Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (154 Votes)

21 nС благо слово и благо действие в служба на малките и онеправдани Христови братя митрополит Неофит Видински (1868 – 26 февруари 1971 г.) се превръща в българския пример за добротворец на 20 в. Благодетел на сираци и пастир на Видинска епархия в преломни времена, митр. Неофит оставя след себе си отчетлива историческа следа, която враговете на Църквата искат да заличат чрез умишлена забрава и игнориране на личността му.

Видинският митрополит Неофит е един от най-харизматични църковни лидери у нас през 20 в. Личното му вековно дълголетие (починал е на 103 години през 1971 г.) му позволява да преживее различните етапи на модерната следосвобожденска българска история и да премине през всички йерархични степени на църковното служение. От селски свещеник с основно образование той израства до високообразован и ерудиран митрополит, автор на учебници и книги, председател на Втория църковно-народен събор (1921-1922 г.) и наместник-председател на Св. Синод (1930-1944 г.).

В неговия вековен житейски път ясно се разграничават два периода, белязани от политическата промяна на 9 септември 1944 г.

Първият период от 1889 до 1944 г. е период на съзидание и градеж. Въпреки личната трагедия и душевни страдания, с които започва пастирският му път, Видинският митрополит Неофит намира здрава основа в искрената си и дълбока вяра в Бога и преодолява всички изпитания с възхитителна любов и копнеж по Христа, изпълнявайки апостолските думи: „и вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). При всяка трудност, която се появява, той не загубва присъствие на духа, не се отчайва, а прибягвайки към Христа, Който е в него, намира начини да я преодолее.

През втория период от пастирската дейност на митр. Неофит, от 1945 до 1971 г., комунистическата власт го третира като фашист и реакционер, руши делото му, национализира епархийските фондове и домове за социална и просветна дейност, репресира и убива духовници във Видинска епархия, преследва и интернира близките му. Наблюдаван и следен от Държавна сигурност, митр. Неофит, въпреки напредналата си възраст, продължава да се грижи и утешава гонените от властта заради християнската си вяра свещеници и обикновени миряни и се превръща в пример на достойна съпротива и отстояване на принципна позиция на дистанциране от властващото безбожие.

Светското име на митр. Неофит е Никола Димитров Караабов. Роден е на 17 юли 1868 г. в с. Гълъбово (до 1906 г. Кум дуванджи, б. р.), Старозагорско, в семейство на православни родители – Димитър и Яна Караабови. В селското училище получава начално и прогимназиално образование до трети клас. Поради бедност не може да продължи образованието си в града, въпреки огромното си желание. Никола е най-малкият от петте деца на семейството и от най-ранна детска възраст получава религиозно-нравствено възпитание от своята майка – единствената в селото редовна посетителка на неделните и празничните богослужения.

На 12.1.1889 г. Никола Караабов е ръкоположен за енорийски свещеник на с. Брод, Харманлийска духовна околия. От този ден той започва да си води дневник и да записва най-паметните събития от живота си. Точно след една година съпругата му умира при раждане и той остава вдовец с невръстния си син Желязко. От съкрушилото го отчаяние го изваждат майка му, която поема грижите за детето, и архим. Максим (Пелов; бъдещ Пловдивски митрополит), който го изпраща да продължи образованието си в Цариградската духовна семинария. Ректорът на семинарията, архим. Методий (Кусев; бъдещият Старозагорски митрополит), помага на ученолюбивия свещеник Никола Караабов да се запише в Петербургската духовна семинария като стипендиант на Руския Св. Синод. През 1896 г. той завършва успешно семинарията и е приет за студент в Петербургската духовна академия, където се дипломира през 1900 г. В своя дневник митр. Неофит пише със сърдечна топлота за своите професори и усърдните години на учение.

„1 октомври 1894 г., Русия, Петербург. Започнаха моите занятия в руската духовна семинария, за която бях мечтал. Добре съзнавах положението си на зрял мъж и свещеник-ученик. Станах пример на съкласниците си в изучаване на уроците, в приготвяне на писмените домашни работи и точното изпълнение на пансионската, училищна и църковно-молитвена дисциплина. Уединен в стаята си учех постоянно, денонощно…

2 септември 1896 г. Постъпих в Петербургската духовна академия студент в Историко-богословския факултет. През четирите академични години не пропуснах нито една лекция на любимите професори. Редовно изработвах и на време представях семестриалните си студентски съчинения, пръв от курса издържах годишните си изпити…“.

След дипломирането си през 1900 г. младият клирик се завръща в България и е назначен от Св. Синод на БПЦ за протосингел на Сливенска митрополия (при митр. Гервасий Сливенски, б. р.). От 1902 г. до 1905 г. изпълнява длъжността протосингел във Видинска митрополия, където подпомага Видинския митр. Кирил (1832-1914). Във Видин свещ. Никола Караабов приема монашеско пострижение с името Неофит и за плодотворната си административна и църковно-просветна работа на 26 октомври 1904 г. е възведен в чин архимандрит. От 1906 до 1912 г. архим. Неофит е ректор на Софийската духовна семинария, където преподава Пастирско богословие с Църковно право. През 1909 г. е възведен в епископски сан с титлата „Велички“. През 1912 г. Св. Синод в София го отстранява от ректорската длъжност с обвинението, че в учебника Пастирско богословие с каноническо право, който той написва за нуждите на семинаристите, е допусната ерес за главенството в Българската православна църква в лицето на екзарха. Каноническият спор остава неразрешен, а учебникът се използва и до днес в духовната семинария.

От 1912 до 1913 г. еп. Неофит преминава на служба към екзарх Йосиф в Цариград като духовен инспектор. Краят на Балканските войни и първата национална катастрофа налагат завръщането му в София заедно с екзарха. От 1913 до 1914 г. еп. Неофит Велички е главен редактор на Църковен вестник.

В Балканската война участва синът му Желязко Попниколов, завършил военно образование в Русия. В боевете при Одрин през 1913 г. Желязко получва тежки рани и умира в Белгия по време на лечение през 1914 г. В дневника си митр. Неофит споделя за огромната тъга и горчивите сълзи, които пролива за непрежалимия си син.

На 12 октомври 1914 г. на митрополитските избори във Видин Велички еп. Неофит получава най-много гласове. На 26 октомври 1914 г. Св. Синод начело с екзарх Йосиф утвърждава каноничния избор на еп. Неофит за Видински митрополит. Така се поставя началото на над половинвековната книжовна, проповедническа, обществена и благотворителна дейност на митр. Неофит във Видинска епархия от 1914 до 1971 г.

През ноември 1914 г., непосредствено след заемането на епархийската архиерейска катедра в гр. Видин, той поставя началото на организираната църковно-благотворителна и социална дейност в диоцеза на Българската православна църква. Негово дълбоко убеждение, още от времето като свещеник и протосингел, е, че за успешното провеждане на тази дейност са необходими финансови средства и той става идеолог за учредяването на фондове за тази цел:

„Бях изнесъл идеята публично в разговори и събрания. Сторих това бидейки епископ на официално архиерейско събрание. Идеята не бе одобрена. Върховната църковна управа горчиво ме упрекна тогава за тази ми идеология. Впоследствие, обаче, тя бе възприета и постепенно почна да се осъществява. Започна се тогава от нашата богохранима епархия“.

Първата световна война затруднява, но не прекъсва благотворителната дейност на Видинския митрополит Неофит. В дневника си от 3 февруари 1918 г. той отбелязва своята загриженост за жертвите на войната – инвалиди, сираци, вдовици.

3 февруари 1918 г.

„Дипломатски късогледи държавници лекомислено вплетоха народа ни в международната война. Страхотна и кръвопролитна, тя продължава вече трета година. Нейната история вероятно се пише или ще се напише и печати в подробности. Изпълнявам съществен дълг да впиша и аз в този дневник къса бележка за най-мъчителното злополучие, родоцърковно преживяно през това съдбоносно дълговремие…

Покрити в траур домакинства, осиротели семейства, осиротели голи и боси деца и страдащи полугладни граждани! И друга още по-трагична картина: приюти и болници, пълни с тежко ранени войници, бойни герои с отрязани ръце и крака. Под напора на архипастирската си обич бързах денонощно да посещавам страдащите поредно, да утешавам с благо слово децата сираци, бащински да ги погаля, възрастните да насърчавам и по възможност на всички да помогна. Народната злополука бе голяма и душекрушителна“.

На 4 януари 1921 г. Видинският митр. Неофит е избран за редовен член на Св. Синод в намален състав и участва във всички по-значими църковни и обществени събития в страната през 20-те години на 20 в. Той председателства Втория църковно-народен събор (1921-1922 г.) и защитава лично пред министър-председателя Стамболийски и цар Борис Трети интересите на Църквата от посегателствата на земеделската власт – отнемането на сградата на Софийската духовна семинария (на която е бил ректор от 1906 до 1912 г.) и присвояването на манастирските имоти от държавата.

През януари 1922 г. митр. Неофит създава Фонд „Епархийска духовна просвета“ с цел да се подпомага духовната просвета чрез отпускане на стипендии на бедни ученици и студенти от Видинска епархия, които следват в духовните семинарии и в Богословския факултет и се готвят за свещеническо звание. От този фонд се дават средствата за възнаграждение на проповедниците-мисионери, които изнасят специални сказки и апологетични проповеди в градовете на епархията, като се подпомагат и „всички носители и проводници на духовна просвета във Видинска епархия“.

Фонд „Постройка на Видинска митрополия“ е учреден през септември 1922 г. с цел да се изгради ново и постоянно помещение за епархийската администация. Средствата за строежа са получени от заем от Св. Синод, заем от Фонд „Епархийска благотворителност“ и утвърдени от Св. Синод помощи от бюджета на Епархийския духовен съвет. Митр. Неофит лично ръководи и организира построяването на заплануваната сграда. Строежът на митрополията започва през април 1923 г. и завършва в юни 1925 г., като заемите своевременно са изплатени.

Фонд „Паметник-мавзолей на Антим I Екзарх Български“ е учреден през юни 1923 г. с цел да се построи и поддържа паметник-мавзолей над гроба на екзарх Антим Първи (1816-1888 г.) в гр. Видин, за да се увековечи паметта му като Видински митрополит (1868-1872; 1878-1888 г.) и пръв български екзарх (1872-1876 г.).

„За младите поколения този паметник да служи винаги като нагледна припомка, възпитаваща в дух на църковност и родолюбие, образец на каквито е бил блаженопочившият първойерарх на Българската православна църква“.

На 16 септември 1934 г. във Видин се провежда обществено-църковен празник, посветен на екзарх Антим I, в присъствието на Св. Синод в пълен състав, на цар Борис Трети, на княз Кирил, на министъра на вътрешните работи и народното здраве Петър Мидилев, а също така и на представители на правителството, генерали, военни, официални лица и множество граждани. След отслужването на св. Литургия в новата митрополитска църква „Св. Николай Мирликийски“ се извършва тържественото освещаване и откриване на мавзолея-паметник, издигнат върху новия гроб на екзарха.

Конкретните резултати от организираната през 20-те години църковно-благотворителна дейност на Фонд "Епархийска благотворителност“ стават видими за цялото общество през 30-те години на 20 в., когато във Видин започва да функционира новопостроеният Дом за християнска просвета и добротворство. Домът е разположен в непосредствена близост до старинния храм „Св. вмчк Панталеймон“ и е част от т. нар. „Митрополитски комплекс“. От 1934 до 1946 г. тук функционира Епархийското девическо занаятчийско училище „Тома Лозанов“, което се издържа със средства, отпускани от Епархийския фонд, и в него се полагат грижи за образованието и физическото укрепване на бедните ученички. В спомените си митр. Неофит отбелязва своето удовлетворение от осъществяването на четирите идеи за благотворителност в града чрез съществуването на Дома за християнска просвета и добротворство:

„Слава Богу! И четирите тия идеи благополучно се осъществиха. Дни на радост и душевно задоволство живях години наред. Обществен духовно-културен развой чрез големи събрания в салона; религиозно-нравствена просвета чрез тържествени служби в новия великолепен храм; специална занаятчийска просвета в професионалното ни девическо училище; бликаща радост у наситените гладни деца в безплатната трапезария; кипящ църковно-производителен труд в свещоливницата! И всичко това тук, в Дома за християнска култура и добротворство! Всичко това е отдавна мечтано малко постижение! Но колко много и неизразима душевна радост ми създаде то! Но, уви, само подир десетина години тая голяма радост ми биде отнета! Хубавият ни епархийски Дом за християнска култура безправно биде заграбен и входът в него за нас забранен. Той е в двора на Митрополията, пред очите ни, всеки ден с непреодолима душевна мъка наблюдаваме неговото разрушение…“.

През 1935 г., в памет на покойния си син и умрялата при раждане съпруга, митр. Неофит дарява на Епархийския духовен съвет в гр. Видин ценни книжа с номинална стойност 500 000 лв за учредяване на фонд „Желязка презвитера и син Желязко“, чиито годишни приходи, по волята на дарителя, се предоставят на Видинското женско благотворително дружество „Развитие“. През 1940 г. със средствата от този фонд е построен Детски дневен дом за деца от три до седем години в гр. Видин. В автобиографичните си бележки митр. Неофит изповядва мотивите за своите действия:

„Проповедникът е силен с благото си слово за милосърдие и добротворство. Но той е привлекателен, ако може лично да оделотворява това благо слово. Казано е: добрата дума трогва, а добрият пример привлича. Много и сериозно съм мислил върху тия истини. Плод на тази мисъл е създаването на Детския дневен дом във Видин. Исках да оделотворя някоя частица от проповедите си за милосърдие и добротворство. Скромно, твърде скромно живях много години. Спестявах по нящо от заплатата си, която получавах от държавата. Придобивах нящо и с писалката си. И когато видях, че се събра една порядъчна сума, пристъпих да построя Детския дневен дом. Сградата е просторна, два и половина етажа, твърде солидна и кокетна външно. Разпределена на 20 отделения и широк салон, трапезария, кухня и складове. Предназначена да побира свободно 150-200 бедни деца, предимно на фабрични работници. Често посещавах и аз тук и благославях бедните, добре нахранени и весели малки деца, и се утешавах с това прекрасно дело, толкова повече, че детският дом бе свързан с името на моя покоен син“.

Като наместник-председател на Св. Синод (1930-1944 г.) Видински митр. Неофит е още един от нашите архиереи, допринесли за спасяването на българските евреи по време на Втората световна война.

След държавния преврат на 9.9.1944 г., той подава оставка като наместник-председател и се отегля във Видинска епархия. Не приема и не сътрудничи на комунистическата власт, която заграбва църковните фондове, сгради и имоти. Наблюдаван е и е следен от Държавна сигурност като „фашист и реакционер“.

След смъртта на митр. Неофит Видински през 1971 г. делото му постепенно се забравя.

Вижте още: Двери представя филма „Добротворецът“ в памет на митр. Неофит Видински


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/6y9ry 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Бог слиза при смирените, както водата се стича от хълмовете към долините.

Св. Тихон от Воронеж