Глава 22. 1 – 13. Юда при първосвещениците и книжниците. Подготовка на пасхалната вечеря. 14 – 23. Установяването на Евхаристията и Христовото предсказание за предателството на Юда. 24 – 30. Спорът за първенството. 31 – 34. Предсказанието за отричането на апостол Петър. 35 – 38. Словото на меча. 39 – 53. Молитвата на планината Елеон и отвеждането на Христос от войниците. 54 – 71. Отричането на апостол Петър и осъждането на Христос.
Лука 22:1. Наближаваше празник Безквасници, наречен Пасха;
За пътуването на Юда до първосвещениците и книжниците Лука разказва според изложеното от Марк, като пропуска само историята с помазването (Марк 14:1 – 16; срв. Мат. 26:1 – 16).
“празник Безквасници, наречен Пасха”. Евангелист Лука отъждествява двете имена, защото в действителност безквасните хлябове е трябвало да се ядат още в деня на Пасхата.
Лука 22:2. а първосвещениците и книжниците диреха, като как да Го погубят, защото се бояха от народа.
“бояха се от народа” (срв. Лука 19:48, 21:38).
Лука 22:3. И влезе сатаната в Иуда, наричан Искариот, един от числото на дванайсетте.
“влезе сатаната в Юда”. Трудно е да се каже какво има предвид евангелистът тук: дали става дума за действителното влизане на сатаната, или само за неговото влияние върху душата на Юда. За първото предположение навежда фактът, че думата "влезе" (εἰσέρχεσθαι) в Лука означава влизане на бесове в тялото (например, при Лука 8:30, 32 и т.н.; Лука 11:26), а за второто – съображението, че Юда по никакъв начин не е показал, че е обладан от сатаната (срв. Йоан 13:27).
Лука 22:4. И той отиде и се наговори с първосвещениците и воеводите, как да им Го предаде.
“с воеводите” (στρατηγοῖς), т.е. с началника на левитската храмова стража и подчинените му левитски стражи (началник, или стратег, всъщност се нарича само началникът на тези стражи; (вж. използването на тази дума в Деян. 4:1, 5:26).
Лука 22:5. Те се зарадваха и се споразумяха да му дадат пари;
Лука 22:6. и той обеща, и търсеше сгодно време да им Го предаде не пред народа.
Лука 22:7. И настана денят Безквасници, когато трябваше да се заколи пасхалното агне,
“денят Безквасници”. Тук евангелистът нарича деня на безквасните хлябове един от дните на Пасхата. По-рано (стих 1) той е имал предвид приближаването на цялото празнично време и затова там използва израза "празникът на Безквасниците", като има предвид всичките осем празнични дни от 14 до 21 нисан.
Лука 22:8. и прати Иисус Петра и Иоана, като им рече: идете, пригответе ни пасха, за да ядем.
“и прати Иисус”. Според Евангелието от Лука Сам Господ изпраща учениците да приготвят пасхата, докато според Матей и Марк учениците Му задават въпроса къде да приготвят пасхата. Разликата е несъществена.
Лука 22:9. А те Му рекоха: де искаш да приготвим?
Лука 22:10. Той им отговори: ето, като влезете в града, ще ви срещне човек, който носи стомна с вода; идете след него в къщата, дето влезе,
Лука 22:11. и кажете на стопанина на къщата: Учителят ти казва: де е стаята, в която да ям пасхата с учениците Си?
Лука 22:12. И той ще ви покаже горница голяма, постлана; там пригответе.
Лука 22:13. Като отидоха, намериха, както им бе казал, и приготвиха пасхата.
Лука 22:14. И когато настана часът, Той седна на трапезата, и дванайсетте апостоли с Него,
В разказа за установяването на тайнството Евхаристия евангелист Лука се различава от първите двама евангелисти най-вече по разположението на някои моменти от това събитие и по някои детайли на разказа. Следователно може да се каже, че в този случай той не се е ръководил от Евангелието на Марк, както е обичайно при него, нито от това на Матей, а от някакъв свой собствен източник.
“седна” (ἀνέπεσε), по-точно: “възлегна” (вж. тълкуванието за този начин на сядане през Античността при Мат. 26:20)
Лука 22:15. и им рече: от сърце пожелах да ям с вас тая пасха, преди да пострадам,
“от сърце пожелах”. Господ е имал толкова голямо желание да яде тази пасха с учениците Си, защото това е била последната пасха преди страданията и смъртта на Христос, и освен това, защото на нея е трябвало да се осъществи установяването на тайнството Евхаристия.
Лука 22:16. понеже, казвам ви, няма вече да я ям, докле тя се не извърши в царството Божие.
“докле тя се не извърши в Царството Божие”. Израз, който е много труден за разбиране и се обяснява различно от тълкувателите. Най-добре е да се види тук указание, че в Божието царство ще започне най-тясно и съвършено общуване с Бога, което, така да се каже, е било предизвестено в яденето на пасхалното агне. Идеята за изкуплението, съдържаща се в празнуването на Пасхата, ще намери своето окончателно осъществяване едва в Божието Царство, където апостолите ще бъдат заедно с Христос (срв. Мат. 13:11; Лука 22:30, 14:15).
