Мобилно меню

4.6363636363636 1 1 1 1 1 Rating 4.64 (33 Votes)
Братислава “Най-големият враг на човека е грехът – плоди болести и смърт” – това изречение е написано с бяла боя на един от мостовете над Дунав в град Братислава. Надписът е направен с обикновена четка направо върху тротоара и не спада към жанра на графитите. Подобни маниашки надписи се виждаха едно време на излизане от София с влак в северна посока: Бог е любов, Четете Библията…

Тези мъдри всъщност мисли, написани по този начин на някакво странно място, дали правят впечатление на някого и не звучат ли твърде страшно – това се чудя всеки път… Замислил си се за светски неща, за грешни може би и изведнъж прочиташ нещо такова…

За първи път през живота си отидох на служба в православен храм извън България. Православната църква в Братислава се намира на живописно място, на хълма под замъка, който се забелязва отдалече. Малка църквичка, дадена под наем или назаем от католиците на православните. Иначе в града има много и големи католически катедрали, в една от които е коронована и Мария Терезия. Все пак Виена и Хабсбургите с всичките им церемонии са само на 50 километра оттам.

Седмица преди да отида на православна служба в Братислава, по Божи промисъл срещнах едно семейство, което не бях виждал от три години. Познавах мъжа, жената и момиченцето им от Кранево, където те бяха дошли на почивка през лятото, а аз бях техен екскурзовод и преводач. При първото ни запознанство у мен те оставиха добро впечатление. Личеше, че са интелигентни, духовни хора. Не уточниха с какво се занимават, споменаха само, че е изкуство. После някой друг словак ми обясни, че те са известно музикантско семейство, изпълнители на класическа музика. Това, което най-силно ме развълнува, бе, че момиченцето им учеше в българското училище „Христо Ботев” в Братислава, без те да имат нищо българско в родовете си. Обяснението им гласеше, че българската култура е първата славянска култура, че като научи български, пред детето ще се отворят нови духовни светове. Малката тогава едва произнасяше няколко думи на български, но бе само във втори клас. Купуваха й книги с приказки на български и тя сияеше от щастие. Гледах ги и им се чудех…

При втората ни среща в Братислава ги познах отдалеч. Бяха само малката Адела и майката Дагмар. Бащата Милан имал работа. Те също ме познаха. Заговорихме за различни неща, аз всъщност бях на работа и нямах много време, но неусетно как, както си говорехме от крак, стигнахме до темата за вярата. Слабо е да кажа, че бях изненадан да чуя, че детето е кръстено в православната църква в Братислава и се причастява. От бързия ни разговор стана ясно, че майката и бащата не са православни. Все още не. Но скоро щяха да станат… Разбрахме се да се видим на службата в неделя след седмица.

Влязох в църквата прекалено рано, защото не знаех кога започва службата. Вътре беше почти празно. Попитах една жена ще има ли служба и кога започва. Купих си свещи от 5 крони – 25 стотинки, големи колкото нашите от 50 стотинки. Постепенно църквата се изпълни с хора – сърби, руснаци, украинци, гърци, българи. И словаци. Не повече от 40 човека. Приближих се към свещниците и забелязах интересния надпис под иконите край тях – “Умоляваме ви, не целувайте изобразените светци по лицата!” Поогледах се да не би да има и инструкции как точно да се правят кръстният знак и поклоните. Все пак, чужбина е, други порядки. Като оставим шегата настрана, идеята да се напише, че иконите не бива да се целуват по лицата, ми се струва нелоша. Как така по лицето? Това да не ти е баба ти или леля ти, че по лицето? По дрехата долу, по краката, в ъгълчето разбирам, но по лицето…

Смайването ми обаче продължаваше да расте, когато по време на самата служба клисарят там редовно обикаляше църквата с кърпа и препарат, напръскваше стъклата на иконите и много старателно ги забърсваше. Така си е, в дълговековното си съжителство словаците са се повлияли от немците, чистотата е важна.

И възторгът ми също растеше. В Централна Европа, на хиляди километри от България и църквите, в които съм свикнал да ходя, аз участвах в служба на чист църковнославянски език и това беше велико. По въпроса за новобългарския и църковнославянския език в Литургията мнението ми не е еднозначно и просто. Но когато в друг край на света чух познатите думи, усетих силата на църковнославянския. Полазиха ме тръпки. Ликувах. На Символа на вярата и на Отче наш свещеникът спираше и изчакваше един от гърците да ги каже на гръцки. Всички ние, шарени, различни, бяхме православни! Беше тихо, никой не говореше със съседа си, но не тягостно, а леко, естествено…

След службата Дагмар ме покани у тях. Къщата им е от 18 или 19 век, в самия център на стария град на Братислава. Говорихме дълго. Момиченцето вече свободно използваше български. Преди да седнем да обядваме казахме Отче наш. Бяха поръчали пица от близкия ресторант. Пийнахме по чашка ракия от круши. И говорехме. А по една или друга тема те насочваха разговора все към незададения, но ясен, най-важен и най-голям въпрос – как са се обърнали, защо на стари години ще приемат Православието! Показаха ми библиотеката си – една стая с четири стени покрити от библиотека, като по-голямата част от книгите бяха на религиозна тематика. Източна, западна, езотерична, всякаква. Ето, казаха ми те, прочели сме всичко. Ние търсехме. Много години.

А Православието – попитах ги, как така? Православието е животът, отговори Дагмар. Православието е нещо друго. Подготвяха се за Кръщение от няколко месеца – Дагмар произлизаща от протестантско семейство, Милан от католическо.

Тръгнах си благодарен на Бога, че така събира хората…

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/4uh 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Само чрез сражение душата постига напредък.

Авва Йоан Ниски
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата