Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (54 Votes)

Yosif IОсобености на синодалното управление на Българската православна църква в периода 1915-1945 г.[1]

След смъртта на екзарх Йосиф през 1915 г. Българската екзархия в продължение на тридесет години остава без свой предстоятел и се управлява от избиран от митрополитите временен наместник-председател на Св. Синод. Защо се стига до това положение и какви са политическите, дипломатическите и международните фактори, довели до отказа от избор на екзарх и до въвеждането и утвърждаването на синодалната форма на управление на Българската православна църква? Може ли да се говори за децентрализация на църковната власт и наличие на центробежни сили при отсъствие на обединителната фигура на екзарха или патриарха? Българската екзархия в условията на наложена институционална криза съумява ли да намери отговор на новите социални и политически предизвикателства и да осигури нормален духовен живот на своите пасоми? Още повече, че разглежданият период е наситен с исторически събития (участието на страната в две световни войни, втората национална катастрофа от началото на 20-те години на 20 в. и икономическата криза от началото на 30-те години на 20 в.), които налагат на висшата йерархия да преосмисли следоосвобожденското църковно статукво, обслужващо националната идеология и да ревизира отношенията си с държавата. Това са част от въпросите, които задават съдържателното поле на настоящето изследване.

Изследването се фокусира върху организацията и структурата на църковната институция, особеностите на синодалния модел в условия на схизма, личностите, които стоят начело, конфликти, събори, решения, феодализация, лошата практика на назначаване на епископ без епархия. Акцентира се върху Първия църковно народен събор (1871 г.), Втория църковно-народен събор (1921-1922 г.) и архиерейските събори през 20-те и 30-те години на 20 в., които задават нормативната рамка на функционирането на синодалния модел.

Сериозните изследвания за Българската църква през модерността са неравномерно разпределени хронологически – те засягат предимно нейната история през втората половина на 19 в. и втората половина на 20 в.[2] Реалната историографска ситуация разкрива наличието на ниша в академичните изследвания, свързани с българската църковна история през първата половина на 20 в. и особено що се отнася до междувоенния период (1919-1939 г.). В този смисъл целта на настоящия доклад е да представи един недостатъчно изследван исторически проблем, какъвто е въпросът за особеностите на синодалното управление на Българската екзархия в периода 1915-1945 г., защото в неговото изясняване се съдържа липсващата брънка от смисловата и интерпретационна верига на църковните процеси от Възраждането до епохата на комунизма и съвременността. При осмислянето на ролята на Църквата в модерното общество трябва да се има предвид неприложимостта на средновековния теократично-традиционен модел, издигащ Църквата в авторитет, който легитимира държавната власт, превръщайки се по този начин в официален идеологически апологет на властта, дадена „свише“. През наблюдавания период по-скоро става въпрос за предоговаряне на границите на църковната автономия и проблемното функциониране на църковната институция в режим на настъпваща секуларизация. След Освобождението домирнирането на политическата целесъобразност и националните идеали налагат на Българската православна църква да направи редица компромиси спрямо държавната власт, сред които остава незавършеността на нейното институционално изграждане.

Българската православна църква влиза в следосвобожденската епоха със самочувствието на духовна майка на българската държава и училище. От висотата на тази позиция и представата за собствените си заслуги пред българския народ тя се опитва да играе ключова роля при утвърждаването на националната идеология, в държавната политика, училищната просвета и гражданския сектор. Тази претенция се обосновава с факта, че учредяването на Българската екзархия през 1870 г. и приемането на Екзархийския устав през 1871 г. исторически предшестват националното освобождение и създаването на независима българска държава със своя територия и конституция. Ето защо историческите корени на синодалната форма на управление на БПЦ трябва да се потърсят още в самото начало. Според текстовете на Екзархийския устав от 1871 г., „Св. Синод е върховното духовно началство на православните християни в Екзархията“,[3] т. е. екзархийската църква е синодална, а властта на екзарха е твърде ограничена, той е „пръв сред равни“ и не може да решава по църковните въпроси нищо без мнението на синодалните членове“.[4]