Лука 22:17. И като взе чашата и благодари, рече: вземете я и разделете помежду си,
“И като взе чашата” (δεξάμενος τὸ ποτήριον). По-точно: "като прие" (δεξάμενος, а не λαβῶν, както е в стих 19). Това е чаша с вино, която обикновено се пие от присъстващите при извършването на пасхалната вечеря.
Лука 22:18. защото, казвам ви, няма да пия от лозовия плод, докле не дойде царството Божие.
“няма да пия от лозовия плод”. Според Марк това е казано след евхаристийната чаша (Марк 14:25). Същото казва и евангелист Матей (Мат. 26:29). Господ по същия начин, според Лука, отстранява чашата от Себе Си, без да пие от нея ("разделете я помежду си"). Тъй като това било нарушение на преданието - бащата на семейството или домакинът на вечерята е бил длъжен сам да изпие виното от пасхалната чаша – този отказ на Христос трябва да е направил силно впечатление на апостолите и те веднага да са се изпълнили с очакване на това, което Христос ще направи по-нататък. А после последвало установяването на тайнството Евхаристия.
Лука 22:19. И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен.
“като взе хляба” (λαβὼν ἄρτον). Тук евангелист Лука е по-близо до апостол Павел, който също разказва за установяването на Евхаристията (1 Кор. 11:24 и сл.). Оттук е взет изразът "благодарейки" (εὐχαριστήσας) и добавката към израза "Моето Тяло", макар и с известна промяна ("което се дава за вас", а при Павел – "което се преломява за вас"), както и думите "това правете за Мой спомен". Евангелист Лука обаче по някаква причина пропуска последните думи, когато говори за "чашата след вечерята", докато при Павел те се повтарят.
“което за вас се дава”, т.е. която се дава, за да може да се извърши вашето изкупление (τὸ ὑπὲρ ὑμῶν διδόμενον). Срв. Мат. 20:28. Тъй като Господ тук използва сегашно причастие (διδόμενον, "дава се, предава се"; по-правилно е "предавано"), от това можем да заключим, че Евхаристията, извършена от Христос, е имала жертвен характер, че още тук, на Вечерята, се е извършила великата и тайнствена жертва на Христовото предаване на Самия Себе Си на смърт.
“това правете”. Какво точно? Някои тълкуватели (напр. Б. Вайс) разбират тази заповед в смисъл, че Господ тук установява преломяването на хляба и споделянето му с присъстващите на вечерята, а може би и изричането на думите "това е Моето тяло...", които определят символичния характер на действието. Сякаш тук не се говори за "приобщаване", още повече, че евангелист Лука пропуска думите, които присъстват в Марк ("приемете") и в Матей ("яжте.."). Но Кейл с право възразява срещу това стеснено разбиране, че в такъв случай остава съвсем неясно: какво са правили апостолите с разчупения хляб? Дали трябвало да го оставят на масата, или да го отнесат със себе си вкъщи? Не, очевидно Господ тук има предвид най-вече "приобщаването, причастяването" с Неговото Тяло… Евангелист Лука би могъл да пропусне думите "приемете, яжте", които са споменати и от апостол Павел, просто поради тяхната познатост и с оглед на краткостта, още повече че мисълта, която те изразяват, се съдържа отчасти в думите "което за вас се предава".
“за Мой спомен”, т.е. за да си спомняте за Мен. В тези думи се съдържа указание, че Евхаристията във всеки отделен случай на нейното извършване е действителната жертва на Христос, принесена за всички хора. Да се вижда тук намек само за символичния характер на Евхаристията (както твърди например същият Б. Вайс) е напълно неоснователно и явно противоречи на разбирането на апостол Павел (1 Кор. 11:27; срв. 1 Кор. 10:16).
Лука 22:20. Също взе и чашата след вечеря, като рече: тая чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива.
“също взе и чашата след вечеря”, т.е. по същия начин, както постъпил с хляба: взе чашата и като благодари, им я дава (вж. стих 19). Лука буквално заимства тези думи от апостол Павел (до думите "това правите" в 1 Кор. 11:25); той дори запазва израза "след вечерята", макар че според неговото описание вечерята продължила и след тази "чаша".
Може обаче да се разбира и в смисъл, че евхаристийната чаша в Евангелието на Лука вече е била четвъртата чаша и с нея е завършвала пасхалната вечеря (вж. тълкуванието към Мат. 26:27-29). Другите неща, които според Евангелието на Лука са били на вечерята, вече не се отнасят до същинската вечеря.
“тая чаша е новият завет”, т.е. тази чаша е Новият завет чрез Моята кръв, която се съдържа в чашата и която се пролива за вашето спасение. И тук западните тълкуватели виждат само символ на Кръвта Христова, а не действителната Кръв, но срещу това разбиране говори същото Послание до Коринтяни (вж. по-горе) и традицията на Православната църква, която винаги е утвърждавала, че в тайнството Евхаристия се преподават истинското Тяло и истинската Кръв Христови.
“Новият завет”, т.е. противоположен на Стария Завет, който е Мойсеевият, Завет на благодатта и опрощението (Рим. 11:27), които са придобити за хората чрез смъртта на Христос.
“която за вас се пролива”. На гръцки това е изразено в причастна форма (τὸ ὑπὲρ ὑμῶν ἐκχυόμενον) и трябва да се преведе: "която за вас е проливана". Но към кое се отнася това определение? Към думата "чаша" или към "в Моята Кръв" (ἐν τῷ αἵματί μου, "кръвта" на гръцки αἷμα е съществително от среден род, както и думата "чаша" ποτήριον)?
Някои коментатори разбират това в смисъл, че тук се дава определение на думата "чаша" (напр. Евтимий Зигабен). Точно както по време на жертвоприношението в старозаветното богослужение виното се изливало от чашата върху жертвата, така и тук Христос говори за Своята Кръв, която излива върху олтара под вида на вино. Но подобно тълкуване изглежда твърде изкуствено и омаловажава достойнството на "чашата": защото виното се изливало върху олтара вече като допълнение към жертвата, а Господ тук очевидно придава същото значение на виното или иначе казано на кръвта Си, както и на Своето тяло, предполагаемо под вид на хляб.
Затова тълкуването, което свързва това определение с израза "в Моята Кръв", изглежда по-правилно. Ако това определение е граматически несъгласувано с определяемото (би трябвало да кажем: "в Моята кръв, проливана" – дателен, а не именителен падеж), но такова несъгласуване понякога се среща в новозаветните книги (срв. Яков 3:8; Откр. 3:12, 8:8; Марк 12:40) и може би не е случайност, а е допуснато от евангелист Лука, за да подчертае този момент – "проливането (на Кръв) за вас".
Със сигурност Кръвта не е била пролята само за апостолите, а за всички хора.
Лука 22:21. Но ето, ръката на тогова, който Ме предава, е с Мене на трапезата;
Евангелист Лука, в съгласие с евангелист Йоан (Йоан 13), ясно показва, че откриването на предателя и съответно отстраняването му от Тайната вечеря е последвало след установяването на тайнството Евхаристия. По този начин Господ е използвал последното средство, за да върне ученика – предател обратно при Себе Си, а именно като му е позволил да се причасти от Неговите Тяло и Кръв.
Някои коментатори изтъкват това като противоречие на Евангелието на Лука с Евангелията на Матей и Марк, според които разкриването на предателя следва преди установяването на тайнството Евхаристия (Мат. 26:21 – 25; Марк 14:21). Но ако тук има противоречие, то, първо, би могло да се дължи на факта, че евангелист Лука е сметнал за необходимо първо да разкаже за най-важното, което се е случило на вечерята – установяването на Евхаристията, а след това да разкаже за разкриването на предателя и спора на учениците помежду им.
Освен това – и това ни се струва особено важно – нито един от тримата синоптици не говори за отстраняването на предателя от вечерята и по този въпрос няма противоречие между тях; можем дори да кажем, че първите двама евангелисти говорят само за разкриването на предателя от Йоан и може би от Петър, но това не е попречило на Юда да продължи да седи на трапезата, както го описва евангелист Лука.
“но ето” (πλὴν ἰδοῦ) е обичайният в Евангелието от Лука преход към нова мисъл (срв. Лука 6:35): Речта на Христос преминава от значението на Неговата смърт към това как смъртта ще стигне до Него, чрез кого ще дойде тя.
“ръката … на трапезата”, или по-скоро "върху трапезата" (ἐπὶ τῆς τραπέζης). Следователно Юда протегнал ръка през масата, за да получи чашата.
“който Ме предава” (τοῦ παραδιδόντος). Тук има известно съответствие с израза от стих 19. "Предаваното" (Тялото). Тялото е "се предава" – е ето и "предаващият" го.
Лука 22:22. прочее, Син Човеческий отива, според както е определено; но горко на оня човек, чрез когото се предава.
“прочее” (καὶ). В най-ранните кодекси вместо "и" (καὶ) се използва съюзът "защото" (ὅτι). Ако приемем този прочит, би трябвало да видим в първите думи на стих 22 указание, че предателството на Господа от Юда не е нещо неочаквано, а в съответствие с Божието определение.
“но горко..”. Въпреки това то си остава свободна постъпка на предателя, за която той ще бъде наказан.
Лука 22:23. И те почнаха да се питат помежду си, кой ли ще е от тях оня, който ще направи това.
“да се питат помежду си” – по-точно “да обсъждат, да спорят” (συζητεῖν). Те искали да си докажат един на друг, че никой от тях не би направил такова гнусно деяние.
Лука 22:24. А имаше и препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям.
За този спор между учениците за първенство свидетелства само евангелист Лука. Според обяснението на блажения Теофилакт апостолите стигнали съвсем естествено до спора за първенството, като започнали с обсъждането на въпроса кой може да бъде предател на Господа. Разбира се, апостолите са спорили за първенство в Царството небесно (вж. Мат. 18:1). Някои коментатори обаче твърдят, че става дума за спор кой да седне по-близо до Христос на трапезата на вечерята и че самият спор се е състоял преди те да седнат на масата. Повече по този въпрос вж. в тълкуванието към Йоан 13.
Лука 22:25. А Той им рече: царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат;
Господ казва, че не бива дори да се повдига спор за превъзходство между апостолите. Характерно за езическите царе е да се стремят да се издигат над другите, докато апостолите трябва да се стремят само да си служат един на друг (срв. Мат. 20:25 и сл.).
“които ги владеят”(οἱ ἐξουσιάζοντες), това не са царе, а специални управници, назначени от царете.
“благодетели” (εύεργέται). Както е добре известно, Евергети са наричали египетските царе от епохата, най-близка до времето на Христос. С тази титла се отбелязвали особените заслуги на тези владетели към държавата.
Лука 22:26. а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде като по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува.
“по-големият между вас” (ὁ μείζων ἐν ὑμῖν) – не "който иска да бъде по-голям", а "който всъщност е по-голям".
“като по-малкия” (ὡς ὁ νεώτερος) – не в смисъл на "незначителен", а като "по-млад по възраст" (ὁ νεώτερος), тъй като младият човек винаги е длъжен да услужи на по-възрастните (срв. Деян. 5:6, 10).
Лука 22:27. Защото кой е по-голям: който седи на трапезата ли, или който слугува? Не е ли оня, който седи? Пък Аз съм среди вас като прислужник.
Господ посочва Себе Си като пример за самоунижение, вероятно имайки предвид умиването на нозете на учениците (Йоан 13).
“Аз съм среди вас”, т.е. не съм отделен от вас, не поставям Себе Си на пиедестал (срв. Марк 10:45).
“като прислужник”, т.е. като обикновен слуга, който служи на трапезата. Разбира се, този израз е само символ на Христовото самоунижение по отношение на хората.
Лука 22:28. Но вие сте, които устояхте с Мене в Моите напасти,
Господ обаче не отрича, че апостолите имат реални заслуги, с които стоят над другите хора. Но тези заслуги се състоят единствено във факта, че те са понесли заедно с Христос различните изпитания, на които Той е бил подложен във времето на смиреното Си служене на човечеството (срв. Евр.2:18, 4:15).
Лука 22:29. и Аз ви завещавам, както Ми завеща Моят Отец, царство,
“и Аз ви завещавам”, т.е., и Аз от Своя страна, като награда за вашата вярност, ви завещавам или ви предоставям (срв. 2 Парал. 7:18; Бит. 15:18) Царство или господство, владичество (βασιλείαν без всякакво определение), както Моят Отец Ми е предназначил господство. Несъмнено и двете – както господството на Христос, така и господството на апостолите – ще се осъществят в месианското Царство (срв. 1 Кор. 4:8; 2 Тим. 2:12).
Лука 22:30. за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето царство, и да седнете на престоли да съдите дванайсетте колена Израилеви.
“за да ядете и пиете”. Това е целта, с която Христос дава на апостолите владетелски права. Те трябва да ядат на Христовата трапеза, както са яли тук с Него. Това насочва към най-близко общение с Христос в месианското царство (срв. Лука 13:29; Мат. 8:11).
“да седнете” (срв. Мат. 19:28). Думата "дванадесет" тук е пропусната в сравнение с казаното в Евангелието от Матей, защото тук Христос мисли не за 12, а за 11 апостоли (без Юда).
Лука 22:31. И рече Господ: Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница;
Евангелист Лука предава предсказанието за отричането на апостол Петър в оригинален вариант, без да се ръководи нито от Евангелието от Марк, нито от Евангелието от Матей, и го поставя на място, различно от първите две Евангелия, т.е. не го отнася към времето след напускането на вечерята, а към времето на пребиваването в горницата, където се е състояла вечерята.
Няма причина да се смята (както прави еп. Михаил Лузин), че Господ е повторил повече от веднъж думите Си за отричането на Петър, и затова може да се каже, че евангелист Лука просто е сметнал за необходимо, според плана на изложението, който е имал в ума си, да постави това предсказание по-рано от първите двама евангелисти.
“сатаната поиска”. Точно както някога дяволът е изкушавал Йов (Йов 1 – 2), така и сега той иска от Бога разрешение да преследва апостолите с различни изпитания, за да разколебае тяхната вярност към Христос. В този случай Христос сравнява действията на сатана с тези на земеделец, който пресява житото със сито, за да го отдели от плявата.
Лука 22:32. но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си.
Господ се молил особено и най-вече за Петър, за да не отслабне вярата му; разбира се, Той се молил, защото Петър, със своя горещ и променлив характер, бил застрашен да падне повече от другите апостоли. В същото време Господ възвестява на Петър една утеха: макар че за известно време ще отстъпи от Христос, той ще се върне към Него и дори ще утвърди другите си братя във вярата, т.е. вероятно юдеите, а не апостолите, както тълкуват предимно католическите екзегети, които виждат тук основанието за католическата доктрина за непогрешимостта на папството.
Лука 22:33. Той Му отговори: Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница и на смърт!
Вж. тълкуванието към Мат. 26:33, 35.
Лука 22:34. Но Той рече: казвам ти, Петре, не ще пропее днес петел, преди ти три пъти да се отречеш, че Ме познаваш.
Вж. тълкуванието към Мат. 26:34.
Лука 22:35. И рече им: когато ви пратих без кесия, и без торба, и без обуща, останахте ли лишени от нещо? Те отговориха: от нищо.
Словото за “меча” (в следващия стих) се среща само при евангелист Лука. Господ ги пита за тяхното първо пътуване, на което ги е изпратил (Лука 9:1 – 6). Самият Му въпрос предполага отрицателен отговор от страна на апостолите.
Лука 22:36. Тогава им рече: но сега, който има кесия, нека я вземе, тъй също и торба; а който няма, нека продаде дрехата си и да купи нож;
Сега настъпва друго време. Трябва да имаме всичко сами; не можем да разчитаме на помощ от страна на света.
“а който няма”. Какво? Най-естественото нещо, което може да се добави, е: торба с пари или просто: пари. Такъв човек при новите обстоятелства задължително трябва да се сдобие с меч и за тази цел, нямайки пари, трябва да продаде връхната си дреха. С думата "меч" Господ не иска да каже, че учениците ще трябва да се защитават с оръжие по време на мисионерските си пътувания, защото Господ неведнъж им е внушавал, че Сам Бог ще ги защити, когато се наложи (срв. Лука 21:18 и други стихове). Не, това, което Господ иска да каже, е, че оттук нататък времената са изключително трудни за Неговите ученици, целият свят ще се въоръжи срещу тях и те трябва да бъдат готови за всичко.
Лука 22:37. защото, казвам ви, върху Мене трябва да се изпълни и това писано: "и към беззаконници бе причислен". Понеже това, що се отнася до Мене, се привършва.
Защо учениците трябва да се подготвят за преследване от страна на света? Защото техният Господ и Учител сега трябва да бъде "причислен към злодеите" (Ис. 53:12), т.е. да понесе съдбата на престъпниците. Неговите последователи, разбираемо, също не могат да очакват нищо добро за себе си (срв. Мат. 10:24 и сл.).
“Трябва” е указание за Божието предопределение (срв. тълкуванието към Мат. 26:54).
“понеже това, що се отнася до Мене, се привършва”, т.е. делото Ми е завършено, съдбата Ми скоро ще се изпълни, макар че учениците все още не вярват в това.
Лука 22:38. Те рекоха: Господи, ето тук има два ножа. Той им отвърна: достатъчни са.
“два ножа” (μάχαιραι ὧδε δύο). Учениците не разбират словото за "ножа" и си мислят, че Христос наистина ги съветва да се запасят с ножове предвид надвисналата опасност. Те вече имали два ножа, с които вероятно се сдобили по време на пътуването си към Йерусалим, тъй като трябвало да преминат през опасни места. Господ, виждайки, че те изобщо не Го разбират, с тъга казал "достатъчно", т.е. да спрем да говорим за това!
“достатъчни са” (ἱκανόν ἐστι). По-точно: “достатъчно е”, “стига”.
Лука 22:39. И като излезе, тръгна, както обикновено, за Елеонската планина; след Него тръгнаха и учениците му.
В описанието на пребиваването на Христос в Гетсимания евангелист Лука се различава значително от Марк (Марк 14:32 – 42) и Матей (Мат. 26:36 – 46), затова трябва да мислим, че тук той е следвал неизвестен източник.
“тръгна, както обикновено” (срв. Мат. 26:32). За "обичая" на Господ да прекарва нощите на Елеонската планина вж. Лука 21:37.
Лука 22:40. А като дойде на мястото, рече им: молете се да не паднете в изкушение.
Евангелист Лука пропуска тук разказа за отделянето на тримата най-доверени ученици на Христос, които според първите две Евангелия Той взел със Себе Си, а забележката на Христос, отправена към тези ученици (Марк 14:38), той отнася към всички ученици.
Лука 22:41. И Той се отдели от тях до един хвърлей камък, па преклони колене и се молеше,
Според евангелист Лука Господ се отдалечава от учениците на малко разстояние (възможно е било да Го достигнат с камък). Затова учениците са могли да видят как Христос се моли и дори да чуят думите на молитвата Му.
“отдели се” – по-правилно е: беше отделен от тях по силата на особеното Си настроение, което го подбуждало да бъде в този момент в уединение (глаголът ἀπεσπάσθη означава "беше насилствено отделен").
Лука 22:42. като казваше: Отче, да щеше да отклониш от Мене тая чаша! Но нека бъде не Моята воля, а Твоята.
Според първите двама евангелисти Господ се е молил три пъти. Евангелист Лука обобщава тези три молитви в една.
“да щеше”. В руския превод: “О, если бы Ты благоволил…”. В гръцкия текст имаме незавършена мисъл - само едно изречение: "ако искаш да отклониш тази чаша покрай Мен:" (εἰ βούλει). Няма завършек или главно изречение. Някои коментатори добавят тук: "тогава я отклони!". Но по-добре е да не се добавя нищо; ясно е, че желанието за спасение, което се е разгоряло в душата на Христос мигновено, още преди да е имало време да се оформи, отстъпва пред едно ново и по-дълбоко чувство на преданост към Отца (срв. Лука 19:42): "но нека бъде не Моята воля..."
Лука 22:43. И яви Му се Ангел от небето и Го подкрепяше.
Евангелист Лука разказва за появата на ангел, който укрепил Христос, докато Той се молел. Това несъмнено е било външно явяване, както показва добавката "от небето". Ангелът укрепвал духовните сили на Христос, за което, разбира се, Христос се молел на Своя Отец, защото в действителност душевните Му терзания през тези часове били изключителни.
Някои критици на евангелския текст смятат стихове 43 – 44 за вмъкнати, тъй като те не се срещат в много древни кодекси и, наред с другото, в един от най-старите ръкописи – сиро-синайския превод на Евангелието. Но съществуването на това място е известно още на Юстин Мъченик и на други древни отци на Църквата.
Лука 22:44. И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята.
Благодарение на тази подкрепа Христос в последвалата тежка душевна борба (ἀγωνία) се молил по-усърдно (срв. Евр. 5:7 и сл.).
“потта Му беше като кървави капки, падащи на земята”. Някои тълкуватели (от древните – блажени Теофилакт, Евтимий Зигабен и повечето от по-новите) отнасят това сравнение само към големината и гъстотата на капките пот. Но подобно явление едва ли е накарало евангелист Лука да го спомене специално: в него все пак няма нищо необикновено. По-добро е тълкуването на тези, които виждат в това указание за действителното отделяне на капки кръв от лицето на Христос. Гръцката дума, преведена на руски език с израза "капки" – θρόμβοι – говори за правилността на подобно разбиране. Тя означава не просто "капки" (на гръцки: σταγών, στάλαγμα, а съсирек от съсирената течност на млякото или каквото и да е друго, и особено от съсирената кръв. Следователно можем да кажем, че душевното напрежение, душевната мъка на Христос е била толкова силна, че от лицето Му са се стичали капки кървава пот, толкова тъмни и гъсти, че са се виждали отдалеч в яркото сияние на луната, която осветявала лицето на Христос.
Лука 22:45. Като стана от молитва, дойде при учениците и ги намери заспали от тъга;
Както съкращава разказа за Христовата молитва на първите двама евангелисти, така и сега евангелист Лука споменава идването на Христос при спящите ученици като нещо еднократно, а увещанието, отправено към тях от Христос, е повторение на съдържащото се в стих 40.
“заспали от тъга”. Има моменти, когато дълбоката скръб хвърля човека в сън, и това е отбелязано в древните класически автори. И все пак, макар че, според евангелист Лука скръбта донякъде извинявала учениците, той също запазва и предава думите на Христос: "защо спите?". Това са думи, в които не може да не се види някакъв упрек към учениците за това, че са се отдали на сън в толкова труден за техния Учител момент. Срв. Марк. 14:37, където упрекът към Симон за това вече е изрично изразен.
Лука 22:46. и рече им: защо спите? станете и се молете, за да не паднете в изкушение.
Лука 22:47. Докле още говореше Той, ето тълпа, а пред нея вървеше един от дванайсетте, наричан Иуда, който се приближи до Иисуса, за да Го целуне. Понеже такъв знак им бе дал: Когото целуна, Той е.
Разказът за залавянето на Христос от войниците като цяло се доближава до разказа на евангелист Марк (Марк 14:43 – 52; срв. тълкуванието към Мат. 26:47 – 56).
Лука 22:48. А Иисус му рече: Иудо, с целуване ли предаваш Сина Човечески?
“Иудо, с целуване ли…”. Този въпрос по същество е подобен на въпроса, запазен и в Евангелието на Матей (Мат. 26:50; евангелист Марк пропуска изцяло обръщението на Христос към Юда). Господ посочва на Юда ужасното противоречие, което се крие между външното му действие – целувката, която би трябвало да свидетелства за любовта на Юда към Христос, и вътрешната цел на Юдовото идване – намерението да предаде своя Господ. В същото време Господ нарича Себе Си "Син Човешки", т.е. Месия, като по този начин показва на Юда изключителната мерзост на постъпката му, тъй като, предавайки Месията, той по този начин се противопоставя на заветните стремежи на своя народ.
Лука 22:49. Тия, които бяха с Него, като видяха, какво ще стане, рекоха Му: Господи, да ударим ли с нож?
“да го ударим ли с нож?” Този въпрос е запазен само в Евангелието на Лука. По същия начин само евангелист Лука говори и за изцелението на ухото на слугата на първосвещеника (стих 51). Този разказ се смята от някои критици за късно вмъкнат с мотива, че всъщност не е имало време за разговора между Христос и учениците относно това дали трябва да се прибегне до самозащита, както и за изцелението на роба. Посочва се също така, че в някои древни кодекси на Евангелието от Лука това място е пропуснато (напр. от Маркион). Но срещу това възражение може да се посочи, че според евангелист Йоан залавянето на Христос от войниците не е станало веднага: войниците са били силно изплашени от изказването на Христос: "Аз съм" (Йоан 18:6), и следователно е могло да има достатъчно време за споменатите в Евангелието на Лука обстоятелства, които са се случили по това време.
А що се отнася до отсъствието на това място в някои древни кодекси, това обстоятелство е без значение с оглед на факта, че голям брой древни кодекси го съдържат (вж. Tischendorf, 8. изд.).
Лука 22:50. И един от тях удари слугата на първосвещеника и му отряза дясното ухо.
Лука 22:51. Отговори Иисус и рече: оставете, спрете се! И като се допря до ухото му, изцери го.
“оставете, спрете се” (ἐᾶτε ἕως τούτου·). С тези думи Господ отговаря на въпроса на "онези, които бяха с Него", т.е. на учениците (стих 49), и изразява нежеланието Си да бъде защитаван с оръжие. Че тук наистина се съдържа отговор на Господ на въпроса на учениците, личи от гръцкия текст, където вместо "каза" (стих 51) е "отговоряйки, каза" (ἀποκριθεὶς δὲ ὁ Ἰησοῦς εἶπεν).
“изцери го”, т.е. ухото, може би вече съвсем отрязано, било върнато на мястото си и веднага се възстановило.
Лука 22:52. А на първосвещениците и началниците на храма и на стареите, които бяха надошли против Него, Иисус рече: като на разбойник сте излезли с ножове и колове, за да Ме хванете!
“А на първосвещениците и началниците на храма и на стареите”. За присъствието на тези лица говори единствено евангелист Лука. Критиката отново смята, че тези думи не са автентични, сякаш е неестествено самите представители на юдейската йерархия да отидат с войници, за да отведат престъпника, и тъй като в Евангелието на Йоан изрично се казва, че Юда е взел само слуги и войници от първосвещениците (Йоан 18:3), следователно самите първосвещеници не са отишли с тях в Гетсимания. Но всички тези съображения са несъстоятелни. Първосвещениците са могли да стоят отзад, да се крият зад войниците, за да ги насърчат да действат в случай на нужда. Поне от по-нататъшните думи на Христос (стих 53) става ясно, че тук са били не само слепите изпълнители на волята на първосвещениците, но и самите тези врагове на Христос.
Лука 22:53. Всеки ден бивах с вас в храма, и не дигнахте ръка срещу Мене, но сега е ваше времето и властта на мрака.
“сега е вашето време и властта на мрака”. С тези думи евангелист Лука замества думите на Христос, цитирани от евангелист Марк: "но да се изпълнят Писанията" (Марк 14:49). Тук Господ обяснява защо не са Го заловили преди, по време на ежедневното Му пребиваване в храма. Този нощен час е вашият час, сякаш казва Христос, този час е най-благоприятен за вашето намерение, което се страхува от дневната светлина, а силата, с която действате в този час, е силата на тъмнината, т.е. само заради тъмнината сте се осмелили да предприемете такава решителна стъпка срещу мен. Няма причина да виждаме тук указание за духовна тъмнина или за силата на дявола.
Лука 22:54. Като Го хванаха, поведоха и заведоха Го в дома на първосвещеника. А Петър следваше отдалеч.
Евангелист Лука предава отричането на апостол Петър според Марк (Марк 14:54, 66 – 72; срв. тълкуванието към Мат. 26:58, 69 – 75). Само че евангелист Лука съобщава, че това се е случило преди осъждането на Христос в съда на първосвещеника, докато според евангелист Марк то е станало след осъждането. Разказът на Лука тук изглежда по-вероятен. Вероятно първо е било отричането на Петър, а след това осъждането на Христос, тъй като е малко вероятно такова осъждане да е било произнесено преди утрото: членовете на Синедриона са имали нужда от известно време, за да се съберат в достатъчен брой, за да обсъдят както трябва такъв важен въпрос.
Лука 22:55. Когато накладоха огън сред двора и седнаха наедно, седеше и Петър между тях.
Лука 22:56. Една слугиня, като го видя седнал срещу светлината, взря се в него и рече: и тоя беше с Него.
“и тоя беше с Него”. При евангелист Марк е казано: "и ти беше с Иисус Назарянина" (Марк 14:67). Единствената разлика е в употребата на лицето: при Лука е използвано трето лице, а при Марк – второ лице. Напротив, второто обръщение (стих 58) е предадено от Лука като пряко, а от Марк (Мк 14:69) – като косвено, и лицата, които питат, са обозначени по различен начин при двамата евангелисти: при Лука е мъж, при Марк – жена.
Лука 22:57. Но той се отрече от Него, като каза: жено, не Го познавам.
Лука 22:58. След малко друг един, като го видя, рече: и ти си от тях. Но Петър отвърна: човече, не съм.
Лука 22:59. А като се мина около час време, друг някой взе да твърди, като казваше: наистина, и тоя с Него беше, защото е галилеец.
Лука 22:60. Но Петър рече: човече, не зная, какво говориш. И веднага, докле още говореше той, петелът пропя.
Лука 22:61. Тогава Господ, като се обърна, погледна Петра, и Петър си спомни думите на Господа, както му бе казал: преди още петел да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене.
“Тогава Господ, като се обърна, погледна Петър”. Според Евангелието от Лука Господ е бил в двора на първосвещеника заедно с Петър, Той е чакал да бъде отведен в Синедриона. Очевидно е седял с гръб към мястото, където се е намирал Петър, но със сигурност е чул разговора на Петър със слугите и, след като петелът пропял, Той обърнал тъжните Си очи към Петър.
Лука 22:62. И като излезе вън, горко плака.
Лука 22:63. Човеците, които държаха Иисуса, ругаеха Го и Го биеха;
Осмиването на Христос според Марк се случва в двора на първосвещеника след произнасянето на присъдата, докато тук то е представено като дело на стражата, която осмива Христос, за да запълни времето си (срв. Марк.14:65), и се случва в двора. По всяка вероятност евангелистите Марк и Матей (Мат. 26:67) говорят за издевателствата над Христос, които действително са се случили след произнасянето на присъдата, а евангелист Лука – за предварителните, които са се случили в съда.
Лука 22:64. и като Го забулиха, удряха Го по лицето и Го питаха: проречи, кой Те удари?
Лука 22:65. И много други хули казваха против Него.
Лука 22:66. А щом се съмна, събраха се стареите народни, първосвещениците и книжниците, и Го въведоха в синедриона си;
Според Евангелието от Лука синедрионът се е събрал едва след настъпването на утрото и Христос е бил доведен там. Къде се е събрал синедрионът, Лука не казва.
“стареите народни”(τὸ πρεσβυτέριον), "първосвещениците и книжниците" са трите съставни части на синедриона, представени обаче като едно цяло (определителният член, поставен към думата πρεσβυτέριον, се отнася и за двете следващи съществителни, обединявайки ги в едно цяло). Обстоятелството, че става дума за съществителни от различни родове и поставени в различни числа, не служи като пречка за подобно обединение с оглед на паралелите при класическите автори.
“въведоха” по-правилно: "издигнаха, качиха" (ἀνήγαγον). Синедрионът очевидно се е събирал в помещение, което се е намирало на втория етаж.
Лука 22:67. и казваха: ако си Ти Христос, кажи ни! Той им отговори: ако ви кажа, няма да повярвате;
“ако си Ти Христос”. По-правилно: "ако Ти си Месия, кажи ни това" (така славянските и латинските преводи предават мисълта на текста). Първосвещеникът очевидно предполагал, че Христос се представя за Месия и желае открито да заяви Своето достойнство.
“ако ви кажа”. Христос отговаря, че няма повод да прави каквото и да било изявление или да отправя въпрос. Ако Той се обяви за Месия, те няма да повярват, а ако ги попита защо Го задържат или защо не Го признават за Месия, те несъмнено няма да пожелаят да Му дадат отчет за причините за враждебността си към Него. Още по-малко биха могли да имат желание да пуснат Христос – те вече били предрешили съдбата Му...
Лука 22:68. ако ви пък и попитам, няма да Ми отговорите, нито да Ме пуснете;
Лука 22:69. отсега Син Човеческий ще седне отдясно на Божията сила.
“отсега Син Човеческий”. Въпреки това Христос не ги оставя без отговор. С тези думи Той ясно заявява високото Си достойнство на Божи Син (срв. Мат. 26:64).
Лука 22:70. И всички рекоха: и тъй, Ти ли си Син Божий? Той им отговори: вие казвате, че съм Аз.
“И всички рекоха: и тъй, Ти ли си Син Божий?”. Съдиите също разбрали отговора на Христос в този смисъл и затова Му задали директен въпрос: Признава ли Себе Си за Син Божи?
“вие казвате, че съм Аз”. Някои тълкуватели (напр. Меркс) смятат, че с този отговор Христос не е изказал нищо, а само е показал, че не е длъжен да дава отчет на съдиите за тайната на Своя живот. Но ние не можем да се съгласим с това мнение. Този отговор несъмнено има характер на утвърждение. Вж. тълкуванията към Матей 26:64; Марк 14:72.
Лука 22:71. А те рекоха: какво свидетелство ни трябва още? ние сами чухме от устата Му.
“какво свидетелство ни трябва още”. Вж. тълкуванието към Мат. 26:65. Лука не съобщава, че Христос е бил осъден за богохулство, след обръщението на първосвещеника, който Го заклел: за евангелиста е било важно да покаже, че Христос е осъден само защото е изповядал Себе си за Месия, Божия Син.
