред моралните поддръжници на деветоюнския преврат от 1923 г. и искрени врагове на земеделския режим.

Водачите на Коминтерна в Москва не отчитат реалната ситуация в страната въпреки описанията, които дава в писмото си от 25 юни до ИККИ[4] изпратеният от Москва коминтерновски деец Васил Коларов. В писмото на В. Коларов се споменава, че в България правителството на Александър Цанков е пълен господар на положението, че политическите свободи не са ограничени и дори комунистическата партия има възможност да свиква своите събрания, правата на работниците и трудещите се не са засегнати. След като се среща с българските лидери на ЦК на БКП през юни 1923 г. Васил Коларов изпраща до ИККИ следните въпроси за размисъл: „доколко БКП встъпвайки във въоръжената борба би могла да обезпечи масова подкрепа за действията си, дали международните условия биха позволили съществуването на работническо-селско правителство, което е дошло на власт след въоръжено въстание на комунистите? Няма ли да последва интервенция от страна на балканските държави и Великите сили? Какви ще са изгодите и загубите на революционното движение в страната в случай, че активното действие на партията завърши с поражение?“.[5] Писмото на В. Коларов не е взето под внимание, тъкмо обратното, от Москва обвиняват ръководството на БКП (т.с.),че нарушава елементарните изисквания, върху които се основава тактиката на Коминтерна, а Й. В. Сталин заплашва българските комунисти с „репресии“.[6] Засилването на Коминтерновската непримиримост по отношение на България се дължи на еуфорията по организирането на въоръжено въстание в Германия. Според ЦК на РКП (б), ЦК на ГКП и Коминтерна кризата в Германия от началото на 1923 г. дава великолепна възможност пред германския пролетариат да вземе по пътя на въоржената война политическата власт. Еуфорията покрай т. нар. „германски октомври“ засилва нетърпимостта на Коминтерна по отношение на правителството на А. Цанков и нетърпението за провеждане на „българския септември“.[7]

На заседанието от 5-7 август 1923 г. под натиска на пристигналите в България емисари на Коминтерна А. Абрамович-Четуев (Албрехт)[8] и Васил Коларов се взема решение за организиране на въоръжено въстание срещу деветюнската власт. ЦК на БКП (т.с.) капитулира и се отказва от тактиката си на неутралитет като приема да изпълни решенията на Коминтерна за „борба докрай“ против правителството на А. Цанков и съставянето на работническо-селско правителство.[9]

След като разбират за готвеното въоръжено въстание на 12 септември властите арестуват 2 500 комунисти, за да предотвратят избухването на конфликта, но на 13 септември въстанието преждевременно започва в Мъглиж. На 18 септември правителството се обръща с молба към Междусъюзническата военно-контролна комисия да разреши да прибегне временно към набиране на доброволци за подпомагане на армията и жандармерията. В противоречие с военните клаузи на Ньойския договор Военно-контролната комисия позволява на Цанковия кабинет „да набере и ползва временно и изключително за поддържане на обществения ред на хиляда доброволци гражданска милиция“.[10] Вместо 1000 са мобилизирани 3000 запасни офицера.

На 20 септември 1923 г. се провежда пленум на ЦК на БКП (т. с.) и се приема решението за вдигане на въоръжено въстание с цел „сваляне на узурпаторското правителство на Ал. Цанков и установяване на работническо-селска власт“. На 22 септември правителството обявява военно положение в страната. На 22 септември вечерта е обявено началото на въстанието в Северозападна България. На 23 септември гр. Фердинанд е превзет от въстаническия отряд на Христо Михайлов, а на 24 септември Берковица е завладяна от отряда на Замфир Попов. На 25 септември под ръководството на Гаврил Генов 2000 въоръжени и 1000 невъоръжени въстаници атакуват и овладяват гара Бойчиновци. Главният щаб на въстанието (Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов) се установява във Фердинанд. В Северозападна България, в подкрепа на правителствените сили са изпратени армейски части от Шумен, Русе и Плевен. На 27 септември 1923 г. Васил Коларов, Георги Димитров и Гаврил Генов се прехвърлят в Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХС). В края на септември въстаниците са разбити. Оказва се, че освен някои леви земеделци, комунистите на практика нямат съюзници. Липсва „митичната“ революционна вълна, а връзката на водачите на въстанието с Коминтерна се използва от министър-председателя А. Цанков, за да се легитимира след неговото потушаване като спасител на нацията от „страшната напаст“ на „болшевишко-комунистическия бунт“, от „фронта на Третия интернационал и от фронта на чужди оръдия и агенти“.[11]

Пренасяне на гражданската война върху българска почва. Кървавите събития от септември 1923 г. през погледа на БПЦ:

Каква е позицията на Църквата към тези събития? В разгара на въстаническите действия на 25 септември 1923 г. Св. Синод в намален състав излиза със специално Послание[12] към българския народ. Този официален документ е посветен на „септемврийския метеж“, проявил се най-силно в диоцеза на Видинска, Врачанска, Пловдивска и Старозагорска епархия и е изготвен и подписан от наместник-председателят на Синода Пловдивският митрополит Максим, Врачанският митрополит Климент и Видинският митрополит Неофит. Посланието от 25 септември 1923 г. е публикувано на първите страници на „Църковен вестник“ и разпространено като самостоятелен текст до енорийските свешеници, за да се запознаят всички православни християни в страната с неговото съдържание.