След Освобождението, по волята на Берлинския конгрес през 1878 г. Българската православна църква се оказва с раздвоен диоцез: единият – в границите на Княжество България, а другият – на територията на Османската империя.[5] Въпреки че се афишира като символ на църковно-националното единство на българския народ (независимо от политическите граници), двете половини на Екзархията поемат по различни пътища. През 1880 г. екзарх Йосиф се завръща в Цариград, където е седалището на Екзархията, и до 1913 г. и успява да запази нейния статут на единствената общобългарска институция, която представлява и защитава пред султана българите, останали в пределите на Османската империя.

В Българското княжество настъпват сериозни изменения в обществените функции и привилегии на църквата. Най-напред, с чл. 39 от Търновската конституция се установява синодалният характер на управлението на БПЦ, гарантира се автономията на църквата от държавата и се утвърждава възгледът за нейната национално-обединителна функция.[6] Носител на върховната духовна власт в Княжеството е Св. Синод, състоящ се от четирима митрополити, избрани от всички архиереи. В конкретния исторически период до края на 19 в. Св. Синод включва т. нар. „могъща четворка“ на Варненско-Преславския митр. Симеон, Доростоло-Червенския Григорий, Търновския Климент и Врачанския Константин, която ръководи църковния живот. Св. Синод не се състои от всички митрополити и епископи, а само от избрани от тях четирима архиереи. Синодът има богословски и църковно-съдебни компетенции. За член на Синода може да бъде избран само митрополит, който е управлявал епархия в продължение на четири години. Продължителността на синодалния мандат също е четири години. Никой няма право да присъства на заседание на Синода, ако не е негов член.

От юридическа гледна точка новият статут на Княжеството налага изготвянето на проекти за изменение на Екзархийския устав. В условия на сложни, остри политически конфликти през 1883 и 1895 г. се приемат без църковно-народен събор два приспособени за Княжеството екзархийски устави.[7] Като цяло наложените промени са в посока налагане на клерикализма като девиация от православния етос и изключването на миряните от управлението на църквата на всички равнища, познати от Екзархийския устав от 1871 г. За засилената роля на Св. Синод говори новоприбавеният чл. 180 от Екзархийския устав от 1895 г., според който църковният устав е закон и той може да се променя, допълва или отменя само по искане на Св. Синод. Народното събрание като висш законодателен орган в държавата няма право да законодателства по църковни въпроси без знанието и одобрението на Св. Синод.[8]

До Балканските войни се наблюдава остра поляризация на лична основа между екзарх Йосиф в Цариград и синодните архиереи в София, начело с Варненско-Преславския митр. Симеон. Спорът е особено остър по въпроса какво представлява БПЦ и кой трябва да я управлява. Разногласията прерастват в конфликт и се стига почти до прекъсване на каноничното общение между архиереите от двете части на Екзархията – по сполучливото наблюдение на Светлозар Елдъров – до схизма в схизмата.[9] Духът на разединение поразява църквата чак до върховете на нейното управление. Отгласите от конфликта между екзарх Йосиф и митр. Симеон Варненски слагат своя траен отпечатък върху последвалите събития през целия междувоенен период.

Вторият църковно народен събор (1921-1922)

Началото на самостоятелното управление на БЗНС съвпада с всенародните чествания на петдесетгодишния юбилей от учредяването на Българската екзархия (1870 г.). Юбилейните тържества обаче не могат да скрият дълбоката криза, в която се намира по това време Българската православна църква – тя е в схизма (международна изолация) спрямо останалите православни църкви, няма екзарх и ясна концепция за бъдещето. Всеобщото разочарование и униние поради краха на националния идеал след края на Първата световна война се съчетават с нарастващото недоволство и критика в обществото срещу Св. Синод на БПЦ заради несвикването на църковно-народен събор в продължение на 50 години и ограничената роля на миряните в църковното управление.[10]

Стремежът към реформи и обновление в църквата намира политическа подкрепа от правителството на БЗНС. Реформаторският патос, с който се отличава земеделският режим, начело с Александър Стамболийски, пряко засяга църковните интереси и се стига до безпрецедентен до този момент сблъсък между правителството и Св. Синод. Въпросът за по-широкото участие на миряните в църковното управление политически се интерпретира от земеделското правителство като налагане на „народовластие“ в църквата. Затова А. Стамболийски лично се ангажира със свикването и провеждането на Втория църковно-народен събор и дори заплашва Св. Синод, че ще бъде арестуван и на негово място ще бъде установено временно църковно правителство. На 15 септември 1920 г. Земеделската парламентарна група внася в Народното събрание свой проектозакон за изменение и допълнение на Екзархийския устав, който не е съгласуван със Св. Синод. Според новия законопроект, приет на 6 октомври 1920 г. и публикуван в ДВ бр. 177 от 5.11.1920 г.,[11] се отменя чл. 180 от устава (1895 г.) и се възстановява чл. 134 от ЕУ от 1871 г., според който Св. Синод е длъжен да свиква църковно-народен събор на всеки четири години. Всички представители на Църковно-народния събор са равноправни. Председателят се избира от събора измежду архиереите. Разноските за този висш църковен форум се поемат от държавата. Според закона на Стамболийски, ако Св. Синод в двумесечен срок не свика църковно-народния събор, това ще направи Министерският съвет с царски указ и в едномесечен срок.

В отговор на тази пряка държавна намеса Св. Синод свиква Архиерейски събор (1920-1922 г.), на който се настоява за отлагане на провеждането на събора и за промяна на закона.

Отговорът е безкомпромисен: синодните старци са обвинени, че „подстрекават народа към неизпълняване на законите“ и са заплашени със съд.[12] Обвинението се гради върху телеграма на Св. Синод до подведомствените му свещеници и мирски лица, с която им се забранява да участват в избора на делегати за събора. Действията на правителството се интерпретират в синодния официоз Църковен вестник като връщане към Средновековието, като опит с полицейски средства да бъде разрешен един чисто църковен въпрос, какъвто е въпросът за състава на събора и неговото свикване, компетенции, вътрешно-правови отношения. Поставя се и въпросът за допустимата намеса на държавата в църковните дела и се акцентира върху посягането на автономността на църковната институция.

В крайна сметка се постига компромисно решение и на 6 февруари 1921 г. се открива Вторият църковно народен събор (6.2.1921 – 16.2.1922 г.). На заседанията на този висш църковен форум участват 280 души, от които 128 духовници и 152 миряни, включително 75 представители на епархиите от загубените български земи. Ключова роля за протичането на събора изиграва неговият председател митр. Неофит Видински, който с личното си посредничество между Синода и правителството допринася за изглаждането на конфликта.

Съборът се открива с многочасова реч на министър-председателя А. Стамболийски, който най-пунктуално в двадесет и шест точки представя идеите си за реформи и обновление на църквата. Според оценката на Св. Синод, направена през 1934 г., ползата от събора е била много голяма, защото той е станал „законен отдушник на накипялото народно негодувание срещу някои църковни водачи и бивши синодни владици. Съборът е изобличил размирниците в църквата, възстановил е авторитета на екзарх Йосиф, признал е и е узаконил правото на архиерейско вето по въпросите от канонически и богослужебен характер.[13]

