Разбира се, че има рискове при службите на открито. Изложени сме на различни влияния – от климатично и човешко естество например. Може да ни напече слънцето, може да ни навали дъжд и сняг, може да ни отвее вятърът, въпросът е да устоим на атмосферните особености, нали така. От друга страна човешкият фактор е не по-малко разсейващ и удивителен, едни хора са като прекалено силно слънце, други са като леден дъжд, трети са като виелица, става въпрос за всички онези, на които им се струва причудливо и странно нашето богослужение навън на площада.
Така например на “минаването под масата” една жена доведе със себе си кученцето и заедно “минаха под масата”. За здраве, разбира се. Свещеникът й каза, че това, което върши, е неприемливо и нередно, животното няма място в храма, камо ли под плащаницата Христова. “А, отговори му смело жената, то толкова нередности има в църквата, вие за моето куче се хванахте.” Край на разговора. И да й казваш, че това е съвет към нея самата, и да я убеждаваш, че си вреди, не очаквай разбиране. И това са нормалните граждани на Родината ни, средностатистическите един вид, “минаващите под масата”. Православните практики “за здраве” очакват своя съставител и издател.
Ако заговорим за лудите или случайните минувачи, взимащи отношение, трябва да изпишем две страници с разкази на инциденти и премеждия от служенията на открито. Бесовете под открито небе съвсем почнаха да надигат вой през устите на някои болни човешки същества. “Не чети подред, не чети подред!” - така се изкряска с демоничен глас една жена. Ако чуете такъв глас някъде на друго място, ще настръхнете от ужас. В църквата обаче никой не му обръща внимание. Защото там се извършва нещо различно и няма място за страхове. Друг един господин на може би над седемдесет години застава почти в олтара, пред олтара край иконите и коментира на висок глас, че да го чуят всички: “Какво ги целувате тези стъкла! Вируси само разнасяте!” Стъклата не ги целуваме, господине. Покланяме се на образите под стъклата. Те са ни завещали да се обичаме един други. Навредихме ли ви на вас лично с нещо? Не отговаря господинът, мълчи. Отива си обиден. Ето така си се разхождат хората. Пушат, говорят си, това е площад, нали не е църква, загражденията не ги впечатляват. Може би трябваше всичко това да се случи, за да разберем кое всъщност е църква.
Вечер постоянно наоколо минават шумни компании. Площадът си е техен. В един италиански филм един луд през цялото време крещи: “Площадът е мой!” Не искат просто да си дадат площада и нашите хора. Разбираме ги. На тоя площад на петдесетина метра отзад стои оня комунистически войник с вдигната към небето една ръка и с автомат в другата. Альошка не иска да си отстъпи позициите. На някакви си християни. Ще се бие до последна капка каменна кръв. А ние няма да се бием с него, нито с другите негови по-малки братя. Ние само се молим там и чакаме Чудото. Животът е прекрасен. И заслужава да бъде вечен.
Идва и черешката на тортата, както се казва. Операторка на БТВ снима, прави си материала, репортажче от екзотичното богослужение на открито. Записах това репортажче от обедните новини и го сложих в ютюб като пример за това как се стъкмяват у нас журналистически каламбури по най-характерния начин, без излишни напрягания и въпроси, с каква сърцераздирателна лекота не ни казват нищо. Ние смущенията ги забравихме още първия ден и се радваме, че служим. Но истинската журналистика би трябвало да покаже случая като проблем, а не като една весела особеност през пролетта на 2012. Ето линкчето към репортажчето. http://youtu.be/bhP8QMPkoa0
Жената с камерата обикаляше из пространството, без да се съобразява с хода на Литургията, но нали имаме свобода на словото, тоест на показването, какво от това, че можем да искаме малко лично пространство в личните си молитви. Снимането за нея е свещенодействие. Затова се укикери на олтара и от там почна да заснема нас малко преди “Отче наш”. Единият от свещениците отиде при нея и я помоли да слезе от олтара. Тя му се сопна и не поиска да слиза. Кой какво може да й забрани на нея, та тя на война би отишла да отразява, те от някакъв си олтар я гонят. Свещеникът повтори молбата си по-настоятелно. Съвсем обидена, огорчена и разлютена журналистката слезе от там и продължи да търси други точки за кадрите си.
След службата минаха няколко пъти покрай мен. Все в търсене на интересните ненатоварващи отговори на техните въпроси. Въпросите им бяха “Хубаво ли е да сте навън на празника?”, “По-хубаво ли е навън, отколкото в църквата?” и от този сорт. И изискваха усмихнат до ушите отговор – да, навън е просто чудесно и невероятно, как успяхте да съчините толкова красив въпрос. Подхвърлих им, че мога да им дам отговор на въпросите, да си призная, провокирах ги с това, нарочно поисках да им кажа какво мисля. Не, отговори Стаматис, вие сте прекалено ангажиран, на нас ни трябват по-неангажирани хора, репортажът ни акцентира на празника. Оказа се, че съм някакъв талибан за тях. Как само успяха да ме разгадаят, а! Нещо по-така ни трябва, брат, лекичко, празнично, какви са тия твои скандали, разрушения, виновници, не върви някак си така да показваме негативни неща, не е в тон с веселието. Може и да са прави. Радостта от Възкресението е по-важна в този момент.
Обаче двете медийни труженички си намериха майстора. На удивителните им въпроси едно момче край мен им отвърна най-сериозно ето така: “Ако на вас ви съборят къщата и излезете на палатка, ще ви бъде ли приятно?” Е, не случиха на отговор, ама те да нямат гайгер-мюлеров брояч, с който предварително да измерят “ангажираността” на обекта? После продължиха снимките си – външен план, отстрани, хайде готово, да го пращаме и да идем да пийнем по кафенце, че кое време стана. Преди да си тръгнат дори успяха да поспорят със свещениците за забележката към операторката. Операторката се възмути, но Стаматис разбиращо се опита да я успокои, че “горе е в ролята на олтара, там за жени е забранено”... Щеше да е забавно, ако не беше прекалено тъпо. Горе било в ролята на олтар... Ха-ха.
А репортажчето им просто кърти. “Има всичко като в действаща църква – свещници, кандила, евангелие, всичко необходимо”, “Има дори и изповедалня”, “Вижти повече в следващото видио”, “На метри от там са поставени огромни великденски яйца”... И нито дума за проблема. Нито думичка за причината да сме там. Нито намек за престъплението и престъпниците. Големият скандал беше замазан, покрит и шпаклован с безобидното безсмислено журналистическо удивление. Я, колко интересно – поповете излезли на площада... А кой знае дали го направиха без да искат или именно с цел да позамажат очите на публиката. И да укрият скандала. Те си знаят. Работата е там, че всички ние сме виновни, както каза човекът, който отговори смущаващо на журналистката, нашите молитви са били твърде слаби, за да се стигне дотук.
Затова да се помолим на Христос, Който тази нощ ще победи смъртта, нека бъде Неговата воля.