[…] Възлюбени синове на българския народ! Да се стреснем. Самостойното съществуване на България е в опасност! Възпитаните в безверие и безсърдечие наши братя и синове, увлечени и ръководени от злоба и ненавист към държавния ред и закоността, направиха вече кървав опит да подронят свободното и независимо съществуване на Родината ни. Законното правителство, упражнявайки силата, с която разполага, излезе да опази държавата. И ние видяхме как се дадоха в жертва мили родни синове, които искаха да се разруши държавата, и други, още по-мили, които искаха да се запази нейната свобода и независимост. [...]

Св. Синод на БПЦ категорично осъжда септемврийските събития от 1923 г. като велико престъпление“, „опит да се унищожи независимостта на свободното отечество и „мерзки грях“. Църковните архиереи сравняват Църквата с „любяща майка“, която дълбоко скърби и оплаква своите чеда, въвлечени в братоубийствена борба – „едните, като жертва на безумието, увлечението, заблудата, а другите – като мили и скъпи жертви на дълга към Родината.[13] По-нататък в църковното послание се изразява „горещият призив на Църквата към всички българи да си спомнят за позорното робство и за драгоценността на свободата на отечеството, за да не подлагат на изпитание неговата независимост с подобни „безумни действия“. Архиереите отправят към държаваната власт християнския съвет да бъде към провинените твърда и справедлива, а не жестока и отмъстителна, „да бъде дори снизходителна, като има предвид, че провинените млади хора са подмамени, заблудени и увлечени от други в тази престъпна насока“.[14] Посланието завършва с надеждата, че при строгото правосъдие ще има и снизхождение за да заживеем в мир, братска любов и взаимопомощ като истински християни и добри българи“.[15]

Българските архиереи не само изразяват потреса си от братоубийствената борба, но се ангажират публично с лекуването на нейните последици в обществото. На 1 октомври 1923 г. Видинският митрополит Неофит се среща с министъра на Вътрешните работи запасен генерал Иван Русев, за да обсъдят общ план за „умиротворяване на духовете в страната и да се унифицира позицията на правителството с тази на Църквата“.[16] В началото на октомври 1923 г. архиереите Неофит Видински, Климент Врачански, Павел Старозагорски и Максим Пловдивски се завръщат в своите епархии, станали арена на въстанически действия и кървави междуособици, за да допринесат за възстановяването на мира в тях.

Софийският митрополит Стефан нарежда на 21 октомври 1923 г. във всички софийски храмове да се пуснат дискоси в полза на пострадалите семейства от „комунистическия метеж“.[17] В дните преди Рождество Христово Софийското православно братство „Св. Св. Кирил и Методий“, с благословението на Софийския митрополит Стефан, организира събирането на помощи за затворниците в Централния затвор. В Окръжното, издадено от Софийска митрополия се „апелира към християните да се смилят над нещастниците-затворници и да се притекат на помощ, кой с каквото може: дрешки, чорапи, или пари, а особено долни дрехи и завивки“.[18] В специалния позив на Мисионерското братство по този повод се призовават добрите и състрадателни българи да проявят съчувствие към 700-те „злощастници“, които на Рождество Христово няма да бъдат със семействата си, а остават в затвора, „между четири стени да оплакват свободата си“. На празника те няма с какво да се преоблеккат и ще спят на голи легла. В „студената тъмница“ те се нуждаят от „утеха и материална помощ“. „Нека в светите дни на всеопрощение да облечем, стоплим и сладко нахраним затворниците в Централния затвор, за да познаят, че добротата и състраданието бдят над тях“.[19]

Пастирската активност на Видинския митрополит Неофит за умиротворяване на въстаналите градове и села във Видинска епархия

Без да се спираме подробно трябва да отбележим, че въпросът за ролята на Българската православна църква (и в частност ролята на Видинския митрополит Неофит) за умиротворяването на страната, вследствие на протеклите кървави събития през септември 1923 г., все още не е намерил своето място в изследователското поле на българската историография. Подобно проучване е необходимо, за да се преодолее едностранчивата представа за септемврийските събития, наложена от марксистката пропаганда и за да се ревизира съмнителното клише за Българската православна църква „като част от „буржоазно-капиталистическата надстройка и съществен елемент на монархo-фашистката диктатура“.[20] Този подход, детерминиращ дейността на Църквата единствено в хоризонта на класовата борба не позволява да се търси идеологически непредубено и обективно истината. Очевидно конкретните мотиви за действие на БПЦ не се определят от положението й на „едър капиталистичеки собственик, съюзник и експлоататор на трудещите се“ и съответно е нелепо да се свеждат нейните социални функции до „бранител на господстващите буржоазно-капиталистически отношения и на установения монархoфашистки режим“.[21]

Видинският митрополит Неофит отделя специално внимание на ужаса от „братоубийственият метеж“, пренесъл военните действия вътре в мирните села и градове във Видинска епархия през септември 1923 г.[22] Пастирската съвест на църковния лидер е потресена от факта, че българи воюват срещу българи и свидетели на този ужас са беззащитните жени и деца. В своята книга за историята и съвременното състояние на Видинска епархия, издадена през 1924 г., той търси причините за конфликта, анализира социалните последици от Първата световна война, дейността на комунистическите агитатори и описва протичането на „метежа на комунистите“ през септември 1923 г. във Видинския регион.[23]

Появата и проникването на комунистическите идеи във Видинската църковна област митрополит Неофит Видински свързва с националната катастрофа след края на Първата световна война и засилването на народното недоволство срещу старата система на демократична държавна организация и управление. Тези икономически и политически фактори комунистите използват, за да увеличават своите привърженици, представяйки се за партия, „защитаваща интересите на работниците, бедните и недоволните“.[24] Увлечението по комунистическите идеи във Видинска епархия от 1919 г. до 1923 г. митрополит Неофит сравнява със стихия: „навсякъде по селата, на дневните хорà, на нощните седянки комунизмът се популяризираше, неговите книжки се четяха, неговите песни се пееха, в градовете комунистическите клубове се пълнеха. Техните агитатори денонощно говореха и с една убедителност твърдяха, че ако не днес, то утре вече царството на комунистите настава“.[25]

За достоверното описание на септемврийските събития Неофит Видински събира преки впечатления и данни от засегнатите градове и села в епархията. Непосредствено след потушаването на конфликта, той изпраща Окръжно до архиерейските наместници, с което им нарежда „да съберат и предоставят точни сведения за хода и развоя на събитията във всяко село и град, засегнати от метежа: как е протичала смяната на властта и кои са пострадалите лица в случая“.[26] От официалните съобщения на енорийските свещеници той извлича информацията, която публикува в книгата си „Видинска епархия. Историческо минало и съвременното ѝ състояние“ (1924 г.). Това описание на Видинския митрополит Неофит и публикуваните през 1931 г. спомени на архиерейския наместник на град Фердинанд протойерей Йордан Попов „Моите спомени от септемврийските събития 23.IX – 28.IX.1923 г. станали в гр. Фердинанд и околията“[27] могат да се използват като исторически свидетелства, разкриващи факти и различни аспекти на „революционната“ дейност, които не се вписват в коминтерновската парадигма за „Септемврийското въстание от 1923 г.“, утвърдена в българската историография през втората половина на ХХ век.

„Дните от 20 до 27 септември ще останат паметни за България. Още по-паметни ще останат те за Видинската епархия. Поради своето географическо положение тя била избрана за главна база на метежа, или както комунистите казват, на революцията. Градовете Лом, Фердинанд и Берковица станаха центрове на междуособици и братоубийства. Главният щаб на метежниците бе в гр. Фердинанд и имаше в ръце железопътния възел – гара Бойчиновци. Оттук се направлявала революцията по целия северозападен край. Съвършено мирни и добри християни селяни били подмамени или насилени да се намесят в едно дело, което тласкаше страната към гибел“.[28]

Избирането за седалище на главния революционен комитет на гр. Фердинанд не е поради реален стратегически замисъл, както се представя в партийната литература,[29] а с оглед на по-бързото изтегляне на запад, през Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХС), по предварително изготвен канал на главните комунистически лидери Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов. Тяхното бягство преди въстанието да е завършило, позволява да се мисли, че българските стратези на заповяданата от Коминтерна „революция“, всъщност не са очаквали сериозен успех. Както отбелязахме по-горе, Коминтернът използва кръвопролитията в България като репетиция за подготвяното октомврийско въстание в Германия, (което също ше претърпи провал).

Предишните болшевишки опити за „износ на революция” в Унгария и Германия през 1919 г. са разгромени безмилостно – в първия случай от румънски войски, стигнали до Будапеща, а във втория – от войниците на Райхсвера. Въстанията през септември и октомври 1923 г. са част от общата постановка на Коминтерна за задълбочаване на кризата в капиталистическите страни и настъплението на световната пролетарска революция, в която България се разглежда като експериментално поле.[30] В същото време не бива да се изпуска от поглед опасността от сръбска военна интервенция при протичането на един по-продължителен бунт в Северозападна България. След деветоюнския преврат отношенията на България със Сърбо-хърватско-словенското кралство значително охладняват, вследствие от връзките на правителството на Ал. Цанков с ВМРО. Това е една от причините за изключително суровия начин, по който властта се отнася към населението при потушаването на бунта.[31]

Когато описва събитията през септември 1923 г. митрополит Неофит, подобно на останалите църковни дейци, използва негативно натоварените изрази метеж“, кървави междуособици, „комунарски метеж, като умишлено се дистанцира от термина „революция“, с който, според него, си служат само комунистите. В описанието си той се стреми да бъде обективен и да пресъздаде автентичната атмосфера на организацията и начинът, по които протичат въстаническите действия във Видинския регион, но същевременно от редовете му се усеща емоционалния потрес и болка от случилото се.

„Решителните действия на метежниците в някои места започнали на 22 септември. Отбелязваме накъсо само някои в по-големите села, понеже почти всички са стереотипни. На горната дата заповедта за „революцията“ била донесена от колоездач в голямото Ломско село В.[32] В 9 часа, подир залез слънце „кървавата камбана“ тревожно оповестила започването на кървавата работа. Започнали се гърмежи с пушки, револвери и бомби. Ръководителят, донесен през деня скрит в кола с кукурузляк, излиза на сцената. Комунарите „превземат“ общинската власт и полицейския участък без съпротива. Нападат къщите на блокарите, убиват едного по най-жесток начин, очевидно да раздразнят зверщината в себе си. След това вече лесно избиват и други беззащитни хора, които не са могли да избягат. Сърцераздирателните писъци на жени и деца никак не смущавали „революционерите“. След това започнало разграбването на къщи и магазини. То било една истинска варварщина. Българи плячкосвали покъщината на своите ближни. [...] Убитите и ранени блокари били предмет на псувни и цинизъм. На другия ден подир щателни обиски (или обири) на много къщи, да се прибере оръжието, се обявява обща мобилизация на всички мъже от 18 до 55 години. Отправят позив към дружбашите да вземат участие в метежа. Обявява се, че комунистите в цяла България са завзели властта, че във Варна от Русия пристигнала една голяма червена армия и че Сърбия навлизала в страната да възстанови сваленото на 9 юний правителство.[33]

Митрополит Неофит се спира на въстаническите действия в гр. Фердинанд и в Берковица и отбелязва, че по време на обявения съветски режим„комунарите арестуват буржоазията“, правят обиски и обири, но при появата на правителствените войски „като мравуняк бързат към сръбската граница“. От събраните от църковния архиерей сведения става ясно, че във Видинска епархия по време на „метежа“ и възстановяването на законния ред загиват около 700 души, към които трябва да се прибавят и безследно изчезналите 80-90 души. Сред жертвите има и трима духовници, участвали във въстанието на страната на комунистите, осъдени и убити по бързата процедура в хода на потушаването му: низвергнатият от свещеническо служение през 1916 г. свещеник Андрей Игнатов от с. Медковец, ломският свещеник Николай Кръстев и монахът от Чипровския манастир йеродякон Йоасаф. Има мнозина избягали зад граница, но те амнистирани ще се завърнат при своите семейства. Трябва да се скърби обаче за погиналите и безследно изчезналите, които завинаги са изгубени за своите семейства, и за България“.[34]

Комплицираността на идеологическото и политическо противостоене в началото на 20-те години се проявява в участието на свещеници в септемврийските събития от 1923 г. Случаите на конвертиране от православие към комунизъм в църковните среди през 20-те години са малобройни, но достатъчно екзотични и скандални за публичното поространство. Най-емблематичната фигура, предизвикваща противоречиви реакции от възхищение сред поетичния авангард до низвержение от Св. Синод е на свещеника Андрей Игнатов[35] от с. Медковец, обесен като участник в Септемврийското въстание от 1923 г. Анализът на тези редки случаи на свещеници-комунисти и революционери показва наличието на вътрешни противоречия при отстояването на православаната християнска позиция в сложния политически контекст на разглежания период. Извън поетическата фикция за „великият и непостижим“, съизмерим само с Балкана поп Андрей, историческата реалност е далеч не толкова патетична.

Интересен нюанс за църковно-милосърдната дейност по време на септемврийските събития откриваме в свидетелствата на протойерей Йордан Попов, енорийски свещеник в гр. Фердинанд. В своите записки за преживяното през септември и октомври 1923 г. той описва час по час метежа в гр. Фердинанд, декретите за реквизиции и убийствата на мирни граждани от „новата власт“, поведението и бягството към сръбската граница на ръководителите Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов. Свещеникът оплаква и погребва жертвите от двата противникови лагера, посещава ранените в болницата и се моли за еднакво отношение към всички пострадали, обикаля енорията и се старае да предпази населението от крайности, да го вразуми. По това време прот. Йордан Попов ръководи новосъздаденото православно добротворно братство, което в тези дни проявява на дело християнското милосърдие. Членовете на братството по два пъти на ден посещават и обгрижват донесените в болницата войници и въстаници.[36] Още по-тежка става мисията му след потушаването на метежа, когато трябва да лекува душите от омразата, да предотвратява даването на невинни жертви[37]. Понеже устните молби за милост и справедливост не са резултатни, той пише писмо до коменданта на града, в което като предстоятел на църквата моли да се спрат разстрелите и задържаните да се дадат на граждански съд, защото сред тях има невинни хора.

[…] Вам, господин комендант е повече от мен известно, че главните водители и предводители не са сред задържаните, а забегнали зад граница, или избити от самите метежници. Вам нека да бъде известно, че между задържаните има случайни хора, които никога не са хващали оръжието, нито пък са заставали против държавата. Понеже времената са „изключителни“ за нашия край, боя се господин комендант, че при бързо действие могат да пострадат и съвършено невинни хора. Ето защо, най-учтиво Ви моля да спрат застрелванията, като задържаните се подведат под съд!“.[38]

Свещеник Йордан Попов завършва писмото си с апела „Стига кърви!“ и припомня евангелският императив „Милост искам, а не жертви“. Цялата му активност по време на септемврийските събития свидетелства за искрена тревога, себеотрицание и независим дух. Грижата за хората от енорията е без разлика от вярата и убежденията им, от това дали му симпатизират или го приемат като противник[39]. На по-късните политически упреци, че църквата нищо не била сторила протойрей Йордан Попов дава категоричен отпор с думите: „Дължа да явя на тези господа, че кога са на свобода, не търсят черква и свещеник, а кога - в неволя искат нейната намеса, нейното застъпничество! Като енорийски свещеник имам точно определено становище на дейност и няма да се отклоня, колкото и да бъда предизвикван и от ляво и от дясно: ще следвам своя пастирски дълг – с риск на неприятности“.[40]

По силата на Закона за защита на държавата от 1924 г. българската комунистическа партия е забранена и тя минава в условия на нелегалност, организирайки съвместно с анархистите разбойнически чети за борба срещу правителството на Александър Цанков. От своя страна Българската православна църква през 1924 г. създава специални епархийски фондове за борба с безбожието[41]. Св. Синод изисква от свещениците да „засилят деятелността си за засилване на благочестието“ сред християните като ги призовават да се опомнят, покаят, постят, изповядват и причастяват, за да получат прошка за греховете си и приемат Христовата светлина, мир и благодат в живота си. В Пловдивска епархия се въвеждат специални списъци с данни за нравственото и религиозно поведение на енориашите, като свещениците са задължени да попълват специален параграф дали има отявлени безбожници в енорията и с какви средства им се противодейства.

На 16 април 1925 г. бомбеният атентат в софийската катедрала „Св. Неделя“, организиран и проведен от дейци на БКП цели с един удар да ликвидира правителството, цар Борис Трети, Св. Синод на БПЦ и елита на българската армия, за да се установи в страната съветска власт. Въпреки че не постига целта си, този атентат по броя на загиналите и ранените над 500 души е сред най-кървавите терористични злодеяния в световната история

Състоянието на гражданска война в българското общество в периода 1923-1925 г. оставя траен отпечатък върху БПЦ и провокира нейните архиереи да изясняват в проповеди и публични слова каква е същността на християнството, коя е истинската отправна точка на християнската социална мисия и кои са нейните имитации. Внимателното проследяване на проповедите на Софийския митрополит Стефан и Видинският митрополит Неофит, както и конкретните им дела показват, че те осъзнават мисията си на пастири, който се опитват да примиряват и събират отчуждените и разпръснати членове на обществото и предлага изцеление на раните на обществения организъм, нанесени от омразата и политическото противопоставяне.

„Вярна на своята велика просветно-миротворна мисия, родната ни църква не е преставала да работи за умиротворението в страната. Както винаги, тя и сега зове своите подмамени и отрудени чеда да дойдат при Христа Господа, който е единственото тихо пристанище в бурното житейско море и при Когото само могат да намерят облекчение и покой. Елате при Мене всички трудещи се и обременени и Аз ще ви успокоя. Това са думи на Христа Господа, Който ни е оставил божествени законоположения за мир и правда на земята, за братолюбие между хората и народите в света.“[42]  

Осмислянето на кървавите събития от септември 1923 г. и април 1925 г. от църковните дейци се свързва задължително с критиката към българското образование и учители. В църковните документи от това време антиболшевишката реторика се съчетава с критика към образователната политика в България. През 1923 г. в Църквовен вестник излиза специален репортаж за участието на учители и ученици във въстаническите действия през 1923 г. и се припомня, че най-ревностните и последователни борци за премахване на религиозното образование са учителите, които виждат в религиозния мироглед остатъци от историческа назадничавост и изостаналост, противоречащи на научните постижения на човечеството[43]. В края на месец юли 1925 г. Св. Синод подготвя и разпространява до правителството и Царя обстойно писмено изложение[44], в което се посочва, че печалните събития в България са породени от „лошото училищно възпитание, на пълните с дефекти учебни програми“, в които вероучението е слабо застъпено в основния курс и прогимназиите, а в гимназиите изцяло отсъства. Църковните лидери правят пунктуална критика на закона за народното просвещение и предлагат промяна на чл. 25 и чл. 112 с изискването училищата да дават християнско-религиозно нравствено възпитание. Изискват увеличаване на часовете по вероучение и въвеждането му в гимназиалния клас и посочват, че в учебниците по естествена история и психология се оборват като лъжливи знанията на децата, придобити в часовете по вероучение. В резултат, дори по-религиозните ученици „завършват гимназия или като напълно индиферентни по всякакви религиозни въпроси, или като атеисти, без всякаква вяра в Бога и нравствените добродетели“. За сравнение се посочва сравнителна таблица с данни за европейските държави, показваща, че вероучението се изучава във всички степени на средното образование в Европа, докато България по незастъпеност на този учебен предмет може да се сравнява само с болшевишка Русия. Авторите на изложението не пропускат да напомнят, че именно затова „кървавите пламъци на руския духовен пожар на демонично богоборство и разруха започват да докосват и нашата родна земя“. Въпреки вложения реторичен патос и енергия конкретни резултати от страна на държавата във връзка с критиката и исканията на Св. Синод през разглеждания период не се наблюдават. Освен размяната на писма, визити, писмени и устни молби и предложения до министерството на просвещението и другите отговорни държавни институции, през 20-те години на ХХ в. Св. Синод предприема и други действия, които през следващите петнадесет години променят нагласите на обществото и държавата към религиозното образование.

Църквата мобилизира собствените си ресурси, като организира редица енорийски и общоцърковни прояви – беседи, неделни училища, летни лагери. Провеждането на тези дейности се осъществява чрез организиране на децата и младежите в православни християнски дружества с основна цел – религиозната просвета на младежите. В тях членуват предимно ученици от средните учебни заведения. Основна цел на дружествата е религиозната просвета на младежите, които са бъдещите „творци на утрешните благи народни съдбини“. За да изпълнят своя дълг юношите трябва да се възпитат като „хармонично просветени и душевно облагородени деятели, утвърдени върху камъка на вярата и християнските нравствени начала“.[45] Друга причина за възникването на младежките и детски дружества е противопоставянето на антирелигиозното настроение у мнозинството от учителите, преподаващи вероучение, и у самите ученици.

Заключение

Потресът от водената братоубийствена война се отпечатва трайно върху съзнанието на църковните дейци и може да се твърди, че именно в тези години се катализират процесите на социален ангажимент на Църквата и се определят посоките на обществената ѝ роля, която остава неизменна до радикалния прелом през септември 1944 г. БПЦ не просто остро осъжда братоубийствените метежи от 1923 и 1925 г., но и търси корените им и предлага дългосрочни мерки за преодоляването им. Църквата отстоява своята позиция на майка на вярващи и невярващи, като ги призовава към покаяние, помирение и единомислие. И още нещо! Оказва се, че в осмислянето на кървавите събития от септември 1923 г. и април 1925 г. за БПЦ кристализира вината на българските учители за насаждането на атеистичен мироглед в българското общество. В модерното българско училище църковните дейци виждат заплаха за обществения живот, защото възпитава младите хора в атеизъм и национален нихилизъм, водещи до разрушаване на държавността. Това провокира мобилизирането на собствен църковен ресурс за духовно-просветна дейност сред младите хора, за да се компенсира донякъде влиянието на материалистичния и атеистичния дух, който е обхванал българското училище. Конфликтът между секуларните принципи, на които се изгражда модерното българското училище и претенциите на Българската православна църква за духовен водач и просветител на обществото остава отворен до края на междувоенния период.

 

[1] Вж: Отчет на А. Е. Абрамович-Четуев (Албрехт) до Президиума на ИККИ за командировката му в България и Румъния, Виена, 5 септември 1923. – В: Коминтернът и България (март 1919 – септември 1944), Документи. Т. 1. Съставители: Л. Ревякина и др. София: Главно управление на архивите, 2005, с. 116-119.

[2] За „заповяданата революция – септември 1923 г. по-подробно вж.: Спасов, Л. България и СССР (1917-1944). Политико-дипломатически отношения. Велико Търново: Издателство Фабер, 2008, с. 138-148. Повод за директната намеса на Коминтерна в провежданата от БКП политическа линия в българския политически живот е военният преврат на 9 юни 1923 г., когато „старите“ тесносоциалистически лидери в ЦК заявяват ненамесата си „във вътрешната борба между селската и градска буржоазия“. На 23 юни 1923 г. на заседание на Третия разширен пленум на Изпълнителния комитет на Комунистическия интернациона (ИККИ) в Москва Г. Зиновиев и К. Радек осъждат заетата от БКП позиция на неутралитет в преврата на 9 юни и настояват партията да организира въоръжената борба на трудещите се срещу правителството на Ал. Цанков. Пленумът приема „Възвание към българските селяни и работници с призив да се вдигнат на борба срещу превратаджиите и за установяване на работническо-селско правителство“ като по този начин фактически се пренебрегва позицията на ЦК на БКП.

[3] За конфликта между Св. Синод на БПЦ и правителството на А. Стамболийски вж. по-подробно: Антонова, Цв. Църковната политика на земеделския режим (1920-1923): реформи, събори и конфликти. – В: „История“, кн. 6, год. XXI, 2013, с. 509-533.

[4] ИККИ е Изпълнителният комитет на Комунистическия Интернационал. Коминтернът е изграден на строго йерархични начала и подлага на тотален контрол своите секции-комунистическите партии в различните страни на света. В ръководството му взема връх догматичния маниер на мислене, който не отчита реалните условия и хвърля подчинените му партии в пагубни за тях начинания. Вж: Иванов, Н. Коминтернът и организационното изграждане на балканските комунистически партии (1919-1935). – В: Известия на държавните архиви, Държавна агенция „Архиви“, бр. 99, 2010, с. (32-56), с. 33.

[5] Гришина, Р. П. Сентябрьское востание 1923 г. в Болгарии в свете новых документов. – Новая и новейшая история. 1995, № 5, с. 188. Цит. по Спасов, Л. България и СССР (1917-1944)..., с. 140.

[6] Вж: Спасов, Л. България и СССР (1917-1944)..., с. 140.

[7] Пак там.

[8] Коминтернът и България (март 1919 – септември 1944), Документи. Т. 1. с. 116-119.

[9] Вж: Спасов, Л. България и СССР (1917-1944)..., с. 144.

[10] Пак там, с. 148.

[11] Вж.: Цанков, А. България в бурно време. Спомени. София: Прозорец, 1998, с. 193; Божинов, В. Лявата политическа идея през погледа на професор Александър Цанков. – В: Изследвания по история на социализма в България. Т. 1. (1891-1944). Съст. Е. Кандиларов, София: Център за исторически и политологически изследвания, 2008, с. 316.

[12] Послание към православния български народ от 25 септември 1923 г. на Св. Синод относно септемврийските събития, София. – В: Църковен вестник, год. XXIV, 29 септември 1923, бр. 32, с. 1-3; Същото послание като отделна брошура в Архив на София, ф. 1096к, оп. 1, а. е. 212, л. 53-54.

[13] Пак там, с. 2.

[14] Пак там, с. 3.

[15] Пак там, с. 3.

[16] Среща на Видинския митрополит Неофит с Министъра на вътрешните работи г. Русев. – В: Църковен вестник, год. XXIV, бр. 33, София, 6 октомври 1923, с. 8.

[17] Окръжно № 13 950 от 10 октомври 1923 г. на Софийска митрополия до председателите на столичните църковни настоятелства, Архив на София, ф. 1096к, оп. 1, а. е. 212, л. 60.

[18] Окръжно № 16740 от 27 декември 1923 г. на Софийска митрополия за дарения на затворниците, Архив на София, ф. 1096к, оп. 1, а. е. 212, л. 85.

[19] Позив към добрите и състрадателни българи за събиране на помощи затворниците в Централния софийски затвор, Архив на София, ф. 1096к, оп. 1, а. е. 212, л. 86-86 гр.

[20] Вж: Босев, Б. Православието в условията на капитализма в България. – В: Православието в България, (Теоретико-историческо осветление), Сборник под ред. на Н. Мизов. София: Изд. на БАН, 1974, с. 193-206.

[21] По-подробно за марксистката теза, че Църквата е бранител на монархичната, съответно и монархофашистка власт в политическо и идеологическо отношение, защото с тази си дейност тя отстоява съществуването си на едър капиталистически собственик, трупащ богатство от имоти, религиозни обреди и субсидии, отпуснати от буржоазната държава, в: Субашки, В, Ст. Йотов. Безбожието на българина. София: Партиздат, 1985, с. 194.

[22] Вж: Видински митрополит Неофит. Видинска епархия – историческо минало и съвременното ѝ състояние. Народна печатница „Витоша“, София, 1924, с. 108-114.

[23] Пак там, с. 108.

[24] Пак там, с. 68.

[25] Пак там, с. 105.

[26] Пак там, с. 109.

[27] Вж: Попов, прот. Й. Записки по небългарските въстания. Спомени от септемврийските събития 23.IX – 28.IX.1923 г., станали в гр. Фердинанд и околията. 2. изд. София: съвм. Изд. на „Литературен форум – ООД“ и Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, 1992. (Първото издание на тази книга е от 1931 г. със заглавие „Моите спомени от септемврийските събития 23.IX – 28.IX.1923 г. станали в гр. Фердинанд и околията“ изд. на печ. Наука – гр. Фердинанд)

[28] Видински митрополит Неофит. Цит. съч., с. 109.