Според анализа прот. проф. д-р Стефан Цанков, най-голямото постижение на Втория църковно-народен събор е, че възстановява съборните начала на управление на църквата и изработва нов Екзархийски устав, който е системна и подробна кодификация на българското църковно право със своите петстотин шестдесет и осем члена. Екзархийският устав[14] от 1922 г. разделя основните функции на църковната власт на законодателни, съдебни и административни. В този смисъл основният законодателен орган в БПЦ е църковно-народният събор, а в отделните епархии това са епархийските събори. Административното управление се осъществява от постоянно присъствие на Св. Синод (с председател – екзарх), който ръководи административно-управителните дела на църквата. Изработеният в условия на противоречия и компромиси от страна на държавата и църквата устав е приет от Църковно-народния събор, но не е гласуван от Народното събрание поради падането от власт на правителство на Стамболийски и така не влиза в действие. Върху неговото законодателно дело обаче се стъпва при последвалите опити за промяна на Екзархийския устав през 30-те и началото на 50-те години на 20 в.

Като цяло за дейността на Втория църковно-народен събор може да се направи извода, че той определя кръга от основни задачи, които обществото очаква от църквата, а именно: активизиране на религиозното чувство на вярващите чрез привличане на хората в храмовете; благотворителна грижа за жертвите на войната – инвалиди, сираци, вдовици, бежанци; отпор на болшевишките и антидържавни настроения и учения и засилване на религиозно-просветната и социално-милосърдна дейност на църквата. Тези задачи БПЦ припознава като основни аспекти на своето участие в общонационалния дневен ред през междувоенния период. На Втория църковно-народен събор, както за целия междувоенен период остават отворени и нерешени въпросите за избор на нов екзарх и свалянето на схизмата над БПЦ поради нежеланието на правителствените среди, защото това би означавало отказ от националния идеал за обединение на българските земи.

Провеждането на единствения църковно-народен събор (1921-1922) в историята на Третото българско царство е и единственият компромис, постигнат между Св. Синод и земеделското правителство. Останалите радикални действия на земеделците – отнемането на сградата на Софийската духовна семинария и преместването ѝ в Рилския манастир, както и отнемането на манастирските имоти – водят до изостряне на антагонизма между църквата и земеделската власт. Институционалната война между Св. Синод и правителството на Александър Стамболийски поставят църковните архиереи сред моралните поддръжници на деветоюнския преврат от 1923 г. и искрени врагове на БЗНС.

След като проектът за Еказрхийски устав от 1922 г. не влиза в сила и не се свиква друг събор, през 20-те и 30-те години на 20 в. архиереите периодично се събират, за да решават църковни въпроси и не веднъж стигат до извода, че изборът на екзарх и преместването на седалището на Екзархията от Цариград в София са канонически необходими, но политически неосъществими поради схизмата и държавните интереси.

Архиерейските събори през 30-те години на 20 в. и техните решения

През 1932 и 1933 г. на Архиерейски събор се приема съкратен вариант на проектоустава от 1922 г. (от петстотин шестдесет и осем члена новият вариант е съкратен до двеста и деветдесет),[15] който е предаден за узаконяване на новото правителство след преврата от 19 май 1934 г. О. проф. С. Цанков отбелязва, че поради настъпилата промяна в държавното управление и практиката да се действа чрез „наредби-закон“, без гласуване от Народното събрание, тогава е съществувала реална възможност да се узакони и влезе в сила съкратеният проектоустав. Възникналите обаче остри писмени и вестникарски разправии между митр. Симеон (подкрепян от Старозагорски Павел и Доростоло-Червенски Михаил) и членовете на Св. Синод, дискредитират архиереите пред правителството и не се постига търсеното узаконяване на проекто-устава.

За да се разберат причините за този вътрешноцърковен конфликт трябва да се отвори следната скоба. През междувоенния период на върховете на църковното управление идва нова генерация църковни лидери – всички с висше богословско образование, получено в чужбина, с богат преподавателски или църковно-административен опит, натрупан от тях в качеството им на ректори на духовни учебни заведения или като епархийски протосингели и синодни чиновници.

В редиците на новото поколение през 20-те и 30-те години на 20 в. се откроява името на Видинския митр. Неофит, председател на Втория църковно-народен събор (1921-1922 г.), най-дългогодишен наместник-председател на Св. Синод (от 1930 до 1944 г.) и член на Св. Синод от 1919 г. С неговото име и авторитет на несменяем деец на църковната управа в продължение на повече от 20 години, са свързани реформите за активизиране на социалната и духовно-просветна дейност на БПЦ. Той е инициатор на създаването на благотворителни фондове към митрополиите за отделяне на собствен финансов ресурс за социално подпомагане на най-нуждаещите се членове на обществото. В областта на църковната дипломация за издигане международния авторитет на БПЦ се откроява фигурата на Софийския митр. Стефан. И двамата са духовни чеда на екзарх Йосиф и през 1934 г. като членове на Св. Синод те са въвлечени в остър конфликт с Варненския митр. Симеон, който атакува новата посока на реформи в дейността на църквата и рязко се дистанцира от нея. Моята теза е, че в конфликта с митр. Симеон Св. Синод преосмисля критично миналото и показва решителността си за нормализирането на институционалния статут на църквата. В същото време може да се твърди, че „феодализацията“ в БПЦ, за която говори М. Методиев при анализа на съвременните църковни процеси, има своя прецедент в действията на митр. Симеон Варненски през 30-те години на 20 в., но това е предмет на допълнително изследване.

През 1937 г. се реализира синодалната реформа, която премахва четиричленния състав на Св. Синод. С наредба-закон на правителството, потвърдена с царски указ, се приемат следните промени в Екзархийския устав: Синодът се състои от Екзарх и от всички епархийски архиереи. Той действа в пълен и намален състав. Св. Синод в намален състав се състои от Екзарха и четирима епархийски архиереи, управлявали епархиите си поне две години, избрани на заседание на Св. Синод в пълен състав с тайно гласуване за двегодишен мандат. Когато екзархийският престол е свободен, до избиране на нов екзарх Св. Синод има временно за наместник председател най-стария по митрополитско служение член на намаления състав на Св. Синод, чието име се съобщава на правителството. Св. Синод в пълен състав се свиква на редовни заседания всяка година през месеците юни и ноември, и на извънредни заседания, когато Св. Синод в намален състав намери за необходимо. Заседанията и на двата състава са редовни, когато се председателстват от Екзарха или негов заместник, в присъствието на най-малко от половината от техните членове.[16]

В годините на Втората световна война при възстановяването на административната юрисдикция на Екзархията върху епархиите във Вардарска Македония и Егейска Тракия (които попадат под български контрол след окупирането на Югославия и Гърция през пролетта на 1941 г.) Св. Синод повдига въпроса за избор на екзарх и дори за възстановяване на Българската патриаршия.[17] Поради нежеланието на държавните власти и съществуващата схизма този проект се проваля. На сагата „Екзархия без екзарх“ се слага край на 21 януари 1945 г., когато при променените вътрешнополитически обстоятелства Софийският митр. Стефан е избран за Български екзарх. С неговото име се свързва помирението на Българската екзархия с Константинополската патриаршия. На 22 февруари 1945 г. Патриаршията издава томос, с който схизмата е прекратена и е признат автокефалният статут на Българската църква. Затварянето на тази горчива страница от нашата църковна история позволява да се издигне на дневен ред въпросът за възстановяването на Българската патриаршия и избора на нов патриарх. Но това е вече друга история.

[1] Тази тема беше представена за първи път с научен доклад на Третия конгрес по българистика, секция История и археология. Подсекция: Българските земи и българите в Новото време (18 – средата на 20 в.).
[2] В българската историография сред проучванията на църквата най-голямо място заемат църковно-народните борби през 19 в. и провъзгласяването на Екзархията. Виж: Т. Жечев, З. Маркова, П. Ников, Х. Темелски. През последните петнадесет години най-репрезентативни за историографската ситуация по отношение на историята на БПЦ са следните автори и заглавия: Елдъров, Св. Православието на война. Българската православна църква и войните на България 1877-1945, С.: „Военно издателство“ 2004; Калканджиева, Д. Българската православна църква и „народната демокрация“ (1944-1953), Силистра: фондация „Демос“ 2002; Любенова, Л. Последните български владици в Македония, С.: „Изток-Запад“, 2012; Методиев, М. Между вярата и компромиса. Българската православната църква и комунистическата държава (1944-1989), С.: Институт за изследване на близкото минало, „Сиела“ 2010; Петков, П. Климент Браницки и Търновски (Васил Друмев) – архиерей и държавник 1878-1901, ВТ: „ПАН-ВТ“ 2000 и др.
[3] В настоящата статия използвам текстовете на Екзархийския устав от 1871 г. и изменените редакции от 1883 г. и 1895 г. по изданието на Христо Танчев от 1904 г., където са публикувани за сравнение трите варианта на екзархийски устави. Виж: Танчев, Х. Екзархийски Устав. Тълкуванията и наредбите на Св. Синод, Министерствата, Върховний кассационен съд и съответствените законоположения, С.: Печатница „Ст. Атанасов“ 1904, с. 7; срв. Устав за управлението на Българската Екзархия, Цариград 1870. с. 1 (http://lib-shumen.iservice.bg/abwstaro/scan/F0000264.PDF), 14.3.2013 г.; Устав за управлението на Българската Екзархия (извлечение от сп. „Читалище“, № 8, 9 и 10), Цариград 1874.
[4] Неофит, еп. Велички Пастирско богословие с каноническо право, изд. Софийското свещеническо братство „Преподобни Йоан Рилски“ – София, 1910 г., Пловдив 2003, с. 95.
[5] Виж: Елдъров, С. Цит. съч., с. 68.
[6] Чл. 39 от Търновската конституция: „Българското княжество от църковна страна като съставлява една неразделна част от Българската църковна област, подчинява се на Св. Синод – Върховната духовна власт на Българската църква, дето и да се намира тая власт. Чрез последната Княжеството съхранява единството си с Вселенската източна църква във всичко що се отнася до догмите на вярата“ (Български конституции и конституцинни проекти, съст. В. Методиев, С.: ДИ „Петър Берон“ 1990, с. 24). По-подробно в: Калканджиева, Д. Цит. съч., с. 28.
[7] Виж: Цанков, С. Измененията на Екзархийският устав и участието на митрополит Симеон в тях, С. 1923.
[8] За неприемливостта от гледна точка на конституционното право на чл. 180 виж: Донкова, Ж. Конституционната уредба на държавно-църковните отношения в България (1879-1991 г.). Модели на държавно-църковните отношения (дисертация за присъждане на образователната и научна степен „доктор“), С. 2004, с. 72.
[9] Елдъров, С. Цит. съч., с. 69.
  • [11] Виж: Първият Църковно-народен събор в Свободна България. Издание на Министерството на външните работи и изповеданията, С. 1921, с. 3-4.
[12] Виж: Църковен вестник, бр. 40, 22 януари 1921 г., с. 1-2.
[13] Виж: ЦИАИ, Протокол № 64 от заседание на Св. Синод на 12 септември (30 август ст. ст.) 1934 г., л. 120.
[14] ЦДА, ф. 166 – Министерство на външните работи и изповеданията, оп. 1, а. е. 49, Проекто-устав на БПЦ от 1921-1922 г.
[15] Виж: Цанков, С. „Българската православна църква от Освобождението до настояще време“ – ГСУ-Бф, 16, 6, 1938-1939 г., С. 1939, с. 148.
[16] Виж: „Новият екзархийски устав“ – В: Църковен вестник, бр. 18-19, 30 април 1937 г., с. 206-207; „Царски указ № 111“ – В: Държавен вестник, бр. 92, 1937 г.
[17] По-подробно в: Стоянова, В. „Църковно-административната уредба на Македония и Тракия и изборът на патриарх на Българската православна църква“ – В: Минало, 4, 1994, с. 55-65.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/63r6k 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин