Чумната пандемия от средата на 14 в. в омилиите на св. Григорий Паламà

По всички стандарти и критерии в средата на 14 в. е налице пълен колапс на византийското общество – социален, политически, икономически и военен. Нещо повече, към това пълно разпадане се прибавя и демографският дефицит, вследствие разпространението на чумната пандемия (1347-1350 г.), покосила над един милион балкански жители.[1] Същевременно религиозните текстове от тази драматична епоха не отразяват и сякаш премълчават за подобен крах, въпреки че авторите им са били напълно наясно със случващото се. На пръв поглед омилетичното творчество на св. Григорий Паламà също е напълно „безмълвно“ за конкретно-историческите проблеми и социално злободневие като разпространението на „Черната смърт“ в столицата на Византийската империя. Но само на пръв поглед!

Известно е, че св. Григорий Паламà е бил забележителен проповедник, оставил шестдесет и три омилии (беседи), които покриват почти пълния кръг от неделни и празнични дни и които са венецът на неговото творчество.[2] Тези омилии са посветени главно на тълкуване и изясняване на евангелски събития като Преображение Христово, Възкресение, Рождество, Успение Богородично, евангелските притчи, църковните празници и т. н.

Опитът ни да изследваме дали и по какъв начин чумната пандемия, поразила голяма част от населението на Византия, е засегната в омилиите на св. Григорий извади на преден план съдържанието на омилии 31 и 39.[3] Основната тема на тези омилии е смисълът на болестите и смъртта. Знаем, че Омилия 31 е произнесена на молебен, извършен на 1 август, но годината е спорна, а Омилия 39 е изнесена при обществено моление на о-в Лимнос, в близост до мястото на върлуваща повсеместна смърт.[4]

Според прот. Йоан Майендорф Омилия 31 съдържа споменаване на болестта на самия св. Григорий,[5] от която той умира през ноември 1359 г: „… откъде у нас идват плътската немощ и недъзи, кой е виновен за смъртта на тялото и за самата смърт?“.[6] Според Робърт Синкевич обаче нищо не ни задължава в това споменаване да търсим какъвто и да било личен елемент.[7] След споменаването на разпространението на чумата през лятото, и особено през месец август, св. Григорий отбелязва:

От четирите годишни времена най-опасно за здравето е лятото, а от летните месеци особено опасен е август, защото нашият организъм, разгорещен от усилващия се зной и високи температури, става възприемчив за болестите… И така светите отци, знаещи, че това време е опасно за здравето и способства за заболяванията, са установили да извършваме водосвет и да се освещаваме със светената вода, към която пристъпваме с вяра, за да надмогнем поразяващата ни болест. Те още ни учат, ако някой оздравее, да не прибягва към знахари и магьосници, а към Бога и през целия си живот да Му принася моление, молитви и молебени. Прибягващите към знахари и магьосници отричат Божието битие, свързват се с демоните и умъртвяват своята душа.[8]

Трикратната употреба на личното местоимение „нас“ следва да се разбира по-скоро общо, насочено към паството, отколкото лично за проповедника. Неоспоримо е, че омилията е произнесена на 1 август в година, когато чумната епидемия е изключително жестока (седемкратна употреба на думата болест и производните: здраве, оздравяване, опасно, поразяване, умъртвяване в текстов пасаж от тринадесет реда). Очевидно, основният проблем в анализирания текст на св. Григорий е въпросът за произхода на смъртта и болестите. Изглежда ситуацията по онова време е толкова трагична, че мнозина обвиняват Бога за избухването на епидемията и смъртните случаи. Някои дори прибягват до вещици и магьосници, отчаяно търсейки лек. В подкрепа на тази теза са и резултатите от анализа на ключовите думи като болест, смърт, грях и тяхната честота на употреба в целия текст, които са представени в Таблица 1.

Таблица 1:

Прави впечатление, че най-често в Омилия 31 са споменати символите „смърт“ и „грях“. Този факт е обясним, като имаме предвид разбирането на св. Григорий Паламà, че „не само смъртта, но и болестите и немощите на тялото имат свое начало в греха“.[9] Екзистенциалната трагедия на човека, която е белязана от греха и смъртта, се съотнася пряко със социалната драма. Неслучайно в текста богословските категории „смърт-грях“ се успоредяват с маркерите на социалното зло: „болест-бедност“.

Точно в средата на омилията св. Григорий твърде неочаквано променя темата от смъртта и болестите към обсъждане на Блаженствата. „Блажени бедните духом“ (Мат. 5:3). След това, не по-малко рязко, той се връща обратно към първоначалната тема.[10] Отклонението изглежда механично и не на място, макар че би могло да бъде обяснено. Смъртта – както на тялото, така и на душата, – има своя произход в греха, и затова от нас се изисква покаяние. Какво по-силно доказателство за нищетата на духа са болестите и смъртта, на които сме подвластни? Те явяват пред очите ни реалност, за която здравият човек нехае, измамно чувствайки се богат в пълнотата на душевните си и телесни сили. За да живеем пък в покаяние, трябва да се научим да бъдем бедни духом.

Съществува обаче друго възможно обяснение за отклонението към Блаженствата в тази омилия. През 1345-1346 г. св. Григорий Паламà пише духовен трактат, адресиран към монахиня на име Ксения.[11] Един раздел в този труд е посветен на разсъждения върху същите онези Блаженства, които се обсъждат в Омилия 31.[12] Въпреки че сходствата не са буквални, акцентът е един и същ: истинската бедност, бедността „по дух“ трябва да бъде основана на смирение. Малко по-късно в същия труд св. Григорий се позовава на второто блаженство като база за своите разсъждения върху πένθος (μακάριοι οἱ πενθοῦντες).[13] В Омилия 31 св. Григорий цитира първите четири блаженства, непосредствено преди да подхване темата за бедността, а по-нататък в заключението се извинява, че не е имал достатъчно време, за да коментира и останалите.[14] Нещо повече, обговарянето на бедността в трактата до Ксения се предхожда от размисъл за смъртта на душата и тялото.[15] Отново акцентът буквално съвпада с този в Омилия 31. Тези обстоятелства дават основание на Синкевич да отнесе датата на написване на Омилия 31 близо до тази на трактата до Ксения, т. е. към 1348 г., а не в 1359 г. както твърди о. Йоан Мейендорф.

Омилия 31 е адресирана към аудитория от миряни. За това свидетелства пасажът, в който св. Григорий говори за монасите като за „онези, които приветстват бедността на тялото, предизвикана от въздържанието и за които недоимъкът е по-желан, нежели охолството“. След което добавя: „… ако не изберем да бъдем бедни по този начин, нека бъдем съпричастни към бедните хора, като им даваме милостиня и споделяме с тях онова, което притежаваме“.[16]

Чумата обхваща Константинопол в 1347 г. и през следващата година унищожава голяма част от населението на града.[17] През август 1348 г. заразата е била вероятно най-жестока. Твърде възможно е именно това да е бил поводът за въпросната омилия на св. Григорий. Той взима участие в събора, проведен през септември 1348 г., и поради това е напълно оправдано да предположим, че август същата година светителят е пребивавал в Константинопол.[18]

Чумата, пренесена от генуезките кораби в Константинопол, скоро преминава през черноморските византийски брегове и достига до градовете в Тракия, Македония, Далмация, пристанищата в Южен Пелопонес, егейските острови и др. Всъщност „Черната смърт“ предизвиква ужасяваща смъртност сред византийското население и дава допълнителен тласък на катастрофалния упадък във Византия, дестабилизирайки още повече държавните структури и давайки повече шансове за османските завоеватели. Логично е хората от онова смутно време да са се питали защо тези злини и бедствия се стоварват върху тях. Като истински духовен пастир, откликващ на нуждите на паството си, св. Григорий Паламà се опитва да намери отговор на тревожните въпроси на своето време.

От житието на св. Григорий Паламà е известно, че през 1349 г. той е изпратен на о-в Лимнос, за да умиротвори местното население, противопоставящо се срещу властта на имп. Йоан VI Кантакузин. Междувременно „Черната смърт“ от Константинопол се разпространява и достига до острова. Можем да свържем произнасянето на Омилия 39 с небивалата и непрекъсваща смъртоносна чумна епидемия на Лимнос.

В Омилия 39[19] Солунският архиепископ свързва огромното бедствие, сполетяло неговите съвременници, с нравствения упадък в обществото, предизвикал справедливия Божи гняв:

Ако ние всячески избягваме нашите беззакония и чрез дела на покаяние и изповед за нашите прегрешения умилостивим Бога с действено смирение, то тогава Божието човеколюбие ще заличи нашите недостатъци и още сега ще се избавим от Божия гняв и от тази несвоевременна и масова смърт, която може да се превърне във всеобща гибел.[20]

В увода на тази омилия св. Григорий изобличава нравственото разложение, което е обзело обществото – хората са се отдали на „ежедневно пиянство и разврат“, прекарват живота си в „неправда и корист“, „извършват грабежи и кражби“, „изпитват завист и ненавист едни към други, злословят и отхвърлят всяка добродетел и сдържаност“. След като изобличава „пиянството като порок, извращаващ разсъдъка и отслабващ тялото“,[21] той се спира върху един още по-тежък порок, какъвто, според него, е натрупването на богатство по нечестен начин:

Сред нас се намират хора, които са се обогатили не само чрез праведни методи, но чрез похищение от бедните, като са изпаднали в алчност, която според апостол Павел е идолопоклонство по-голямо от сребролюбието – източникът на всички злини. И това се отнася не само до нашите управители, но и до търговците и продавачите, които нанасят велик ущърб на купувачите, когато не използват правилно везните и лъжат в мерките. За това и за подобни неща сега сме наказани и ще бъдем още наказани, защото търсим изцеление от бедата, а в същото време към съществуващата вина, за която сме наказани, прибавяме нова. Знаете ли какво голямо зло се явява алчността. Вие можете да го видите в епидемията, от която сега всички страдаме, защото виждате как кръвта, явяваща се един от елементите на тялото, когато непомерно се увеличи като количество, донася смърт на заболелия от тази болест. И така, както натрупването на излишъци в тялото разрушава самото тяло, така алчността разрушава и умъртвява душата, изгонвайки от нея Божията благодат.[22]

Във въпросния откъс личи античният възглед за етиологията на болестите, който византийското общество усвоява – човешкото тяло боледува, когато се наруши балансът между четирите основни течности, от които е съставено (кръв, лимфа, черна и жълта жлъчка). Този възглед християнските автори използват, за да докажат по аналогия, че обременяването на човешката душа със страсти и грехове, нарушава нейния „духовен баланс“ и я води към болест и смърт.

Интересен е резултатът от текстовия анализ на Омилия 39. Честата употреба на ключовата дума „смърт“ е следвана от „грях“ и „пиянство“. „Непоносими бедствия, поразяващи тялото“, „епидемията, от която всички страдаме“, „жестоки смъртоносни удари“ – ето думите, с които св. Григорий сочи конкретните измерения на върлуващата болест. От патоса на тази омилия и картината, която тя пресъздава, можем да твърдим, че е налице ангажиране към социалните проблеми на обществото и енергично търсене на изход от критичната ситуация.

Таблица 2:

Очевидно авторът свързва чумата с Божие наказание. Трябва да подчертаем обаче, че тя не е онова наказание, което очаква грешниците във вечността. Ако би било така, то чумата би се гледала като нещо, на което не бива да се противостои. И тогава биха имали основание онези, които твърдят, че исихазмът пропагандира несъпротивление на злото и отвръща погледа на човека от реалните проблеми на времето към мистичните измерения на Царството небесно. Напротив, свидетели сме на тъкмо противоположния подход: св. Григорий очертава социалния проблем и призовава към непримиримост със социалното зло. Неоправдано е да очакваме от него – а и от когото и да било по онова време – предписването на медицински мерки за справяне с пандемията.

Средновековните хора не са знаели почти нищо относно етиологията и начина за разпространение на чумните заболявания. От описанието на страшната епидемия, което предлага св. Григорий Паламà, преплитайки темата за болестта с темата за греха, алчността и пиянството, можем да предположим, че става дума за „септичната чума“, която е предизвиквала бързо и фатално отравяне на кръвта, а може би става дума и за съчетаването ѝ с „бубонната чума“, която е предизвиквала смъртоносно възпаление на лимфните възли. Както е известно, чумната пандемия, разпространила се на Балканите в периода 1347-1350 г., е представлявала комбинация от трите познати видове чума: „пневмоничната, поразяваща белите дробове“, „бубонната“ и „септичната“. Най-разпространена е била бубонната, която в същото време е била най-малко смъртоносна, убивайки 50-60% от своите жертви. Вторият вид, или пневмоничната, е била пренасяна непосредствено от човек на човек, по въздушно-капков път, и макар да е била най-рядко разпространената, тя е била най-смъртоносната от трите вида, тъй като е завършвала с кома и смърт в 95-100% от случаите. Третият вид, както и първият, е бил причиняван от паразити и е бил изключително рядък, но и толкова фатален, колкото и пневмоничната чума.

За съвременния изследовател темата за разпространението на чумната пандемия в Европа и Азия през 14 в. е добре известна и изследвана. Ивелин Иванов, в статията си „Чумата в Европа и българските земи в края на Средновековието“,[23] обяснява подробно етиологията на болестта и безпомощността на средновековния човек пред нея. Чумата се е разпространявала чрез бацил, известен сред бактериолозите и епидемиолозите като Yersinia pestis, който в нормални условия живее в храносмилателния тракт на два вида бълхи – Xenopsilla cheopis и Cortophylis fasciatus, живеещи като паразити върху черния плъх – Rattus rattus.[24] Освен от тях, чумната бактерия се е пренасяла и чрез човешката бълха (Pulex irritans). В повечето случаи чумата се е предавала чрез ухапване на човек от бълха, прониквайки в тялото на жертвата чрез ухапването. Макар чумният бацил да е бил устойчив, съществуват обаче две условия, при които той няма големи шансове за разпространение. Той не може да проникне през кожата самостоятелно и не е силно активен и смъртоносен при температури на околната среда по-ниски от 15-20 градуса по Целзий. Това обяснява една от особеностите в разпространението на „Черната смърт“, която е била най-активна и най-смъртоносна в Европа през лятото и есента и е затихвала през зимата и пролетта. Освен това продължителността на въздействието ѝ в топлите райони на Средиземноморието е била по-голяма (от май до октомври включително) в сравнение със Северна Европа (от юни до септември). В Скандинавския регион нейните периоди и мащаби на разпространение са били още по-ограничени. Оказва се, че разпространението на чумата не е било възможно без заразени популации от паразити (бълхи) и пренасящи ги заразени гризачи (по-рядко хора, други животни или търговски стоки), които поддържат разпространението на болестта.[25]

Ако чумата се е пренасяла единствено от хората, то разширяването ѝ е могло да бъде ограничено и спряно въпреки примитивните условия на здравеопазване, но хората не са знаели кой е нейният истински преносител. В този смисъл търговските пътища и преносът на стоки са били наистина важен фактор, но не толкова заради прякото заразяване на човек от човек, а по-скоро заради пренасянето на заразени бълхи и плъхове, т. е. най-вече чрез морската търговия. Показателен в това отношение е фактът, че чумата е била особено опустошителна в пристанищни градове и през тях е навлизала във вътрешността.[26]

На финала на Омилия 39 св. Григорий се връща към темата за смъртта, за да призове към покаяние слушателите си и за избавление от Божия гняв:

Да, страшна е прочее смъртта, настъпилата и очакваната, но много по-страшно е да не се отречем от греховете си, защото заради тях идва наказанието, а сетне следва предаване на безкрайни мъки, каквито на никой от нас да не му се случва да изпитва. Затова, ако настоящите бедствия ни се струват непоносими, макар и да са преходни и да засягат само тялото, то какви биха били тези, които заедно с тялото, разболяват и душата и от които никога не бихме могли да получим избавление. Нека се каем, братя, и да се обърнем показвайки покаяние на дело и на думи, и да паднем пред Бога, и със съкрушено сърце да казваме: „Господи, в яростта Си не ме изобличавай и в гнева Си не ме наказвай“ (Пс. 37:1), но постъпи с нас според Своята милост. Защото Бог е близък към тези, които Го призовават, ако викат към Него не само с уста, но и с ум, с дела и се обръщат към Него с начина си на живот. (Обърнете се към Мене и Аз ще се обърна към Вас – Зах. 1:3), казва Господ (и греховете ви не ще спомена – Ис. 43:25).[27]

Трябва да се обърне специално внимание на факта, че св. Григорий Паламà е чужд на фаталистичния патос и не гледа на чумата на като изкупване на грехове. Чумата, както и смъртта, болестите и социалното зло, е следствие от греха, разбиран като състояние на човешката природа след грехопадението. На чумата по-скоро се гледа като на предобраз на участта на грешниците. Акцентът, който поставя светецът е върху преобръщането на целия човек, преобразяването и насочването му към Бога с целия си ум, сърце и начин на живот.

В заключение можем да кажем, че св. Григорий Паламà не е оставил съчинение, в което систематизирано да излага медицинска концепция за справяне с пандемията. Както вече беше споменато, нивото на познанията по медицина през онази епоха не позволява това. В неговите омилии обаче присъстват темите болест, смърт, пораза, бедствие, които са били част от живота на християните тогава. Св. Григорий Паламà не остава безмълвен свидетел на страданието и призовава към лична промяна, а оттук и към социална активност, защото според него изходът от тази критична ситуация е в две измерения: в хоризонтален план – в подобряване на обществения морал и междучовешките отношения, което, във вертикален план, ще доведе до помиряване с Бога и прекратяване на болестта.

В заключение бих искала да завърша с описанието на престоя на св. Григорий на о-в Лимнос, написано от неговия житиеписец Константинополския патр. Филотей. Той разказва как светителят изпълнява пастирските си задължения в условията на бушуваща смъртоносна зараза, без ни най-малко да се колебае да се отзовава на призивите на хората дори в най-отдалечените места и малки селца:

И ето че скоро след пристигането на Григорий на острова по градове и села се появи смъртоносна епидемия – чума. Тогава страдащите викали при себе си за утеха и помощ своя архипастир и добрият пастир, без ни най-малко да се колебае, още при първия призив отивал навсякъде, в най-отдалечените места и села, докато в същото време неговите служители поради страх от зараза отказвали да го следват, освен малцина, имащи силна вяра в Бога; извършвал кръстни ходове около града и с усърдните си молитви, както заедно с народа, така и извършвани насаме от него, спрял разпространението на заразата и прогонил смъртта.[28]