От едната страна търчаха душеспасително гърците, те станаха европейски шампиони преди не много години под ръководството на един немски треньор. Сега може би заради кризата на еврозоната гърците са предпочели някакви си там дисциплинирани немци да не им дават много акъл и са заложили на южен треньор. Друго си е да общуваш с южняци, ще те разберат и за сиестата и за веселбата. А при онези немци нито сиестата им е сиеста, нито веселбата им е веселба, ами защо живеят изобщо?! Заради някаква си еврозона...
От другата страна газеха зеления правоъгълник руснаците, нарочени и сочени предварително за фаворити в това европейско първенство и отново поради предразсъдък: че в Украйна те са си едва ли не като у дома, а че дори и в Полша не се чувстват чужди. Може и така да е, а може и феновете им да са получили директиви от ония тъмни тайни служби да сътворяват провокации по украинските и полските улици и градове, за да напомнят все пак кой кара влака в геополитически план.
И като във всяка типична православна битка изходът от мача решаваше съдбата на играчите – гърците вкараха гол, хитрата лисица Карагунис не пропусна единствения си шанс. От там нататък борбата на руснаците беше за оставане в първенството или за отпадане. Трябваше им просто да изравнят. Въпрос на някакви си сантиметри, топката само да се отклони по чудесен начин съвсем леко в десетките удари срещу гръцката врата и да изпъне мрежата отвътре. Но не би.
Казвам православен футбол, защото минимум по един играч от двата отбора носи кръстче и прави кръстния знак открито, камерите го показват и целият свят гледа. Руснаците навярно не са се кръстили достатъчно усърдно или молитвите им не бяха изпълнени поради друг Божествен промисъл, за да се изпълни друга някоя цел, това няма как да знаем. Можем обаче да изкоментираме спокойно факта, че претендентите за Трети Рим играха ужасно скучно. Всичките им атаки бяха като по калъп. Все едно, че друг вид нападение не знаят. Тръгват директно с гърдите напред, със самочувствие, през центъра и фронтално, сякаш нападат войските на Наполеон, с много глупави и предвидими подавания и не стигат доникъде. Или стигат най-много до силен и неточен удар, за който в Бяла Слатина казваме, че на автора му се полага кофа царевица за награда. Или друга подобна селскостопанска. Руснаците играеха като колхозници. Като дървени кагебисти. Тоест толкова праволинейно, не в друг смисъл. Прекалено канонично и догматично, еднообразно, без грам фантазия и извивка. А може би и допускането в отбора им на имена като Алан Дзагоев и Марат Измаилов да им провалило успешното представяне, дали са мохамедани тези лица не знаем, но подозренията си остават и тази нехомогенност всъщност можем да допуснем, че е в състояние да отклони благодатта футболна от православните.
Представителят на Втория Рим пък елинът Карагунис, който вкара гола, показа удивителен жар в осъществяването на кръстния знак. Тръгна да влиза в наказателното поле на братята християни от противниковия отбор, усети, че съвсем наблизо е техен защитник, спъна се едва едва в крака му и се сгромоляса за дузпа с всичка сила. Старото куче Карагунис обаче надцени артистичните си умения, поради което видя картонче, оцветено в жълто. Светна му пред очите. Едва тогава разбрахме колко вярващ е този играч, този спортист на Божия стадион. Първо се хвана за главата. След това се прекръсти между три и седем пъти, някъде около тази бройка. Правеше гневни гримаси, излизаше от кожата си от ярост и се кръстеше. Искаше да каже, че е невинен и че не е симулирал, а гневът му растеше с всяка минута и дори принуди португалеца да го замени, за да не види и картонче с друг цвят. Вярваха му обаче всички негови съотборници, вярваше му и треньорът им, личеше си по жестовете им. Или и те играеха?
Ето това е гъркът, елинът, гордият потомък на създателите на демокрацията, вярва си докрай. Няма капка съмнение у него относно неговата правота, дори да е паднал за дузпа като в комедия от Молиер. И тук вече неговата вяра ни раздвоява нас телевизионните наблюдатели – възможно ли е това леко спъване, тази имитация на съприкосновение с чуждия крак и по негова вина наистина да го заблудят, че е невинен. Или просто лъже като дърт циганин дето има една приказка. И жестът “честен кръст” е просто една механична реакция на екзалтираното му тяло. Загадка ще си остане за нас. Неразрешим въпрос е това. Себе си ли лъже елинът или сам той е излъган? И неблагодарно някак прозвуча, преди малко ти е бил даден шанс, отбелязал си гол, а сега вече изпитваш гняв и други душевредителни чувства спрямо съдията, а в невежеството си или в наглостта си мяташ кръстове един след друг. Ама така е, ставаш герой на мача и смирението се изпарява някак си.
Може да ви се струва забавно, ама играта си е игра. А в съвсем реалния живот също съм наблюдавал индивиди да се прекръстват, да постят, да говорят на едро, пък след това всяко тяхно изречение започва с “аз”, а завлечените с големи суми пари и излъганите от тях хора със стотици и може би с хиляди се измерват. Съжителстват си тия два факта съвсем открито и безконфликтно. И уж умни хора, интелигентни, не някакви ритнитопковци. Ама и те явно подценяват съдията на мача, че и нас зрителите.