[29] Вж: Българската комунистическа партия. Исторически справочник. Съст. Хр. Кьосев, Г. Мишков, София: Партиздат, 1985, с. 102, 103.

[30] Вж. Чуканов. К. Датата 23 септември във вестниците „Работническо дело“ и „Дума“ (1989-1998) – В: http://www.anamnesis.info/broi1/Chukanov.htm, / 22. 09. 2015 г.

[31] Вж: Чуканов, К. 23 септември във в-к Работническо дело. <http://www.bg-history.info/?p=statia&statiaid=206> 7. 02. 2012 г.

[32] Видинският митрополит Неофит може би има предвид Ломското село Василовци. Използването на инициали за въстаналите села, за разлика от нормалното изписване в текста на имената на градовете с установена за кратко „съветска“ власт - Фердинанд и Берковица, може би има за цел да подчерате стереотипната схема, по която са въвлечени в тези събития селяните, на които Митрополит Неофит искрено съчувства и ги разглежда като жертви на принуда или на ловка пропагандна манипулация от страна на комунистическите водачи.

[33] Видински митрополит Неофит. Видинска епархия ..., с. 109, 110.

[34] Пак там, с. 113.

[35] Андрей Игнатов Иванов – Поп Андрей (28.XI.1880 – 30.IX.1923) – роден в с. Медковец, обл. Монтана. Завършва едногодишни свещенически курсове в гр. Русе и от 1906 г. служи като свещеник в с. Сливовик. По време на Балканската война е изпратен като военен свещеник на фронта в Тракия, а през Първата световна война е командирован в с. Салаш, Белоградчишко. През 1916 г. за непокорство пред църковната власт е изпратен на шестмесечно заточение в Преображенския манастир, от където бяга и се връща при семейството си в с. Медковец. През 1919 г. става член на БРСДП (т.с.) и изнася беседа пред съселяните на тема „Защо станах социалист“ – наречена от самия него „Изповед“, дълго коментирана в Ломския край. През май 1919 г. е избран и участва като делегат на първия конгрес на БКП в София. След преврата на 9.06.1923 г. е партиен куриер между с. Медковец и гр. Лом. По време на Септемврийския метеж командва артилерийско оръдие и се сражава с правителствените войски при гара Брусарци. След потушаването на метежа е заловен и обесен. Превръща се в легенда, благодарение на поетичния гений на Гео Милев, който митологизира неговия образ в поемата „Септември“. След 9 септември 1944 г. по време на тоталитарния режим този литературен образ се използва като пример на борец-революционер срещу фашизма. Вж. Помак, Рустем. Поп Андрей. Биографичен очерк. София: Издателство на БКП, Библиотека „Революционни борци“, 1956.

[36] Вж: Видински митрополит Неофит. Цит. съч., с. 88.

[37] Кръстева, С. Протойерей Йордан Попов – деец за църковни и човешки правдини. – В: http://www.mont-press.com/index.php?issue=682013&kind=&article=35557&rank=4&short=&numb=; 22.09.2015 г.

[38] Попов, прот. Й. Записки по небългарските въстания. Спомени от септемврийските събития 23.IX – 28.IX.1923 г., станали в гр. Фердинанд и околията. 2. изд. София: съвм. Изд. на „Литературен форум – ООД“ и Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, 1992, с. 55.

[39] Кръстева, С. Протойерей Йорадн Попов – деец за църковни и човешки правдини. – В: http://www.mont-press.com/index.php?issue=682013&kind=&article=35557&rank=4&short=&numb=; 22. 09. 2015 г.

[40] Попов, прот. Й. Цит. съч., с. 56.

[41] ТДДА–Пазарджик, ф. 105 к, оп. 3, а. е. 32, л. 117 (Преписка за събраните средства за фонд „Борба с безбожието“ прз 1924/1925 г.).

[42] Видински митрополит Неофит. Слово по повод станалите метежи през 1923 г. Средства за мир и благополучие. – В: Проповеди на разни случаи. София: Издание на автора, 1925, с. (46-49), с. 46, 47.

[43] Георгиев, Ив. „Отговорността е обща“. – В: Църковен вестник, год. XXIV, 20 октомври 1923, бр. 35, с. 1-2.

[44] Протокол № 72 от заседанието на Св. Синод на 23 юли 1925, ЦДА, ф. 791к, оп. 1, а. е. 41, ч. 1, л. 16-19.

Думата на Българската църква по въпроса за образованието и възпитанието на нашата младеж, Писмо № 4849 на Св. Синод от 29 юли 1925 г. до Министъра на външните работи и изповеданията. – В: Църковен вестник, год. XXVI, 5 август 1925 г. бр. 32-33, стр. 4-12.

[45] Послание от Св. Синод на Българската църква към православните християнски детски, ученически, юношески и студенстски дружества и към учащата се православна българска младеж. София: Печатница С. М. Стайков, 1931, с. 4.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u3rpk 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен

   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.