Енорията към счупения бургаски храм “Св. Св. Кирил и Методий” заедно със своите свещеници отслужи Света Литургия на 8 април 2012 Вход Господен в Йерусалим под открито небе в центъра на града в специално пригодено за целта място. Преживяването за мен беше ново. Отначало се стреснах и се обърках. Под една по-голяма шатра е разположен олтарът, където свещеникът води богослужението, хорът пее отпред встрани. За енориашите има също два сенника, тенти, които да пазят от слънце и от дъжд, под тях са разположени пластмасови столове. Пространството около олтара е леко оградено и охранявано от общинска охрана. Предполагам и другите присъстващи са се почувствали объркани поне за малко. За миг усетих дори някакъв вид обида, че онези са ни прогонили навън. Но тия мисли се изпариха бързо, защото беше празник и защото още много неща. А и какво значи навън?
Чел съм го и съм го споменавал – храмът е една постройка, в която да се извършва служението. Но самото служение може да се извършва и без постройката, а църквата сме ние хората, които сме там. Можеше ли да отида в някой от другите два централни храма? Ако някой е постъпил така, не го обвинявам. Но за мен е важно да бъда там, където са свещениците, които познавам. За тях сега е труден момент, те имат нужда от подкрепа, не върви да си реша толкова лесно проблема и да отида другаде. Необичайно е сигурно и за самите свещеници. Трябва по-силно съсредоточаване, защото разсейващите фактори са повече. Стоим под небето, създадено от Бог като купол на църквата ни. Цялата планета е църква. Чуват се птиците, автомобилите, минувачите. Стоим, следим служението, казваме “Господи, помилуй”, правим кръстния знак, изричаме молитви. Бог ни гледа и ни се радва. Нямаме какво да крием. Можем да го кажем на всички без притеснения – ние служим така. Ние общуваме с Твореца по този начин, ако не сте влизали в църква, вижте ни сега. Преди време ми допадна как едно момче правеше кръстния знак, с широки, ясни, категорични движения, не свито, бързо и претупано като някакъв тик на китката.
Следобед заваля дъжд. Знаех, че ще има вечерна служба. Понамокрих се, докато стигнах до там с колелото. Но застанах под навеса близко до певците и свещеника, за да мога да чувам гласовете, вечерта нямаше озвучаване с колони, в дъжда се бяха престрашили да излязат шепа хора. Шеста година съм част от тази енория, не познавам лично момчетата, които пеят на вечерните служби и някои литургии, те мен може би и по лице не ме помнят. Но там край тях аз съм в моята църква.
Главният архитект на Бургас В. Илиева била казала “Положението не е трагично, не е безизходно, но ние сме предприели превантивни действия, за да елиминираме максимално вероятността от проблем с гражданите.” Да си общински служител, държавен служител, народен представител или политик по подразбиране сякаш означава да умееш да скриваш истината. По мнението на специалистите и професионалистите положението с потрошената ни църква е съвсем трагично и изключително сериозно. Как и дали ще бъде възстановена постройката тепърва предстои да се разбере. Но ще бъде трудно и ще отнеме много време, ако изобщо успеят нещо да възстановят, пукнатините в стените се разширяват всеки ден, подът продължава да се пука и огъва, мазилката от стените вече пада... Положението е трагично. Но В. Илиева и останалите държавни хрантутници просто не могат да застанат на открито. Те все трябва да прикриват истината. Все ги влече да потулват и шмекеруват, да печелят време. Силните на деня са така. Не умеят да казват тая истина и това си е. Проблемът си е техен.
Затварянето на храма не е “превантивно действие”, а е крайна мярка. И скандалът е огромен, но чудно защо не му се обръща внимание из медиите. Всички знаем как се стигна до това положение. От друга страна Илиева е права – положението не е трагично. Каква ти тук трагедия? Ще бъде не трагично, а просто тъжно на велики петък. Но в събота вечерта очакваме по Божия воля положението да стане ведро, ясно, леко и весело. А ние ще бъдем на открито.
Вижте също: Счупеният храм
