Започвам с едно лирическо отклонение. Неотдавна бях в София. Покрай всички останали литературни и културни събития успях да отида и до Германския манастир. Бяхме няколко човека, а до там ни откара Деян Енев. Той ни предложи да идем до манастира. През тия изпълнени с културна суета дни чух мнението и на един друг Божи човек. Той твърдеше, че сред българските писатели не са много писателите православни християни. Винаги ме е вълнувал въпросът как трябва да пише вярващият човек. Как да пресъздава световете си от своята гледна точка. И винаги съм стигал до един само извод – че пишещият вярващ човек трябва да разказва за чудесата на ежедневието. Не да проповядва с мисионерски замах, не да морализаторства на дребно или едро, а само да стои на своята позиция и да се удивлява на Божия ред. Само на няколко километра от София има едно такова неземно местенце. Седнах изморен на една пейка вътре в църквата на манастира и както всеки път ми се случва на подобно място, само си седях и знаех, че мога да седя още часове наред така, цял ден, без да поискам нещо друго, без да ми се тръгва. Ако живеех в София, щях да ходя с колелото си до тоя манастир поне веднъж на седмица. Щях да отивам до там, да участвам в службите и да пея заедно с монасите. А после дълго да седя вътре или отпред, под дърветата.
Преди месеци също в София с жена ми се разхождахме нагоре-надолу, сред тълпите хора, сред шумотевицата. Явно тълпите не ми понасят. Хората са натъпкани по тротоарите, по улиците, в колите си. Вървяхме с нея по “Витошка”, а аз вече си имах цел. След цял ден срещи и думи, след толкова много бързане и лутане, можех да спра, за да си поема дъх, само на едно единствено място на планетата Земя. Пред нас изникна храмът “Света Неделя”. Влязохме вътре. И седяхме дълго. Не става дума за физическата умора. Става дума за Божието прохладно място.
И за съвсем друго нещо започнах да пиша сега. Но неведоми са пътищата на вдъхновението. И не знам как се свързват в един текст толкова различни на пръв поглед теми. Асоциация не търся, не търсете и вие. Мислите ми са разпилени, обединява ги само това, че са си мои. А всъщност исках да споделя колко невероятни шансове дава Бог на хората. И как тези шансове се пропиляват. Няма нужда от много примери. Всеки вътре у себе си трябва да усеща кога Бог го води.
Такива невероятни шансове даде Бог на нашите митрополити. Представете си само колко удивително и красиво щеше да бъде всички те, които някога са слагали подписа си в службите на ДС, всички те, които дори само са обвинени в това, и даже да не са го извършили, да бяха излезли да се покаят пред своите братя християни. Всички заедно. Или отделно. Тържествено и смирено. Да кажат, ето, сторили сме нещо такова някога, били сме част от комунистическата ченгеджийска система, простете ни. Или нищо друго да не казват, а само простете ни, покайваме се, искаме прошка – ясно, високо, на всеослушание, без “НО”. Без оправдания, лицемерие и излишности. Бог им даде шанс да спечелят на своя страна много хора. Едно такова разкаяние щеше да бъде отрезвяващо и чисто, щеше да убеди не един и двама колебаещи се. Щяха да бъдат обичани. Митрополитите ни, монасите, може би не държат да бъдат обичани. Но носят отговорност към стадото – това е сигурно. И беше редно да не се страхуват от нищо. Беше редно да не се притесняват, че ще изгубят нечие съмнително приятелство, опека или пагоните си в онези служби.
Митрополитите са монаси. Това изчерпва всички останали мисли и тълкувания. И имат дълг към нас. И аз ги умолявам от своята незначително малка позиция като техен брат в Христа – братя, изпълнете дълга си.
